Глен Кук
Тя е тъмата (5)

5

Големият тъмен парцалив килим се носеше бавно през въздуха, люшкайки се непредсказуемо в ледения дъх на зимата. Пронизителен писък на болка се извиси над стенанията на вятъра. Опърпаният килим се опита два пъти да кацне на върха на кулата, където Господарят на сенките стоеше в очакване. Два пъти вятърът го застраши с бедствие. Водачът на килима изкрещя отново и се спусна петдесет стъпки по-надолу към по-голямото и по-безопасно място за приземяване на масивната стена на Наблюдателницата.

Господарят на сенките прокълна времето. Този зимен здрач беше почти толкова лош, колкото нощта. Тук-там сенките се връщаха към живот в непредсказуеми ъгли. Целият му труд и гений не би могъл да прочисти всяка пукнатина, където вероятно се спотайваха. В неговия идеален свят той щеше да спре слънцето право над крепостта, където да обгори нощта и да убие ужасите, спотайващи се в нея. Дългата сянка не слезе долу, за да посрещне своя поддръжник Оплаквача. Щеше да накара малкия сакат урод да дойде при него. В разговор той можеше да се преструва, че са равни, но това не беше вярно. Ще дойде денят, когато Оплаквача ще бъде ликвидиран окончателно. Но това време все още беше далеч. Тази пъклена напаст — Черния отряд, трябваше да бъде погубена първа. Талиос трябваше да бъде наказан с огън и сянка. Неговите жреци и принцове трябваше да бъдат заличени. Сенджак трябваше да бъде заловена и всяка нейна тъмна тайна да бъде изцедена, а после да бъде унищожена — напълно и за всички времена. Нейната луда, вятърничава сестра Ловеца на души трябваше да бъде заловена, убита, а тялото й — хвърлено на подивелите кучета.

Дългата сянка се изкикоти. Много от това бе изрекъл на глас. Когато беше сам, нямаше нищо против да изразява мислите си с думи.

Неговият списък за хората, от които да се отърве, растеше почти ежедневно.

Сега тук бяха още двама.

Първите две лица, които се появиха по стълбите, бяха тези на Удушвача Нараян Сингх и детето, което неговите Измамници наричаха Дъщерята на нощта. Дългата сянка срещна очите й само за момент. Той се обърна, за да погледне опустошението на север от Наблюдателницата. Няколко пожара продължаваха да горят в руините. Детето беше едва на четири години, но очите му изглеждаха като прозорци към самото сърце на тъмнината. Като че ли нейната чудовищна богиня Кина стоеше зад празните зеници.

Тя беше почти толкова застрашителна, колкото онези петна мрак, които — понеже той можеше да ги командва — му дадоха названието Господар на сенките. Тя беше дете само по плът. Нещото вътре в нея беше с векове по-древно и по-мрачно от мръсния, мършав малък човек, който служеше като неин пазител.

Нараян Сингх нямаше какво да каже. Той стоеше на ръба на парапета и трепереше на хладния вятър. Детето се присъедини към него. Тя също не говореше, но не показваше интерес към разрушения град. Вниманието й беше насочено към него.

За половин удар на сърцето Дългата сянка се ужаси, че може да прочете ума му.

Той раздвижи дългото си костеливо тяло към стълбището, загрижен, че Оплаквача го оставяше твърде дълго сам с тези странни създания. Той бе изумен да открие, че генералът от Нар Могаба — неговият главен командир, изкачваше стъпалата зад малкия магьосник, зает в оживен разговор на непознат език.

— Е?

Оплаквача се носеше във въздуха, както правеше често, когато не управляваше килима си. Той се въртеше наоколо.

— Историята е една и съща от тук до равнината на Чарандапраш. Както и на изток, и на запад. Земетресението не е пощадило никой. Макар и опустошението да става по-малко колкото по-далеч на север отиваш.

Дългата сянка веднага се извърна и зяпна на юг. Дори и в настъпващия мрак на зимата равнината там сякаш блестеше. Сега тя дори изглежда му се подиграваше и за момент той съжали за импулса, който го подтикна да я предизвика преди толкова много години. Бе спечелил всичката власт, за която бе мечтал, и оттогава не познаваше миг спокойствие.

Със самото си съществуване мястото отвъд Портата на сенките му се надсмиваше. Корен на властта му, то беше и неговата отрова.

Не забеляза свидетелство земетресението да е обезпокоило нещо там. Портата, вярваше той, щеше да бъде преграда пред всички бедствия. Само едно средство би могло да отвори пътя отвън навътре.

Той се обърна, за да види как детето се усмихва, показвайки един бял зъб като миниатюрен вампирски резец. Тя съчетаваше най-страшното от двете си майки.

Оплаквача нададе писък, който разсече мислите му.

— Разрухата не ни оставя друг избор, освен да отложим работата по империята, докато народът може да я издържа отново.

Дългата сянка вдигна костелива, обвита в ръкавица ръка към лицето си, за да нагласи маската, която винаги носеше в чуждо присъствие.

— Какво каза? — трябва да бе чул погрешно.

— Погледни града пред теб, приятелю. Град, който съществува само за да изгради тази крепост по-висока и по-здрава от всякога. Но онези, които живеят там, трябва да ядат, за да имат сила да работят. Трябва да разполагат с убежище от стихиите, иначе отслабват и умират. Да имат някаква топлина и вода, които да предотвратят смъртта им от дизентерия.

— Няма да ги разглезвам. Тяхното единствено предназначение е да ми служат.

— Което няма да могат, ако са мъртви — отбеляза черният генерал. — Боговете са ни намразили напоследък. Това земетресение ни засегна повече от всичките армии на Талиос през всичките години на войната.

Това беше явно преувеличение, Дългата сянка знаеше. Неговите трима сподвижници Господари на сенките бяха мъртви. Големите им армии погинаха с тях. Но той схвана посланието. Положението беше мрачно.

— Това ли дойде да ми кажеш? — Беше нахално от страна на генерала да дойде на Наблюдателницата неповикан. Но Дългата сянка му прости. Той имаше слабост към Могаба, който толкова много наподобяваше собственото му по-младо аз. Беше далеч по-снизходителен към Нар, отколкото към другите си съратници.

— Дойдох да те помоля още веднъж да преразгледаш заповедите си, принуждаващи ме да остана бездеен в Чарандапраш. След тази катастрофа повече от всякога се нуждая от гъвкавост, за да спечеля време.

Искането се повтаряше всеки път. Дългата сянка бе уморен от него.

— Ако не можеш да изпълняваш заповедите, както са ти дадени, генерале, без да разпитваш всеки и постоянно да ми натякваш, тогава ще намеря някой, който ще го направи. Сещам се за онзи приятел, Кинжала. Той направи за нас чудесни неща.

Могаба само наведе глава. Премълча факта, че успехите на Кинжала дойдоха, защото му беше позволена точно онази свобода на решение и придвижване, за която Могаба настояваше от почти две години.

Избликът на Дългата сянка не беше неочакван. Но Могаба се почувства задължен да опита, за доброто на войниците си.

Удушвачът Сингх пристъпи към Господаря на сенките. Миризмата му го предхождаше. Дългата сянка се отдръпна. Дребният мъж каза:

— Те се придвижват към нас. Вече няма никакво съмнение.

Дългата сянка не го вярваше, защото не му се искаше да е истина.

— Зимата едва започна — но когато погледна свирепо Оплаквача, сакатият дребен магьосник кимна с покритата си с парцал глава.

Той потисна поредния писък:

— Вярно е. Накъдето и да погледна, талианските сили са в движение. Не са големи, но са навсякъде, следвайки всеки възможен път. Опитът на Сингх да избие техните водачи изглежда ги е настървил.

Неуспешното нападение на Сингх. Дългата сянка не го изрече на глас. Неговите собствени ресурси за шпионаж сега бяха по-слаби, но му доставиха достатъчно сведения за това. Съюзът с Удушвачите беше много непопулярен и затова доста рискован. В земите на сенките Измамниците не бяха по-обичани, отколкото в талианските територии.

Могаба пристъпи, но потисна забележката си, нетърпелив да изложи собствения си план. Дългата сянка знаеше точно какъв беше той. Генералът искаше да му разрешат да удари талианските отряди, преди да успеят да се съберат в огромна сила в равнината Чарандапраш.

— Оплаквач, намери Кинжала. Кажи му да се разправи с колкото може повече от тези малки отряди. Генерале?

— Сър? — Могаба трябваше да положи усилие, за да запази гласа си неутрален.

— Може да изпратиш част от твоята конница на север да тормози врага. Но само част и само конници. Ако разбера, че тълкуваш това, сякаш съм ти дал свобода, тогава наистина ще бъдеш освободен. От другата страна на Портата на сенките.

Мина дълго време, откакто бе изпратил някой отвъд, за да го наблюдава да умира от жестока смърт. Вече просто нямаше време за развлечения. Нито би могъл да отвори пътя без Копието. Единственият друг ключ беше откраднат много отдавна от един от неговите мъртви сподвижници. Дългата сянка не разполагаше с некромантска сила, за да призове духа му и да застави подлеца да разкрие къде го е заровил.

— Бях ли достатъчно ясен?

— Абсолютно. — Могаба стоеше изпънат. Отстъпката не беше голяма, но и това беше нещо. Теренът северно от Чарандапраш не изглеждаше подходящ за набези на конница, така че щеше да използва конниците си като яздеща пехота. Все пак си оставаше възможност.

— Благодаря ви, сър.

Дългата сянка погледна косо детето, което не говореше почти никога. Той изненада поглед на пълно презрение, което изчезна, докато взорът му се променяше, заличавайки се толкова бързо, сякаш не бе нищо повече от проблясък на въображението.

Господарят на сенките остави погледа си да се рее по равнината на блестящите камъни. Някога той бе подтикнат от вманиачена нужда да разбере това място. Сега само го ненавиждаше и искаше да го остави далеч зад себе си, но му беше нужно. Без него щеше да е по-слаб, почти като Оплаквача или като Ловеца на души, чиито лудост и враждебност бяха изцяло непредсказуеми. Тя изглеждаше абсолютна рожба на хаоса.

— Къде е онази, така наречената Ловеца на души? — попита той. — Никакъв знак ли няма?

Оплаквача, който бе получил сведения от групата тъкачи на сенки, чийто кръг използваше колония от прилепи шпиони, излъга:

— Нищо. Въпреки че имаше нещо странно, което се случи в Талиос, по времето, когато братята на джамадар Сингх проникваха в двореца. Може да е била тя.

Два писъка, толкова дълги и пронизителни, както обикновено, се откъснаха от дребния магьосник. Той започна да се тресе, да трепери и да се гърчи.

Дори детето направи крачка назад.

Никой не предложи да помогне.