Глен Кук
Тя е тъмата (57)

57

Разполагаха с тунел под стената. През основите, наистина. Но нищо повече от червеева дупка. Човек с моя ръст трябваше да пълзи по корем като змия. Знам, понеже го направих.

Глупак.

Защо ли ми трябваше да го върша в плът? Можех да се върна и да подкарам Пушека. Щях да видя всичко без клаустрофобия, без натъртени лакти или колене и никакви ритници по сополивия нос от петите на смешника пред мен. Нямаше да се промъквам през пръдните и миризмата на страх от стоте малки вегетарианци, гърчещи се пред мен, на път да събудят и мъртвите с цялото това дрънчене на оръжия.

Къде бяха момчетата на Господаря на сенките? При цялата тази тупурдия би трябвало да злорадстват, докато си точат мечовете. Щяха да имат талианци за следобедна закуска.

Тунелът е бил създаден от донякъде либералното приложение на огнените топки на Господарката. На места стените му все още бяха горещи. Беше напълно нов. Всичко, което видях, когато стигнах до другия му край, беше банда парцаливи талианци, прекарали вътре твърде дълго време. Изглеждаха така, сякаш са зърнали небесата, но куп задници като мен блокират пътя.

Аз бях последният в моята редица. Номер сто и първи. Когато изпълзях от другата страна, номер първи от сменените се вмъкна в дупката и запълзя навън.

На всеки сто от новодошлите пускаха само двайсет. Двадесетте бяха много ентусиазирани. Но горе никой не чу дрънченето.

Очиба, Иси и Синдаве започнаха да си избират екипи, които да отидат да натупат хората на Дългата сянка. Синдаве винаги е бил доброжелателен към мен, дори и когато работеше за Могаба. Обаче май имаше намерение да го промени.

— Би ли искал да водиш група за нападение, Знаменосецо?

— Очевидно си ме объркал с някой друг, който си мисли, че е герой.

— Би могъл да спечелиш много точки, като заловиш Нараян Сингх.

— Не ми трябват точки. Говори с Кинжала или Лебеда.

Синдаве се подсмихна.

— Няма да ги видиш тук вътре.

— Защо?

— Те не са от Отряда. Господарката не би разчитала на тях.

Интересно. Но щеше да се довери на тези Нар.

Знахаря не би го сторил. На сто процента. Никога.

Синдаве ми четеше мислите. Усмихна се.

— Тук наистина е тясно.

— Аха. Все пак няма да се правя на герой. Просто ще ви следвам отзад и ще наблюдавам, така че да мога да го запиша правилно.

— Синдаве — извика Иси, — трябва да тръгваме. Гарнизонът знае, че става нещо.

Сенчестите се оказаха по-бавни, отколкото очаквах. Синдаве и приятелите му ги изпревариха. Почти толкова бързо, колкото би отнело да си го помислиш, те поведоха в атака три групи, които се движеха, сякаш си бяха вкъщи, макар и никой да не е бил досега в Наблюдателницата.

Отвътре тя сияеше в бяло. Където и да бяхме, пътят слизаше надълбоко в земята, където беше мръсно и влажно, и неприятни създания с два, четири, шест крака повече от мен се спотайваха във всяка сянка. На Тай Дей никак не му хареса.

Трябваше няколкостотин души да преминат през тунела, за да мобилизира той достатъчно нерви и да влезе вътре.

— Отдръпнете се — изръмжах на войниците, които чакаха да излязат. — Засега този тунел става еднопосочен. Тай Дей, плесни онзи малоумник по главата. После удари този глупак, седнал да се заплесва на входа на тунела. Да вървим, хора. Тук вътре се води война. Не ми се туткайте — превръщах се в истински задник. Сега, ако можех да впрегна в работа речника. На талиански „туткам се“ не съществува. Фразата ми спечели много тъпи погледи. И те си имат обидни съществителни, глаголи и прилагателни, с обичайното въздействие. Но религиозните са най-силни.

— Ти — казах на главата, появила се от тунела, — предай назад, че започнахме. Тук са ни нужни хора толкова бързо, колкото можем да ги получим.

Синдаве изникна отново. Той беше главният в този танц със смъртта. Изглеждаше развеселен от лаенето ми. Но той беше политически зависим. Водеше се голям генерал само що се отнася до талианските войници. Ще дойде ден, когато ще съм му шеф в Отряда. Той ми каза:

— Началото на атаката срещу Дългата сянка предстои. Би могъл да я оглавиш ти.

Спомних си черното копие, което Едноокия специално бе направил за заковаване на Господари на сенките. Би било удобен инструмент, ако щях да върша нещо глупаво, като да тръгна за Дългата сянка.

— Ще оставя тази чест на някой друг. Не искам да заграбвам всичко.

Честно казано, мястото ме изплаши. Миризмата на влажен камък, вредители и древен страх, съчетан със студа и лошата светлина, твърде силно напомняха всичките ми кошмари за старци, завинаги хванати в капан в пещери, където невидими паяци предяха мрежи и пашкули от лед.

Да вляза в Наблюдателницата беше глупава идея. Подозирах го, когато взех решението да погостувам, но не се вслушах в гласчето на страха, защото всичките онези хора като Кинжала и Лебеда се навъртаха наоколо, мърморейки как момчетата от генералния щаб никога не рискуват своите сладки и безценни задници, когато захвърчат кръв и лайна.

Това беше обичайно. Аз бях започнал да рева за същите неща приблизително час след като положих клетвата. Просто не исках да бъда човекът, за когото войниците да си мислят, че е прекарал последните си тридесет години, държейки се като страхлив задник.

Съобщението ми достигна другия край на тунела. Хората започнаха да пристигат двойно по-бързо.

Нямах идея дали Дългата сянка и Оплаквача осъзнаха, че разполагахме с път към Наблюдателницата. Не действаха като хора, отчаяно запушващи неочакван пробив в стената. Отговорът им беше ядосан и мощен, сякаш се опитват да се отърват от натрапниците вътре, защото са станали твърде пъргави.

Нашите хора не сгащиха Дългата сянка. Което не беше изненада. Сюрпризът на столетието щеше да бъде, ако лудият кучи син бе дошъл, лазейки по корем.

Също както и малкото пищящо приятелче на Ловеца на души — Оплаквача. Освен това Иси, който ръководеше нападението, беше достатъчно умен, за да знае, че просто не може да бъде на сто процента сигурен в смачкването на малкото лайно. Така че, докато той стимулираше Оплаквача да танцува в опит да опази задника си от петдесетината мъже с бамбукови пръти, петима други изгориха летящите му килимчета. Всички, освен малкия, който Оплаквача държеше точно до себе си. Иси щеше да пипне и него, ако Оплаквача бе имал топки да подгони хората му, по начина, по който му се искаше на Нар. Онова, което генералът не успя да прецени беше, че много малко хора са смели като него.

Както и да успяваше да го прави, Господарката имаше добър контрол над събитията вътре в крепостта. Тя разбра за провала, що се отнася до Дългата сянка и бившия си служител. А и някак знаеше, че Нараян Сингх и Дъщерята на нощта — по съвпадение или благодарение на богинята им — се случи да бъдат извън квартирите си, когато нашата команда се появи, за да ги прибере.

Слугите им обаче не извадиха такъв късмет.

Повечето от онези, избрали да дойдат в Наблюдателницата; дали за да служат на Господаря на сенките, или просто да бъдат в безопасност от глада, заразите или другите ужаси на света; не бяха такива късметлии като господарите си. Очиба превзе неохранявания гарнизон. Той и мъжете му май изобщо не бяха слушали родителите си, докато са пораствали. Никога не са и чували за милост или за цивилни.

Което не успях да видя, докато не направих пълен преглед доста по-късно. След като излязох от онази кланица. След като започнаха да изнасят ранените през тунела, шансът дойде. След като Господарката престана да изпраща хора вътре, защото смяташе, че би било разхищение. След като се запровирах обратно оттам, цял и невредим, влачейки за единия край ранен талианец, докато Тай Дей буташе другия, с талианското мрънкане през целия път и тунела, почти миля по-дълъг на излизане, отколкото навътре. След като излязох на чист въздух само за да открия Уилоу Лебеда и Кинжала да се чудят на висок глас защо не се върна вътре, за да си взема за колекцията ушите на Дългата сянка.

— Не исках да ви открадна шанса да спечелите купата. Синдаве всичко ви е приготвил. Това, което вие, момчета, трябва да направите, е само да грабнете два остри ножа и да се промушите навътре. Можете да вземете и скалпа на Оплаквача, докато сте там. Мисля, че ще ги намерите да ви чакат заедно. Горе в кулата на Господаря на сенките.

— Готов ли си? — попита Кинжала. — Аз си имам нож! — и му се усмихна. Много му се искаше да засипе Лебеда с точно толкова лайна, колкото той стовари отгоре ми.

Господарката идваше с широка крачка към нас. Беше нагиздена в пълното снаряжение на Отнемащия живот. Нишки червен огън се хлъзваха по черните, отвратителни доспехи по-бързо, отколкото би могло да проследи окото. Талианците смятаха, че образът на Отнемащия живот съвпада с едно от разрушителните въплъщения на Кина. Въпреки онова, което бе сторено на Господарката и нейната дъщеря, много хора още мислеха, че тя е създание на тъмната богиня.

Понякога и аз фигурирах сред тях.

Тук със сигурност имаше връзка. Тя няма да го признае.

Но аз не й казах за мен и Пушека. Така че бяхме квит.

— Някакъв успех за докладване? — гласът й беше басов тътен, носещ се по дълъг, мразовит тунел. — Изобщо нещо?

— Много мъртъвци. И от двете страни. Доста от тях не бяха хора, чиято смърт желаехме специално. Но бих казал, че им остана само един начин да се задържат на мястото.

— Който е?

— Да отприщят сенките — получи се нещо като грачене. Не исках да бъда врачка, но това беше бъдеще, което не изискваше кой знае какво предсказване. — Стига тези двамата да не пипнат Дългата сянка първи — кимнах към Лебеда и Кинжала.

Господарката не беше в настроение за шеги.

Никога не беше. Таеше в себе си почти толкова чувство за хумор, колкото моята тъща.

Но би оценила едно добро набиване на кол.

Господарката направи нещо, което образува циклон от лъскави остриета и го отприщи сред по-високите кули. То свободно се носеше наоколо, като причиняваше изобилие от поразии и държеше Дългата сянка и Оплаквача твърде заети, за да довършат нейните войници.