Глен Кук
Тя е тъмата (105)

105

Звезди. Бях виждал някои от тях. След като заспах, излязох от себе си и преминах през същия мрачен свят като през предишната нощ. Озовах се точно там, в кръга на равнината, с моята лична сянка, кръжаща около защитната бариера, докато десетки нейни другарчета се опитваха да преминат през дупките, прогорени от Хриптящия. Старото приятелче седеше там, където Господарката го беше паркирала, ококорен и треперещ.

Звездите, които видях, висяха над неясните очертания на разрушената крепост. Те оформяха съзвездието, което бе тема на една дискусия с майка Гота преди известно време. Пълното съзвездие. Чудех се, защо не го бях забелязал през предишната нощ. И поради каква причина го виждах сега. Предполагаше се небето да е силно заоблачено.

Немалко от виждането и мисленето ми напоследък изглеждаха доста избирателни. Това само по себе си вероятно заслужаваше известен размисъл.

На юг като че ли мъждукаше светлина. Или може би беше просто звезда, прихваната между зъбери на постройката. Каквото и да беше, то изчезна. А когато поех на юг с намерение да се стрелна напред, открих пътя блокиран не само от духовете, които видях преди, но и от смътно доловими десетки силуети, стоящи зад тях. Този път бяха много по-силни. Нямаше да си отидат, когато им заповядам. Не веднага. Правеха жестове и вероятно се опитваха да изговарят думи зад грозните си маски. Бях уверен, че се опитваха да предадат нещо. Какво, не беше ясно.

Предупреждение, може би.

Не продължих по южния път.

Размотавах се около периметъра. Пътищата на изток и запад бяха отворени. Осмелих се да измина кратко разстояние по всеки. Оставаха си достатъчно реални, но не ми се щеше да изчезнат, докато се движех по тях. Върнах се обратно при бандата, после поех на север. Щях да отида да видя какво ставаше по света.

Около Наблюдателницата се спеше здраво. Дори неколцината часовои подремваха. Отбелязах си ги наум, когато разпознах лицата.

Открих Гоблин и Едноокия да хъркат в собствения ми бункер под Портата на сенките. Гота беше будна, но със затворени очи, докато мърмореше над молитвен шал, смътно наподобявайки онези, които използват някои гуни-секти. Но тя държеше своя сгънат в скута си и движеше върховете на пръстите си по него леко, сякаш четеше с допир. Гота шептеше продължително на Нюен Бао, но не можех да я разбирам, дори когато застанах до нея.

Тя скочи, огледа диво наоколо, очевидно усещайки ме. Във вярванията на Нюен Бао има елементи от култ към предците. За тях духовете несъмнено са много истински. Гота започна да задава на въздуха въпроси.

Тя изглежда мислеше, че бях или духът на нейната майка — Хон Трей, или на дядо й — Као Ки, споменаван като магьосник в устните истории на семейството, които ми разказваше Сари. Когато той изобщо се споменаваше, то беше със слабо притеснение. Всички ние имаме подобни чворове в нашите семейни дървета. Некромант, способен да сътвори собствена сянка, би представлявал особено чепат клон. Не обърнах голямо внимание. Исках да видя дали са направили нещо с чичо Дой. Би трябвало да го приберат и да се захванат да го излекуват.

Не успях да намеря чичо. Открих груб знак, надраскан с въглен върху прогнила дъска с разкривения почерк на Едноокия.

Хлапе, това е капан.

Ах, ти…

Искаше ми се да разтърся малкото лайно, за да го събудя, и да го попитам, какво има предвид. Опитах. Може би му причиних кошмари. Той изпъшка и започна да се мята. Но не направи нищо друго. Побеснях.

Ами ако беше вярно?

Какво можеше да е? И от кого?

Ловеца? Затова ли изглеждаше толкова щастлива? Или Кина? Дали богинята не ни искаше вилнеещи в света, заплашвайки да доведем Годината на черепите? Но тя ходатайстваше за нас преди, за да се увери, че оставаме в играта.

Но ако не беше Кина, кой бе напълнил главите на цяла една страна с непреодолим, ирационален страх от Отряда?

Бях объркан. Отново опитах да разтърся Едноокия. Не извадих повече късмет и този път. Още бесен, профучах навън и се насочих на юг. И се натресох в стена от мъртвешко зловоние, толкова мощна, че се олюлях. Кина. Много наблизо.

Мимолетно зърнах гладка абаносова кожа, торс с много гърди, половин дузина ръце, махащи във въздуха като краката на преобърнат бръмбар. Получих неясното впечатление, че тя се опитваше да се промуши през воала между моя призрачен свят и нейния. Стори ми се решена да предаде важно съобщение. Или може би просто искаше да прескочи и да ме излапа.

Не разбрах коя от двете възможности беше. Не можех да остана там. Кина носеше твърде много страх със себе си. Избягах. Без план. Без мисли изобщо. Просто се махнах, бързо и обезумяло.

Озовах се в планините на север от Киаулун, бягайки от равнината с гърба напред, без да виждам къде отивам. Оттук звездите на Примката бяха невидими. Изобщо липсваха всякакви светлинки. Облачността ги прикриваше. Обърнах се, за да видя накъде се носех. Отблясъци на огньове надалеч от лявата ми страна привлякоха вниманието ми. Насочих полета си в тази посока. Каквото и да беше това, там трябваше да има хора. Нуждаех се от нещо човешко до себе си.

Там се намираше групата, която Знахаря бе изпратил за моя кон. Разпознах много от неспокойните мъже. Страхът живо присъстваше в техния лагер и беше голям. Навлязох сред тях, опитах се да почерпя топлина и комфорт, докато се съвзема за друг опит да се върна в тялото си. Никой не усети присъствието ми.

След като се почувствах готов, напуснах кръга светлина и бавно се отправих на юг, усилено опитвайки се да усетя Кина, преди да ме е намерила тя. Дали ще се опита да ме причака в засада отново?

Кой знае? Първо попаднах на чичо Дой.

В действителност, той се натресе на мен. Не създаваше повече шум от мен, докато изучаваше лагера. Доста добре за старо момче, което още би трябвало да лежи, лекувайки раните си.

Реших да разбера какво беше намислил. Това бе добро извинение точно сега да не влетя в зъбите за демона.

Вероятно щеше да е по-привлекателна, ако се отървеше от огърлиците от отрязани пениси и бебешки черепи.

Чичо обикаляше покрай лагера, достатъчно близко, за да види всичко случващо се, и от разстояние, позволяващо му да не бъде забелязан от часовоите, стига да не вдигне шум, падайки в някоя дупка. След минути стана ясно, че просто иска да види какво става, че не лагерът е истинската му цел. Той продължи в нощта, отправяйки се бавно на север.

Следвах го.

Дой изрови нещо от кесията си. То проблесна с мижава светлинка, по-незабележима от тази на светулка. Дой се допитваше до него често. Опитах да се доближа достатъчно, за да видя какво беше, но той оставаше с гръб към мен, независимо как маневрирах. Сякаш усещаше наблюдател, без да осъзнава факта. Тъмнината се сгъстяваше с отдалечаването от лагера. Но ние не бяхме сами там, навън. Отново и отново усетих присъствието на Кина, макар и никога много наблизо. За богиня тя не изглеждаше особено всезнаеща. Или може би не търсеше мен.

Ако Кина беше в планините, тя не можеше да ме спре по обратния ми път към моето тяло. Но сега не бях уплашен. А чичо бе започнал да се промъква по-бързо, решен спешно да стигне някъде. Какво би го накарало да дойде до тук в неговото състояние?

Скоро стана ясно. Той искаше да се възползва от факта, че Ловеца на души е доста заета.

Намери онова, което търсачите на Знахаря не бяха открили, вероятно поради светлинката, което държеше в ръката си. Скривалището не беше очевидно, защото го обграждаше воал от илюзия.

Първото указание беше пръхтенето на голямо животно. След минута разпознах коня си. И той ме забеляза, въпреки че бях невидим и не ме бе срещал от почти година.

Звярът имаше повече талант от чичо. Дой си мислеше, че животното се вълнува заради срещата си с него.

Чичо обаче беше по-добре настроен към будния свят от мен. Пепелявият жезъл скочи в ръката му, докато се пресягаше за нещо друго, преди аз изобщо да усетя нещо. Забелязах единствено потрепване на чернота в тъмнината. Реших, че е сянка, но не усещах студенината, показваща нейната близост.

Ние не бяхме единствените там, навън.

Пърхах насам-натам, опитвайки се да открия спотайващия се.

Вместо него намерих Дремльо. И Дъщерята на нощта. Бяха оковани към дърво, всеки за глезена, на десет стъпки разстояние един от друг. Нямаха огън. Разполагаха с буре за вода, което беше почти празно, и парче корав хляб, превърнал се в трохи. Ловеца бе планирала да се върне по-скоро. Дремльо стоеше буден, но изглеждаше дрогиран. Детето беше твърде малко, за да избяга. Очевидно, Дремльо не беше в състояние да дойде на себе си, за да опита.

Чух зад себе си звук от задушаване. Метал изтрака върху камък. Нещо голямо се срина в храстите.

Намерих чичо Дой на колене. Пепелявият жезъл се търкаляше на две стъпки от пръстите му. Лявата му ръка се протягаше към гърлото, дращейки парче черен плат. Той беше щастливец. Малцина някога преживяха подобни атаки.

Всичко необходимо бе цял един живот в обучение за подобряване на рефлексите.

Имаше Удушвач в тъмнината. А не можех да помогна с нищо.

Чичо Дой опря лявата си ръка на земята. С дясната достигна Пепелявия жезъл. Раните му го заставяха да остане неподвижен, но веднъж, след като си върна меча, можех да не се тревожа за него. Отидох да видя дали ще успея да подобря късмета на Дремльо. Намерих го нащрек и изплашен, но невредим. Изглеждаше готов да се бие. Беше сам.

Дъщерята на нощта бе изчезнала.

Разузнах наоколо. Детето и Измамникът се бяха измъкнали чисто. Не почувствах нужда да ги преследвам. Не сега. Но задачата щеше да оглави списъка с неща за вършене много скоро.

Хрумна ми идеята, че това не беше част от плана на Ловеца на души. Може би дамата е била измамена. Кина действаше бавно, но не спираше да нанася удари.

Реших, че си заслужава за малко да се навъртам наоколо, докато Дой си събере ума и Дремльо възстанови душевното си спокойствие. Дремльо се окопити пръв. Щом се почувства в безопасност, той реши да пусне една вода. Не усещаше, че аз и чичо бяхме наоколо.

Добре. Значи Ловеца знаеше какво прави, когато играеше Дремльо като слабичко момиче, преструващо се на мъж. Интересно. Дремльо беше успял да заблуди всички.

Трябваше да си поговоря с Кофата. Той трябва да знаеше нещо.

Долових полъх на Кина. Тя беше недалеч и приближаваше.

Дремльо подскочи, вдигна панталоните си и се заоглежда диво. Тя също усещаше богинята. Концентрира се видимо, обърна се бавно и се опита да идентифицира източника на притеснението. Но присъствието отслабна бързо. Кина вече нямаше интереси тук.

Дремльо престана да се озърта, когато застана насреща ми. Тя подскочи. Брадичката й се издаде леко напред по начина, по който се случва, когато видиш нещо неочаквано. Тя примижа.

— Мъргън? Ти дух ли си или какво? Мъртъв ли си?

Опитах се да кажа не, но тя не можеше да ме чуе, така че разтърсих глава.

— Значи слуховете са верни. Ти наистина можеш да напускаш тялото си.

Кимнах, твърде смаян, за да се чудя как хлапето може да го приема толкова спокойно. Единственото нещо, което хората винаги са в състояние да правят, е да те изненадват.

Щом Дремльо можеше да ме види, това означаваше, че имаше как да предавам през разстояние. Дори и той да не ме чуваше. Докато си спомняше знаците на глухонемите, които се предполагаше да е научил. Но, доколкото си спомнях, той имаше проблем да ги разбира… Тя, Мъргън, тя.

Изобщо не привикнах с идеята още първия път, когато се изясни.

Започнах да използвам езика на пръстите без най-беглата представа какво можеше да проследи Дремльо. Възможно е да представлявах само някакво блещукащо очертание от ектоплазма, което мирише като Мъргън.

Никакъв смисъл. Тъкмо започнах и дойде чичо Дой, привлечен от гласа на Дремльо. Движенията му бяха болезнено тромави.

— Спокойно, младежо — каза той. — Ти ме помниш. Аз съм от семейството на Знаменосеца. Търсех те — Дой беше толкова нащрек, колкото би могло да е човешко същество. Сигурно можеше да ме чуе как дишам. — Ти говореше на Знаменосеца. Защо го направи?

— Не знам. Хванат съм в капан. Дойде човек. Взе детето, което беше тук с мен. Изплаших се. Знаменосецът е мой приятел и наставник.

Сладкодумно дете. И старателно заредено със здравословна доза от мнителността на Отряда.

А аз бях добре зареден със здравословен товар от новини, които трябваше да стигнат до равнината. Налагаше се да вървя. Дремльо щеше да е добре с Дой. Направих знак за коня. След три опита Дремльо кимна. Надявах се, че това беше отговор.

— Бил си пленник на жената, караща гарваните да летят? — попита Дой. Последната част от изречението той изговори на Нюен Бао, сякаш беше име, подобно на Хилядите гласове, но Дремльо така или иначе разбра. Умно хлапе. Трябва да го е прихванало, навъртайки се около мен.

— Да.

— Тя остави ли нещо? Къде се криеше, докато беше тук? — Дой освободи Дремльо, но беше очевидно, че свободата на хлапето не беше неговата истинска грижа. Поведението му затвърди моята представа, че трябва да е имало сблъсък между Нюен Бао и Ловеца.

Започнах да се рея по-надалеч. Дремльо каза:

— Има пещера. Ей там. Но не сме стояли много дълго вътре — тя подсвирна чудата мелодия само от четири ноти. Моят кон изпръхтя в отговор. Не можеше да дойде, естествено, защото самият той беше пленник.

Насочих се към равнината.