Глен Кук
Тя е тъмата (69)

69

Сънувах. Разбира се. Буден или заспал, прекарвах повечето от живота си в страната на сънищата.

Бях на мястото с костите. Някаква голяма сила тревожеше равнината. Самите кости се носеха на приливи и течения. Разпръснатите скелети се събираха, надигаха се и се скитаха безцелно за секунди или минути, преди да се разпаднат отново. Черепите се обръщаха, взирайки се в мен, където и да блуждаех. Гарваните грачеха пиянски от клонките на малкото останали през зимата дървета, страхувайки се да летят, защото им липсваше равновесие и всеки пореден полет неизменно водеше към земята, където поразената птица блъскаше с крила и се бореше сред костите като пеперуда, уловена в паяжина. Тъмни облаци препускаха през онова, което винаги представляваше стоманеносиво небе. Вятърът беше леден. Поривите му караха костите да трополят.

Миризмата на Кина беше силна, но не я виждах.

Обаче зад мен имаше нещо. Просто не можех да не обърна достатъчно бързо, за да разбера какво. Завъртането ми даде да разбера, че притежавам някакъв контрол, който незабавно упражних, пожелавайки да напусна мястото. Естествено, бягството не донесе подобрение.

Отидох в ледените пещери при старците. Тези антики не издаваха звуци, но потрепваха. Имаше нещо във вятъра. Тук миризмата на Кина също беше силна, но тя отново не витаеше наоколо, за да бъде видяна.

Някои от онези стари момчета бяха отворили очи. Наблюдаваха ме, докато преминавах край тях.

Отново ме споходи усещането, че зад мен има нещо, но не го забелязах, когато се извърнах. Имах контрол. Следвах тунела, накрая достигащ до мястото, където лежаха на поставките си Книгите на смъртта. Първата, която Дъщерята на нощта преписваше, сега беше отворена на някоя от началните страници.

Зловонието на Кина там ставаше ужасяващо.

Нямах работа на това място. Нито какво да търся.

Освен да изляза навън.

Опитах се да си спомня как се измъкнах предишния път. Като просто го пожелах достатъчно силно, предполагам.

Настъпи тъмнината.

Това ми напомни за нещо, казано веднъж от Нараян Сингх:

— Тъмнината винаги идва.

Изглежда, бях от доста отдавна в пълен мрак. Страхът започна да нараства. Разсъждавах колко прав трябва да е бил Нараян.

Макар и да можеше да носи хиляда различни имена през хиляда различни времена, и да идва от хиляда различни посоки, тъмнината настъпва винаги.

Когато светлината се върна, аз отново се оказах високо над всичко. Толкова високо, че бях над облаците, които препускаха, докато търсех път към леглото, изоставяйки се на милостта на онези непознати звезди.

Избрах съзвездието на север, наподобяващо извит кинжал, като предположих, че това беше посоката, която следвах предишния път. Наложих си цялата бързина, на която бях способен, и се гмурнах през облаците. На моменти бях толкова ниско, че върховете на дърветата се поклащаха точно на мястото, където щеше да се намира стомахът ми, ако имах такъв. Мислех си, че бих могъл да се наслаждавам на усещането, ако само успеех да се отърва от чувството, че нещо ме следва отблизо и приближава.

Този път долу нямаше светлини. Целият свят миришеше на страх, сякаш всяка скала и животно, и дърво усещаха, че е на път да се случи нещо злокобно. Открих село. Цялото население изглеждаше будно, въпреки часа. Те се блъскаха в ужасени групички, бебетата се вкопчваха здраво, прибираха добитъка в домовете си. Не си приказваха много. Децата хленчеха.

Как можеха да знаят какво ставаше при Наблюдателницата? Имаше ли някакво предсказание или нещо, което провиждаше, че тази нощ Портата на сенките ще падне? Дали съществуваха знаци и предзнаменования, незабелязани от мен? Знаеха ли нещо изобщо? Може би техният ужас нямаше нищо общо с Господарите на сенките или Черния отряд.

Полетях напред. Далеч, далеч напред случайна искра проряза небесата. Тя трябва да беше от горящите къщи. Разправията със сенките не бе приключила.

Точеше се дълга нощ.

Портата на сенките не се бе сринала. Все още не. Дългата сянка оцеляваше.

Спомних си, че нямах никакъв проблем да се доближа до коя да е от жените, когато Пушека не беше с мен. Насочих се към мъждукащите останки от кристалната стая на Дългата сянка.

Ловеца на души беше на крака, в ужасна форма, което не й пречеше да се заяжда с Оплаквача. Пищящият магьосник едва ли знаеше къде се намира.

— Хайде, безполезна парцалена топко! — Ловеца вилнееше с гласа на продавачка на риба. — Трябва да се махнем оттук, преди любимата ми сестра да разбере за прекрасната възможност, която пропуска!

Нейната мила сестра вече беше на път, благодарение на мен. Бях изненадан, че й отнемаше толкова дълго време. Изглежда беше станала много предпазлива в последния час. Разбира се, налагаше й се да се провира през дълъг тунел, после да скита през тъмна крепост, след това да предприеме трудно катерене, като през цялото време се уверява, че наоколо няма малки сенки, които да й скочат на гърба.

Оплаквача изпусна замаян, въпросителен крясък. Той все още не беше наясно къде се намира или как бе стигнал дотук. Съсредоточи се в опит да се задържи на краката си.

Ловеца също трябваше да си пази гърба. Тя разпръсна някакво малко заклинание, което изпрати червей светлина, пъхащ се по всичките тъмни места в подобието на стая. Магията пропъди няколко мънички сенки. Те лесно избегнаха светлината. Ловеца на души прокълна:

— Проклетото нещо не е достатъчно бързо.

Сенките се втурнаха към Дългата сянка, който беше в далеч по-лоша форма от Оплаквача. Той обаче беше по-наясно с нещата, които се случваха наоколо. Прошепна заклинание, преди тъмнината да достигне обвивката му. Малките сенки се завъртяха и тръгнаха към нашествениците.

Тази битка очевидно нямаше да свърши, докато Дългата сянка оставаше жив. Той си беше инатливо лайно.

Ловеца на души шамароса Оплаквача през ушите. Пронизителният глас на продавачка на риба настояваше:

— Хайде! Това място ще бъде краят ти, ако не избягаме — тя усещаше непосредствената опасност. Сега Господарката не беше далеч. — Това е тя — нов глас. Объркан, изплашен, детински. — Как се осмелява? Тя вече не може да има никакви истински сили. Нещата не стават по този начин.

Сега Господарката беше на стълбището. Изобщо не изглеждаше изплашена от сблъсъка със сестричката си.

Носеше сноп къси бамбукови пръти.

Както и дузината мъже зад нея. Щяха да стъкмят малка виелица от огнени кълба. Онези в тила на групата изкачваха стъпалата гърбом. Държаха пръти, готови за изпразване към всичко, идващо зад тях. Миризмата на страх стана по-силна от прокрадващия се парфюм на Кина.

Ловеца на души удари тежко Оплаквача още няколко пъти, опитвайки се да го накара да се раздвижи. Той си остана твърде изтощен, за да е от голяма полза.

Тя се обърна към входа. С някакво малко, но добре избрано заклинание запечата вратата, после възобнови опитите си да вкара Оплаквача във форма за летящо бягство.

Малките сенки се бяха покрили отново.

Вратата започна да блести. Повърхността й се изпъстри според нюанса на огнените кълба, удрящи обратната й страна.

Ловеца на души създаде нож и разряза облеклото на Оплаквача. Чудех се, докато тя не откри онова, което търсеше. Когато го разгърна, се оказа парче коприна с размери четири на шест стъпки, плюс малък сноп пръчки. Коприненият правоъгълник стана почти твърд, когато Ловеца произнесе определена дума. Той започна да потрепва на пода, сякаш се носеше по повърхността на меко къдрещо се езеро. Ловеца на души развърза снопа пръчки и ги събра в рамка, върху която опъна коприната. Мърмореше, докато работеше. Цялото нещо изглеждаше твърде крехко, но след минута тя сграбчи Дъщерята на нощта и се покатери отгоре. Килимът хлътна, но удържа тежестта им. Пръскайки слюнка, тресейки се, сякаш имаше пристъп, Оплаквача се повлече към откраднатия си спешен превоз. Зачудих се дали това беше последната му тайна или имаше още летящи трикове в ръкавите си. Обзалагам се, че нещо като това парче коприна го беше измъкнало от смъртта, някога, когато си мислеха, че той се е размазал с висока скорост в стената на Кулата в Чар.

Ловеца на души запрати нагоре нещо неописуемо яростно. По-голямата част от върха на кулата изчезна в кълбо бяла светлина. Пламъкът беше толкова блестящ, че издаде всички сенки, плъзгащи се в нощта, но временно ослепи половината мъже, опитващи се да ги изтребят. Когато светлината отслабна, една трета от покрива на кристалната кула вече не съществуваше. Ловеца на души хвана Оплаквача за косата, завлече го върху килима и каза някаква дума, която накара парчето коприна да се раздвижи.

То почти веднага започна да се снижава. Едва премина куличката. После се заспуска надолу, надолу, към враждебни хора и неприятелски настроени сенки, дебнещи се едни други сред скалите. Ловеца не искаше да се спуска там, но килимът беше претоварен. Беше замислен да измъква от беди само дребния магьосник, а не заедно с всичките му приятели и съседи.

Миризмата на Кина отново стана по-силна. Вихрушката от ярост се завръщаше за още един опит. Богинята не искаше да отнасят дъщеря й.

Очите на изчадието в яйцето бяха затворени. То се оказа гъвкаво и хлъзгаво, когато Ловеца на души го размяташе наоколо. Лицето на детето носеше онова спокойно изражение, което придобиваше, когато общуваше с Кина.

Господарката и нейната група нахлуха в стаята, където Дългата сянка и Нараян Сингх още стенеха и потрепваха. Огнени кълба разпъдиха веднага малките сенки. Секунди по-късно поток от пламтящи топки достигна Ловеца и спътниците й. Никоя не улучи целта, но те предупредиха нашите войници, че нещо летеше. А всичко, което хвърчеше, не беше на наша страна.

Интересът и гневът на Кина нарастваха бързо. В призрачния свят зафуча ураган. Зловонието й се просмука в реалността. Хората изповръщаха последното си ядене. Небето притъмня повече, отколкото през нощта, и облаците се сгъстиха.

Земята се разтърси.

Тронът потръпна и се плъзна с една хилядна от инча. Измъчената фигура изпъшка. Слепите й очи потрепнаха.

Изграчи гарван.

Птицата забрави, че не трябва да каца. Ноктите й докоснаха главата на спящия. Преди крилата да спрат да се движат, гарванът запищя. Малките сенки го бяха намерили. Те жизнерадостно се дърлеха за жизнената му сила.

Земята затрепери. Вече няма тишина. Камъкът е разбит. Той продължава да се разпада. Светлината в пропастта е по-ярка. Пастелни, ефирни мъгли се издигат като търсещите пипала на морска анемона.

Има цвят. Съществува някаква форма на живот. Има светлина.

Има смърт. Гарванът изпищя измъчена обида.

И умря.

Смъртта ще намери начин. Мракът ще открие своя път. Тъмнината идва винаги.