Глен Кук
Тя е тъмата (87)

87

Една сутрин се взирах в нанадолнището и видях армийка, състояща се от двадесет и петима мъже, да се насочва към мен, повела много магарета, натоварени с вързопи и бамбукови пръти.

— Не ми харесва тази гледка — казах на Тай Дей. — Цялата тайфа на Лофтус, Лонжинус и Клетус заедно. — Без да споменавам Мускуса и Хагоп, които не бях виждал от известно време. — Когато тримата се съберат заедно, можеш да се обзаложиш, че се готви нещо.

Тай Дей ме зяпаше, сякаш се чудеше дали наистина го смятах за такъв тъпанар, който да си помисли, че са тръгнали на пикник. Той помнеше братята от Деджагор и вероятно разбираше тяхната мания по-добре и от мен.

Но имаше и нещо във вятъра.

Запътих се надолу да ги пресрещна.

— Ей! — изкрещя Клетус, махайки. — Това е принцът отшелник.

— Какво сте намислили, момчета?

— Чухме, че си устроил тук свое собствено царство. Дойдохме да видим чудесата му.

— Изглеждате така, сякаш ще ме превземате. Какви са всичките тези лайна? — формулирах въпроса на наречието на Градовете на скъпоценните камъни.

— Полеви изпитания на нова играчка. Играхме си с нея в килиите на замъка.

— Хм? — дали това не беше истинската причина Стареца все още да ограничава достъпа до по-голямата част от Наблюдателницата? — Надявам се да става за ядене.

Лонго се изкиска.

— Няма да е твърде вкусно, Мъргън. Но ще е забавно за сервиране.

Тай Дей се мръщеше. Изключен отново. Много лошо. Той беше с Отряда, но не и част от него. Както аз живеех с Нюен Бао, без да съм Нюен Бао.

— От начина, по който вие, момчета, се хилите, започвам да разбирам, че каквото и да е това, то има много предавки и лостове и прави нещо напълно декоративно с надеждност, възлизаща на десет процента.

— О, каква слаба вяра. Клет, виждал ли си някога по-упорит песимист от този човек?

— Той просто не разбира от техника.

— Отлично разбирам техниката. Не разбирам техниците. Какво правим?

— Полеви тестове — напомни ми Клетус. — Приложихме малко инженерство към огнеметите на Господарката.

— Обсег, точност, сила, Мъргън — ентусиазираше се Лофтус. — Скорост. Всички области, където сметнахме, че има място за подобрение.

Абсолютно. Стрелбата с огнените кълба може да нанесе на човек много поражения, но практически трябва да го фраснете с пръта си, за да сте сигурни, че сте го уцелили.

Цялото това чуждоземно дърдорене привлече чичо Дой, за да си вре носа. Което нямаше да му се отрази добре. Но той достатъчно бързо щеше да го разбере.

— Тук си имате хубаво поле за стрелба, Мъргън — каза Лонго и махна към планините. Мили пустош лежаха между нас и вечнозелената гора. Ръката му се извъртя, за да посочи Наблюдателницата. — И добра мишена за прицел в онази посока — хората им вече бяха навън, забивайки измервателни летви.

Момчетата пред нас заработиха по-бързо, като заизмъкваха неща от вързопите на животните. Клетус сграбчи един бамбук.

— Вашият основен бамбуков прът. Любезната Господарка вече откачаше, докато не й сервирахме нашите идеи.

Клетус изстреля няколко огнени кълба по посока на двойка клюкарстващи гарвани. Черните птици се изсмяха. Топките се заклатушкаха в далечината, изгубиха инерция, понесоха се към земята и изчезнаха.

— Не може да улучи и лайно. С изключение на сенките. Стига да не вървиш право към онова, което искаш да изгориш.

Лонго го прекъсна:

— Накарахме я да повярва, че понеже войниците са склонни да използват бамбука за стрелба по други мишени — независимо дали й харесва или не — те би трябвало да могат да ударят всичко, в което се прицелват.

— Господарката е прекарала доста време сред войници — каза Лофтус, — и разбира тяхното мислене.

— Тя се натиска с един от пет години — усмихнах се подигравателно. — Би трябвало да има представа.

Клетус сграбчи бамбуков прът с черни ленти около него.

— Следва малък сладък номер — той кимна към своите братя. Те взеха подобни прътове. Всеки брат насочи своя към гарван.

— Давайте! — подвикна Клетус.

Стреляха. Литнаха огнени кълба. Избухна облак от черни пера, които се понесоха във въздуха, тлеейки. Метнаха още кълба. Изглежда нямаше значение дали момчетата се целеха добре или не. Огнените кълба издирваха целите си, колкото и отчайващо зле да бяха изстреляни или отклонени. Точно по начина, по който биха ловували сенки.

Клетус се облегна на своя прът.

— Това би трябвало да се погрижи за шпионския проблем — братята му останаха нащрек. Лонго отстреля дребен тарикат, опитващ се да се измъкне на малка височина, пърхайки между канарите в толкова тесен процеп, че с всеки мах губеше пера от крилата си.

Кълбо от виолетов огън го наближи със скорост, четири пъти по-висока от най-добрата за птицата.

Пуф!

— Сега има номер, който мога да оценя — казах аз.

Подобно на Тай Дей, чичо Дой и хората от тънката отчаяна линия пред Портата на сенките. Паднаха им ченетата. Червенокосия изпсува:

— Мамка му! Искам и аз да гръмна един от миризливците.

— Специален проблем ли имаш с гарваните? — попитах го аз.

— Само гарвани ли трепе? — учуди се Червенокосия.

Клетус заяви:

— Предполагам, че можем да го настроим да поваля почти всичко. Но колкото повече мишени искате да включите, толкова по-сложно ще стане материално-техническото осигуряване.

— Но не заради това сте тук — предположих аз.

— Беше просто за прочистване на района.

— Искахме нещо — каза Лонго, — което момчетата да оценят.

Лофтус добави:

— Като се има предвид, че не е никак вероятно да се сдобием скоро с новобранци, докато Талиос може да цъфне тук с толкова много, колкото си поискат.

Тези дни на север растеше кликата на хората, които искаха Талиос да се преструва, че Отрядът е продължил по пътя си. Бяхме се отправили към Катовар, когато пристигнахме в Талиос. Сега нямаше нищо, което да ни попречи да продължим натам. Ако всички се държат наистина кротко и останат мирни, можеше да изгубим интерес и да си продължим по пътя.

Докато разговарях с инженерите, Мускуса и Хагоп издигнаха няколко маси на дървени магарета. Те се сдобиха с декорация от менгемета и колекция инструменти. Стойки се издигнаха зад масите. Спътниците им започнаха да пъхат бамбукови пръти в тях.

— Големи копелета — казах аз. Някои бяха петнадесет стъпки дълги. Други възлизаха на четири инча в диаметър.

— Големи и брутални — допълни ме Клетус. — Внимавай накъде насочваш това проклето нещо! — войник опитваше да прочете молитвата на гарван, забързал се на юг. Той не се тревожеше за хората, достатъчно глупави, за да застанат между него и мишената му. — Онова, което искахме най-много, беше много по-голяма точност и скорост. Малко по-голямо „пуф“ накрая също би било добре. Хагоп!

Хагоп взе прът, дванайсет инча дълъг и три широк, на червени райета, и го затисна в менгемето. Проследи го с поглед по дължината му. Потупа го нежно с чук, променяйки незначително прицела му.

— Онзи скален блок ей, там, дето прилича на шапката на Едноокия — той съоръжи усъвършенствания бамбуков прът със задействащ механизъм.

Не мислех, че скалният къс много наподобяваше шапка. Той се намираше на нелошите четиристотин крачки разстояние. Трима войници със стандартни прътове изпратиха дузина огнени кълба, преди едно да сполучи и да изрисува червена резка в единия край на варовика.

— Обичайният проблем. Когато най-накрая успееш да удариш, не причиняваш кой знае какви щети. Стига да не са хора. Давай, Хагоп!

Хагоп дръпна спусъка на своя прът. Чу се звук от пържещ се бекон. Ярка оранжева топка прекоси разстоянието до скалата твърде бързо, за да я проследя с поглед. Удари право в центъра. За около петнадесет секунди от камъка се излъчваше огнено сияние. Почувствах горещината.

Скалата помръдна леко, а огнената диря се насочи към подножието на хълма.

Огненото кълбо изскочи от другата й страна като изстискана пъпка.

— Мамка му! — възкликнах аз. — И по дяволите! Онзи шибаняк трябва да беше дебел десет стъпки!

Клетус каза:

— Триинчова топка ще проникне най-малко на петнадесет стъпки в този вид камък, който се намира наоколо. Хагоп, виждаш ли сребърния символ, който изглежда като руната на съдбата? — той сочеше Наблюдателницата. Върху стената имаше хиляди букви. Не разбрах коя имаше предвид. Нито пък Хагоп.

— Най-високата линия на буквите. Средата на мишената. Изглежда като флагщок, влачещ две ленти на дясно към нещо като тризъба вила.

— Добре.

Аз също го открих.

— Давай. Стреляй, когато си готов.

— Ама това е на повече от три хиляди крачки! — запротестирах аз. — Близо четири. Той ще е късметлия, ако изобщо улучи стената.

— Готов съм.

— Направи го.

Беконът се изпържи. Оранжево кълбо напусна бамбуковия прът. Отне му по-малко от три секунди, за да достигне Наблюдателницата. Нямаше да успея да го проследя с поглед, ако не стоях зад Хагоп. Мълния освети целия район, когато огненото кълбо удари заклинанията, защитаващи стената. То попадна право там, където се целеше Хагоп. Руната-мишена изглеждаше леко обезцветена, след като блясъкът намаля.

— О, богове! — казах аз. Тай Дей и чичо Дой си бръщолевеха един на друг. Нямаше нужда да разбират нашето дрънкане, за да видят потенциала.

— Смятаме, че едно кълбо ще прелети поне четиринадесет мили, преди да изгуби инерцията си — каза Клетус. — След това няма да има много повече енергия от нормално кълбо и не ще става за нищо друго, освен да убива сенки и да нанася общи поражения — той потупва тръбата, използвана от Хагоп. — Това беше нашият прототип. Той е с настроен мерник. Трябва да го направим и с останалите. Ето защо дойдохме тук.

Мускуса и Хагоп замениха този прът с друг, все още немаркиран. Мускуса завъртя на половин оборот задния край. Изскочи чарк с формата на лъжица. Двамина от фабриката на Господарката я натъпкаха с нещо, което изглеждаше като глина, после поставиха в нея голямо черно топче. Хагоп върна обратно лъжицата в своята играчка, поигра си със задействащия механизъм и попита братята инженери:

— Е, момчета, доволни ли сте от начина, по който е поставено това нещо?

И тримата се надвесиха. Запрепираха се. Заудряха с чукове. Поспориха. После те, Мускуса, Хагоп и всичките хора от фабриката заеха определени позиции и се втренчиха в Наблюдателницата.

Беконът изпращя. Оранжева огнена топка удари въздуха. След хиляда крачки тя започна да се носи на ляво, после надолу. Достигна земята пред стената. За около петнадесет секунди във въздуха се издигаха пламъци. Както и камъни, и чимове.

Всичките седмина наблюдатели започнаха оживено да обменят наблюдения. Дърлеха се ентусиазирано. Извадиха лъжицата от пръта и се завзираха в нея. Още бележки възникнаха в другарската беседа. Накрая връчиха пръта в ръцете на специалист, който използва някои от тайнствените инструменти, за да обработи вътрешността му.

Братята се заеха със следващия. Техните съучастници вече имаха дузина, приготвени за тестване. Повтаряха процеса отново и отново. Някои прътове пращаха огнените си кълба в целта от първи опит. Други пропуснаха зле. Най-лошите бяха отхвърлени веднага. Никакъв смисъл да се прахосва време с тях. Все още имаше нужда и от не толкова точни шамари за сенките.

Веднъж, след като един прът беше преработен, той беше тестван за издръжливост. Азбука от тайнствени знаци в различни цветове трябваше да казва на войниците какъв заряд използва оръжието.

Мускуса рядко споменаваше нещо, но по време на почивката за обяд отбеляза:

— Сега вече Господарката наистина си върна силата.

Едва ли някой дори подозираше истината. Онези, които се досещаха, не бяха подготвени да й повярват.

— Колко от тези неща ще изработите? — моите хора бяха престанали да вършат каква да е работа. Мотаеха се наоколо, наблюдавайки фойерверките като банда пораснали хлапаци.

Клетус ми отвърна:

— С тази партида донесохме петдесет. Надяваме се да разполагаме с двадесет надеждни от тях. Ако всичко е наред, ще се захванем с нещо наистина голямо. Момчета, талианците ще бъдат изненадани.

Можех да си представя какво биха сторили тези нови огнени кълба на човешкото тяло. Но подозирах, че покосяването на легионите не беше тяхното предназначение. И догадката ми се потвърди през следващия следобед.

Самата Господарка дойде да инспектира двадесет и шестте пръта, които братята бяха отсели като надеждни.

Жената изглеждаше емоционално изцедена, макар и да демонстрираше самочувствие, което говореше как поне част от живота й върви добре. Тя и Стареца намираха свободно време да бъдат нещо различно от капитан и лейтенант. Радвах се за тях.

— Отлично — каза тя, след като наблюдава как всяка одобрена тръба порази стената на Наблюдателницата поне веднъж. — Какво стана с леките оръжия специално за гарвани?

— Да забелязваш някакви наоколо? — попита Лонго. — Имаме защитен кордон. Дори не приближават.

— Добре. Натъпчете всички тези неща с пълен заряд. Ще направя свой собствен експеримент.

— Вече сме в играта — ми каза Хагоп. — Имаме шест повече, отколкото някога сме се надявали. И половината от другите са достатъчно добри, за да ги използваме отблизо — миля или по-малко. Дойде време да сритаме някои задници. — Цялата банда беше развълнувана като деца с нови играчки. А Господарката изглеждаше най-зле. Тя подскачаше наоколо сякаш отново е на петнайсет.

Войниците разместиха масите наоколо, започнаха да опаковат инструменти и да товарят каруци.

Лофтус, Лонго и Мускуса продължиха да се подсмихват за нещо.

Огледах се наоколо. Не ми харесаха предзнаменованията. Дори Господарката имаше онзи вид. Излъчването, което винаги придобиваха Едноокия и/или Гоблин, когато замисляха номер, за който останалите от нас вероятно щяха да съжаляват.

— Просто ме чуйте всички! — изкрещях аз, опитвайки се да бъда отговорният. — Не знам какво сте намислили, но… — Това си беше моето имение.

Група от тях, включително Господарката, братята, Мускуса и Хагоп, се събраха зад масите. Започнаха да остроумничат, докато се взираха по дължината на напълно заредените голямокалибрени пръти.

— Дори не си го и помисляйте! — изръмжах аз.

Моите роднини се навъртаха мълчаливо зад мен, без да разбират нищо от казаното, но наясно с факта, че вчера и днес доведоха до нещо значително.

— Не го правете! — помолих се аз.

Двадесет и два бамбукови пръта разтовариха зарядите си един след друг за няколко секунди. Всичките разбойници наблюдаваха как оранжевите огнени кълба прорязват небето на север-северозапад, право в областта, където онази буря от гарвани беше избухнала във въображението ми.

Но този път не халюцинирах.

Скривалището на Ловеца трябва да е на повече от десет мили разстояние. На огнените кълба не им отне и десет секунди, за да стигнат дотам. Може би дори не бяха и пет. Бях твърде силно разтърсен, за да бъда добър съдник за хода на времето.

Огънят, димът и лайната се разлетяха на половин миля височина.

Сега цялата банда изпадна в лудост. Всеки един от тях — включително и Господарката — мяташе огнени кълба във въздуха в серии от по четири и пет. Далечната гора започна да ври. Дори от толкова голямо разстояние можех да видя гигантските дървета, запращани на хиляда стъпки във въздуха.

Спомних си, че някои дървета там бяха два пъти по-дебели от мен. Заизвиваха се през небето като огнени коси.

Стихията от пламъци оживя. Тя мяташе огън и дим към небесата като разгневен вулкан.

В този ден загинаха много гарвани.

Сигурен съм, че това беше денят, в който Ловеца на души не намери и една причина за смях.