Глен Кук
Тя е тъмата (34)

34

Можех да чуя как Едноокия кълне съдбата изобщо и специално някои талианци ведна. Едното колело на каруцата се беше заклещило между скалните късове и войниците не го измъкваха достатъчно бързо, за да удовлетворят малкия магьосник. Цяла сутрин той беше в отвратително настроение. Предполагам, че Едноокия си мислеше как няма да продължим на юг, след като спечелихме при Чарандапраш. Явно смяташе, че Стареца ще се задоволи да окупира прохода, после да се оттегли на по-топъл климат и да изчака лятото.

„… Къде щеше да отиде Дългата сянка? Вкъщи. И поради земетресението «вкъщи» беше сграда, която скоро нямаше да бъде завършена. Така че, за къде беше голямото бързане? Що за тесногръд фанатик няма да даде почивка за едно добро напиване след спечелена победа — толкова значима и очевидно окончателна?…“

Едноокия изприказва всичко това и много повече от минутата, когато Знахаря му нареди да потегля. Едноокия не беше щастлив войник.

Беше дори още по-нещастен, защото аз се возех. Странното редуване на треска и вледеняване продължаваше да идва и да си отива. Капитанът го сметна за добро извинение да ме държи близо до Пушека, като редовно ме предупреждаваше да внимавам с времето. Не му споменах, че броденето с призрака ставаше все по-непривлекателно, защото навън беше страшно. Не бях разказал досега и на Едноокия. Знаех, че трябва. Нямаше да мога да се понасям изобщо, ако се случеше нещо, защото не ги бях предупредил.

Но и не исках да разлайвам кучетата. Едноокия не спомена да е попадал на нещо необичайно при случайните му пътешествия навън. Може би давах малко повече власт на въображението си.

За момента бях в доста добра форма. Малко разтресен от друсането на каруцата, но нито трескав, нито борещ се с мраз. Може би подходящ момент да хвърля един поглед.

Навън Едноокия изръмжа нещо на Тай Дей.

— Не е добра идея, Едноок — сопнах се на наречието на Градовете на скъпоценните камъни. — По-скоро ще ти срита задника, преди да те погледне.

— Ха! Това ще е интересно! Да видя какво прави Джоджо. Може даже да го събудя.

Като повечето членове на Отряда, Едноокия си имаше телохранител Нюен Бао. Неговият беше Чо Дей Чо — толкова ненатрапчив и неамбициозен като телохранител, колкото никога не съм срещал. Мотаеше се наоколо само защото племенните старейшини го бяха наредили. Не изглеждаше да проявява голям ентусиазъм да пази Едноокия от самия него или от кой да е друг. През последния месец не бях виждал Чо и четири пъти.

Не успях да открия Ловеца на души. Знаех, че беше тук, въпреки че Пушека не се бореше с мен. Тя действаше под заклинание, което я криеше от подобно проследяване. Въпреки това можех да предположа къде се намира приблизително по маршрута на гарваните в планините на запад от нас. Огледах се за променливата приятелка на Едноокия Лиза Боуалк, но от нея също нямаше следа. Нито успявах да уточня положението на Могаба и двамата Нар, избрали да останат с него, когато той дезертира от Отряда, за да служи на Господаря на сенките.

Това беше нещо, над което да помисля. Ако бяха започнали да подозират, че ги наблюдаваме… Но Дългата сянка беше в кристалния си купол на върха на Наблюдателницата, настанен на каменно писалище, и спокойно даваше заповеди на пратеници, уреждащ разумно и енергично защитата на неговата стопяваща се империя, без никакво усилие се крие от мен.

А по-надолу, в отделно помещение, се намираше един смутен и слаб Нараян Сингх, раболепно сврян в ъгъла, докато Дъщерята на нощта, по-скоро като някой възрастен лилипут, а не дете, очевидно разговаряше със своята духовна майка. В стаята се усещаше миризмата на Кина, макар и не онова ужасяващо усещане за присъствие, с което се бях сблъсквал преди.

Наблюдавах известно време. Проследих часовете назад. Нямаше никакво съмнение. Нараян Сингх вече не ръководеше нищо. Той беше придатък към Дъщерята на нощта, полезен основно като глас, чрез който тя да общува с Господаря на сенките и Измамниците. Но Сингх започваше да подозира, че приложението му наближаваше края си и съвсем скоро детето ще е готово да се отърве от него.

Когато настъпеше моментът, тя щеше да го стори с не повече емоция или мисъл, отколкото би се освободила от добре оглозгано свинско ребро.

Приликите с божествената й родителка я променяха много бързо.

Кина изглежда бързаше, притисната от обстоятелствата, така че нямаше време да изчака детето да съзрее за своята роля.

Изпитвах силно неудобство около хлапето, въпреки че то беше на стотици мили. Махнах се оттам.

Опитах се да проследя Оплаквача, но прихванах само мимолетен образ, докато развяваше задник тук-там на парцаливия си, начесто изкърпен по-малък килим. Той изглежда също драстично беше увеличил нивото си на защита. Успявах да го зърна само когато наистина много бързаше и очевидно изпреварваше невидимия си щит.

От кого би се крил той? Дали знаеше за мен?

Оставаше Радишата, която много отдавна не бях шпионирал.

Понастоящем тя беше в разгара на голяма аудиенция с главните жреци на големите религии в града. Темата, очаквано, се свеждаше до войната. В частност, светотатствената, атеистична, насочена срещу жреците позиция на хората, ръководещи борбата на талианците. Новото поколение свещеници от сектите беше много по-малко свадливо от предишните, които заплатиха за своето твърдоглавие с живота си.

— Няма никакво съмнение — призна Радишата пред свещеник на Рави-Лемна, богиня на братската любов, — че Освободителя е изпратил войници, набрани сред вярващите, за да продължи враждата си с Кинжала. — Новините от военната зона все още бяха много далеч. — Той постъпва безочливо, вярно е, но вие, хора, държите да продължите с него.

Жрец в яркочервено измърмори:

— Защото на Кинжала беше обещано покровителство тук, когато Господарят на сенките триумфира. Той ще ни изтреби всички. Ако все още е жив.

— Което отново ни връща до трудния проблем, нали? Дори и моят брат да бе станал компетентен командир и да сформира корпус от опитни офицери, нито самите войниците, нито хората вярват, че можем да разбием Господаря на сенките без напътствието на Черния отряд. Все още сме в позиция, в която сме принудени да оставим мрака да се бие с тъмнината, надявайки се, че нашето зло ще победи и ще успеем да го контролираме, след като го стори.

Рави-Лемна беше разумна богиня. Не би било естествено нейните свещеници да бъдат подстрекатели. Но гуни имаха стотина богове и богини — големи и малки, и сред тях имаше много по-малко толерантни. Някой изкрещя:

— Би трябвало да ги убием сега! Те са по-голяма опасност за нашия начин на живот от всеки маскиран магьосник на осемстотин мили оттук.

Все още имаше много талианци, които не бяха служили в армиите, нито пътували на юг, за да видят какво наследството са оставили Господарите на сенките в земите, отвоювани обратно след тяхното господство. Хора, които не вярваха просто защото предпочитаха нещо друго да бъде вярно.

Това беше нескончаема разправия, която вероятно нямаше да се уреди през моя живот. Тук се водеше война и докато все още не я печелехме, мисловната школа „Убийте ги сега!“ щеше да остане отчетливо малцинство. Но сдружението „Пречукайте ги по-късно!“ имаше изобилие от членове.

— Не са останали повече от петдесет или шейсет от тях — контрира Радишата, — колко ще е трудно да се отървем от тях, след като надживеят полезността си?

— Ужасно дяволски трудно, смятам аз. Господарят на сенките не е успял. Нито пък Измамниците.

— Бяха предприети стъпки.

Интригуващо. Не бях забелязал никакъв знак за това.

Значи е време за кръстосване през отминалите дни.

Отидох надалеч. Подскачайки като седемгодишно момиченце, пребродих почти всеки час, докато стигнах до последния път, когато бях проверил Жената. Нямаше кой знае какво. По много от същите неща. Бесния Корди отхвърляше една идея след друга посред нощ, толкова по-енергично, колкото повече изглежда Жената ги харесваше.

По-интересен ми се стори факта, че тя беше започнала да търси Пушека. Всъщност Радишата ставаше подозрителна, макар и да не предприемаше кой знае какво. Бесния продължаваше да й повтаря, че си знаем работата и трябва да сме взели мерки за Пушека. Не бихме оставили дъртото момче да умре от глад.

— Те го ненавиждат, скъпи. Той направи всичко възможно, за да прецака Черния отряд.

— Ще намерят по-жесток начин да си отмъстят. След като го събудят. Така че да е в състояние да оцени болката.

Корди съвършено повтаряше собствените ми мисли. Гладуването би било добро, но аз го исках в съзнание, докато го изтърпява.

Да се събуди, озовавайки се в нашите ръце, вероятно нямаше да е достатъчно. Кръв ще сере!

През целия път обратно до последното ми посещение не открих нищо особено вълнуващо. Жената изобщо не спомена нещо интересно, като изключим, че приключи с използването на Бесния, а и тогава не каза нищо ново. Въпреки това не можех да не мисля, че се случваше нещо.

Ставаше дума за Радиша Драх. Тя беше прекарала целия си живот с ясното съзнание, че всичко, казано или направено от нея, може да бъде наблюдавано от някой зложелател.

Прескочих обратно до днес, но не открих нищо, което да налага спешен доклад пред Стареца.

Новините от Чарандапраш обаче със сигурност щяха да разбунят духовете и хората нямаше да мислят така ясно и внимателно. Ще се върна при тях.

Гмурнах се до старото скривалище на Пушека, преди да тръгна. Древните анали си стояха точно там, където ги бях скрил.

Интересно за отбелязване, обаче, че докато потеглях, цялата околност на двореца бъкаше от гарвани.

Едноокия все още кълнеше, когато се върнах в талигата. Разбрах причината, след като се измъкнах от каруцата. След едва няколко мили се беше заклещило друго колело. Бях пресъхнал като кокал. Повдигнах капака на бурето за вода на Едноокия. Там нямаше много. Малкото останало беше страшно гадно. Така или иначе го изпих.

Запътих се към мястото, където Едноокия обиждаше нова команда от жертви.

— Ти, малко лайно. Престани да джафкаш по помощниците. Ще ти натъпчат тази проклета шапка в гърлото и накрая ще трябва да ходя пеша. Къде е Стареца?