Глен Кук
Тя е тъмата (91)

91

Тай Дей изсумтя. Тези дни определено беше словоохотлив, понякога изговаряше цели две изречения за час. Но точно сега не се нуждаеше от думи. Просто премести бирата си в другата ръка и посочи в сгъстяващата се тъмнина.

Изчезналите хора се завръщаха на тълпи, задавайки се от посоката на разрушената обител на Ловеца. Защо трябваше всички да се изсипят в предпланините? Дали понеже Стареца разбра, че моят пристъп трябва да е причинен от пакостливата сестра на Господарката?

Не. Не би си мръднал пръста за нещо толкова банално.

Но Стареца си бе направил целия този труд, за да прибере Дремльо.

— Къде го намерихте? — попитах Свещаря, който водеше мулето, влачещо носилката с лежащия Дремльо, стегнат с ремъци. Изглеждаше очевидно, че хлапето си е патило. Стори ми се доста отслабнал. Гардеробът му нямаше по-свеж вид от този на Нараян Сингх. Когото споменах на Стареца веднага след като го открих.

— Беше си чист късмет, че се появихме точно тогава. Успяхме да го поставим под контрол. Но трябва да направиш нещо! Или някой ден ще се превърнат в голям трън в задника. Откъде изникна Дремльо?

— Патрул го забелязал по хълмовете недалеч от разрушенията на Господарката. Не знаеше кой е.

Изсумтях. Огледах щателно хлапето, докато ме подминаваха.

— И беше необходима цялата тази орда, за да го доведете?

— Всичките хора ни трябваха, за да го издирим. Сега добре ли си? Какво стана?

— Получих един от моите припадъци. Както обикновено, когато се връщах в Деджагор.

Той се намръщи, набързо раздаде заповеди и тръгна. Войниците се разпиляха, за да възобновят ежедневните си дела, които не биваше да изоставят.

— Знаеше ли, че Едноокия държи твоя лък?

— Моят лък? Какъв лък?

— Онзи, който Господарката ти подари.

— Не. Не знаех. Макар че може би съм му казал някога да ми го пази. Или нещо такова. Не съм го виждал толкова отдавна, че съм го забравил — той подуши въздуха. — Какво друго откри? — още смърдях на бира.

— Всякакви съкровища. И косвеното доказателство, че Едноокия не е планирал да отсъства завинаги.

Знахаря изсумтя. Беше станало твърде тъмно, за да успея да разчета добре изражението му. Дали беше смутен, защото бях разбрал нещо? Или обмисляше възможностите?

— Не мога да повярвам — казах аз, — че намирането на Дремльо би причинило толкова много вълнение.

— Господарката се надяваше, че всички ще успеем да сгащим и Ловеца.

— Но ние вече знаехме, че тя е добре. Изпращаше ни сенки. Набъркваше ми се. — Може би тя просто ме гъделичкаше, защото бях там, когато нейната голяма сестра я дръпна за плитчиците.

— Не знаехме. Само подозирахме. Ако Дремльо е бил неин затворник и е избягал, значи тя все пак няма пълен контрол. Няма човек наоколо, на който да не му се иска да прибави Ловеца към нашия зоопарк. А и имаше известен шанс… момичето…

Аха. Имаше възможност да си върнат дъщерята. Може би, когато никой не гледаше.

— Къде е Господарката?

— Още е някъде там — тонът му ми показа, че бях изчерпал квотата си от въпроси в тази област.

— Дремльо каза ли нещо полезно? — попитах аз.

— Не проговори изобщо. Държи се, сякаш не е тук.

— Точно от каквото тази команда се нуждае. Още един идиот.

— Намирането на тайника на Едноокия ми напомни. Да си се препъвал в някой от нашите блудни магьосници напоследък?

— Не сънувам толкова много, шефе. Когато го правя, винаги е в реално време. Което означава само след мръкване, когато могат да се скрият много по-добре. А и се налага да се скатават, ако все още са в тази част на света. Вече не откривам дори следи от огън.

— Едноокия е наясно кой го търси и как — Знахаря се умисли. — Ако трябва да съм откровен, Мъргън, те не ми липсват напоследък. Беше гениално хрумване, ако мога да се изразя така, да ги разделя. Нямаше да успея да преживея последните няколко години, работейки по двадесет часа, а те да се дърлят над главата ми през цялото време.

— Помисли си дали не са обединили сили там и да са предизвикали горски пожари и лавини, които да отбележат случая.

— Продължаваме да имаме земетресения.

— Тревожа се за тях, шефе. Заради копието.

— Копие? Какво копие?

— Черното. Казах ти, че го открих. Онова, което Едноокия направи, докато бяхме в Деджагор. Той не го е взел със себе си. Но и не се е върнал за него.

— И?

— Щеше да го направи. С помощта на някакво тайно заклинание, ако се налага. Копието беше важно за него. Не се перчеше, но той го смяташе за своя шедьовър. Не би могъл просто да го захвърли — без значение колко много пъти се е налагало Отряда да зарязва всичко и да бяга.

— Казваш, че той ще се върне?

— Казвам, че мисля да го е планирал. Той може би не е бил сто процента сериозен за приставането. Няма да е за пръв път, когато мъж не е напълно откровен с жена.

Знахаря ме гледаше, сякаш се опитваше да разбере какво наистина става вътре в главата ми. После сви рамене и каза:

— Възможно е. Вие, хора, занесете Дремльо в подслона ми. Оставете го на масата за прегледи.

— Добра идея — казах аз. — Виж доколко зле са се държали с него.

Знахаря изсумтя.

— Ти оставаш тук, навън — обърна се той към Тай Дей, който стоеше над нашите находки, криейки бутилката бира зад гърба си. — Ти идваш с мен, Мъргън — сякаш Тай Дей се нуждаеше от напомняне, че Стареца не го искаше в къщата си. — Джамадар Субадир. Виж дали онези затворници са обезопасени достатъчно. И се увери, че останалите ни гости не са надминали себе си.

— Принцът не се опита да ни погоди номер — казах аз. Прабриндрах Драх не биваше да търпи унижението на оковите. Нашите талианци не биха го понесли.

Шпионирах как чичо Дой наблюдава от сенките, скръстил ръце. Чудех се защо остана с нас. Нараян Сингх? Едва ли. Постоянството му вдигаше нивото на параноята ми винаги, когато мислех за него.

Знахаря, разбира се, беше по-подозрителен и от мен.

Влязохме в бараката на Стареца.

Той се обърна към хората, носещи Дремльо:

— Така е добре. Сега Знаменосецът и аз ще се погрижим за него. Почакай, Свещар. Искам да провериш онези хора, на които наредих да се оправят със затворниците. Не сме обърнали достатъчно внимание на вероятността собствените ни хора да ни предадат.

Свещаря попита:

— Искаш ли да погледна за нещо специално?

— Просто си дръж очите отворени — Знахаря се обърна към мен. — Съгласен съм с теб. Трябва да издавим цялата им банда.

— Но Господарката им е измислила приложение.

— Пести, за да имаш, е идеята й. Продължавам да си напомням, че се предполага тя да е по-находчива и по-опитна от мен. Нека го съблечем. Ти започни от онзи край.

Дремльо беше буден, но не показваше интерес към разговора. Или към каквото и да е друго.

— Къде е конят ми, Дремльо? — попитах аз.

Знахаря се подсмихна.

— Добър въпрос, Мъргън. Май ще се наложи да го потърсиш. Стига да не предпочиташ да ходиш пеша до Катовар.

Зададох на Дремльо няколко въпроса. Той не отговори на никой от тях. Очите му проследяваха мен и Стареца, но не можех да кажа дали разбира нещо.

— Можем да използваме Пушека, за да се върнем назад и да разберем къде е бил и как е изгубил жребеца — предложи Знахаря.

Изсумтях. Можехме да накараме Господарката да цапардоса малкото лайно с упойващо заклинание и да го направи полезен за известно време. Трудната част щеше да я накараме да се съгласи да не го заграби само за себе си.

— Днес той беше напълно буден. Имам предвид Пушека. Вероятно е по-добре да се увериш, че тя знае.

Знахаря започна да мушка и ръга Дремльо.

— Много охлузвания. Добре са го ступали — Дремльо го прие кротко, без да се дърпа.

— Ако е бил в пещерата на Ловеца… Гледах какво стана от десет мили разстояние. Беше…

— Видях достатъчно — нещо го безпокоеше. Имаше онзи вид, който хората придобиват, когато имат да казват нещо трудно и не са убедени в моралното си право да го сторят. Което ме смути. Знахаря нямаше проблем да лае по всички, с изключение на старата си дама.

— Наваксвам с твоите анали, Мъргън.

Ох, ох!

— И мразя да го казвам, но не ги харесвам много.

— Доколкото си спомням, ти нямаше да ми диктуваш какво да пиша.

— Така е. И няма да започвам тепърва. Ти получи работата. Върши я. Само казвам, че не ми харесва онова, което чета. Макар че в някои неща си се пооправил. Някога виждал ли си гол този мъж?

— Не. Защо? Трябваше ли? — имах чувството, че той търси под вола теле с моите анали. След като той беше един от вероятно не повече от тримата души, които щяха да ги прочетат през живота ми, предполагах, че мога да ги поразкрася заради публиката. Или поне да претендирам. Той нямаше как да ме уволни. Стига да не си искаше работата обратно. Единственият друг кандидат лежеше пред нас, още необучен, не ошлайфан, необлечен и много вероятно не с всичкия си.

— И така, какво правя погрешно?

— Като за начало, да не си толкова изискан. Погледни приятелчето си. Какво липсва?

Дремльо не беше момче.

Забравих за аналите.

— Проклет да съм!

— Не знаеше ли?

— Никога не съм подозирал. Мислех си, че е доста дребен и мършав… Но от край време си е такъв. Едва бе оставил пелените, когато се лепна за нас в Деджагор. Изглеждаше ми на около тринайсет. Не беше така здравомислещ, какъвто е сега. Спомням си как Кофата изхвърли един от чичовците му от стената, задето го изнасилвал — продължавах да говоря за Дремльо в мъжки род, защото ми беше трудно да мисля за него като за нещо друго, напук на липсата на свидетелството право пред мен.

— Добър войник?

Той знаеше.

— Най-добрият. Винаги компенсираше дребния си ръст и липсата на сила, като използваше главата си. — Което беше нещо, особено оценявано от Знахаря.

— Тогава нека да забравим, че сме забелязали нещо. Дори не давай на Дремльо да заподозре, че знаеш — той възобнови прегледа си.

Това не беше първият път, когато в Отряда имаше жена, маскирана като мъж. Аналите припомняха няколко примера, когато са били направени удивителни открития за някои от нашите предишни братя, обикновено, след като са били убити.

Но все пак… Ще се чувствам неудобно, знаейки.

— Онова, което не харесвам в твоите анали, е, че те са повече за теб, отколкото за Отряда.

— Какво? — не разбрах.

— Имам предвид, че фокусираш всичко около себе си. С изключение на няколко глави, които си преработил от съобщенията на Господарката или на Кофата, или на Едноокия, или нечии други, ти никога не докладваш нещо, което да не включва теб или каквото не си видял самият ти. Твърде погълнат си от себе си. Защо да ни пука за твоите периодично появяващи се кошмари? И, с изключение на Деджагор, усещането ти за място обикновено е страшно слабо. Ако самият аз не бях тук, щеше да ми е доста трудно да си представя целия този край на света.

Моята първа реакция, разбира се, беше да защитя творенията си от касапина. Но си задържах устата затворена. Не печелиш нищо, спорейки с критиците си. Ще получиш по-удовлетворителни резултати, ако учиш прасета да пеят. Без да се сдобиеш с язва.

Трябва да се доверяваш на собствената си муза. Дори и тя да има деформиран по рождение крак и да е обект на непредсказуеми пристъпи.

Струва ми се, че самият Старец каза нещо подобно един или два пъти през годините.

Не го споменах.

— Можеш да поработиш също върху по-сбитото изложение.

— По-сбито?

— Склонен си да се разпростираш много по-нашироко, отколкото е нужно. Понякога.

— Ще се опитам да го запомня. Мислиш ли, че трябва да я облечем с нещо?

Беше ясно, че имаше още много за казване по отношение на моите анали, но му беше неудобно. Той охотно прие смяната на темата.

— Да. Няма трайни физически увреждания. Господарката има някои стари неща, складирани в онзи черен шкаф. Те ще са малко големички, вероятно, но…

— Можеше никога да не разберем, че Дремльо е момиче.

— Кога за последен път си виждал Господарката с рокля?

— Добър отговор — отворих сандъка. — Макар и относно нея никога да не е имало съмнение.

Знахаря изсумтя. Той изучаваше Дремльо внимателно, мръщейки се.

— Нови тревоги? — попитах аз.

Той се усмихна немощно.

— Нещо такова. Някой ден ще разбереш.

Взех някакви неща.

— Не това искам да чуя, шефе. — Винаги, когато се връщах назад, колкото и много да обичах моята жена, аз се дразнех, спомняйки се, че тя е дъщерята на Кай Гота.

Той се подсмихна.

— Обуй й някакви панталони, преди скъпата ми възлюбена да влезе.

Свършихме тъкмо навреме. Господарката пристигна в ужасно настроение.

— Не открих нищо полезно. Нищо. Как е той?

— Понатупан, гладуващ и страдащ от продължително излагане на опасности. Иначе е добре. Физически.

— Но не и духом? — Господарката се взираше в хлапето. В очите на Дремльо нямаше нищо.

Знахаря изсумтя.

— В кома с широко отворени очи.

— Като си говорим за спящи — казах аз, — нашият любим пожарникар днес беше напълно буден. И по начина, по който ме погледна, той си е съвсем на себе си.

Заклевам се, че бузата на Дремльо потръпна. Но може би беше просто трик на лампата.

— Не е добре — каза Господарката. — А аз се надявах на спокойна вечер вкъщи.

— Какво ще правим с Дремльо?

Капитанът имаше подготвен отговор.

— Ще го вземеш с теб. И се хващай на работа да го учиш на твоя занаят — за миг сянка премина през лицето му, сякаш всички мисли за бъдещето носеха отчаяние.

— Не мога… — Да приема момиче в моя бункер?

— Да, можеш — понеже Дремльо беше просто едно от момчетата. Нали? — И ме дръж в течение на развитието му.

Господарката се прибира вкъщи и той започва да ме изритва. Вие как го разбирате?

— Вдигай си задника — казах аз на Дремльо. — Отиваме в моята къща. Ще разберем какво си направил с коня ми.

Дремльо не отговори.

Накрая аз и Тай Дей го влачехме върху носилка, заедно със съкровищата, които бяхме ексхумирали. Щях да харесвам Дремльо много по-малко, докато стигнем.

Докато преминавахме покрай бърлогата затвор, видоменителят започна да мърмори и ръмжи. Тя изрева подобаващо за леопард предизвикателство, докато се влачехме редом с нея.

— О, наври си го някъде — казах аз. Дремльо вече натежаваше.

Голямата котка нададе вой и опита да промуши нокти между острите копия, които я задържаха.

— Мисля, че й се ще да гаврътне няколко питиета — подхвърлих на Тай Дей.

— Вероятно сега се разгонва.