Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (8)

Глава 8

— Да, няколко гости бяха отседнали тук в нощта, когато Хана умря — каза Роуз Гилбърт. — Не бяха много. Третият етаж все още е затворен за ремонт. Но имах двойка младоженци, които изобщо не напускаха стаята си, освен по време на хранене, и възрастна двойка, която се интересуваше от наблюдение на птиците. Защо питате?

Кабът остави Вирджиния да отговори на въпроса.

— Кабът е частен детектив — обясни Вирджиния. — Помолих го да разследва смъртта на Хана.

Роуз изсумтя.

— Имах чувството, че не сте доволна от това, което ви казаха онези полицаи от другия остров.

— Просто искам по-обстойно разследване — каза Вирджиния.

Роуз кимна мрачно.

— Разбирам. Това беше шок, определено.

Роуз беше набита, яка жена в началото на шейсетте, която имаше вид на застаряваща рокерка, с дрезгав от пиене и пушене глас. Сивата й коса беше подстригана късо и стърчеше. Носеше дънкови панталони и избеляла дънкова риза, подчертана от груб кожен елек. Коланът й беше осеян с много метални инкрустации, които подхождаха на металните шипове на ушите й.

Кабът предположи, че големият джип четири по четири, паркиран зад пансиона, е неин. Лъскавата малка компактна кола на Вирджиния беше единственото друго превозно средство. Двамата с Вирджиния бяха единствените гости тази вечер.

Бяха вечеряли в малко кафене в града — гъста вегетарианска яхния и селски пълнозърнест хляб. Беше си поръчал бира и не се изненада, когато Вирджиния поръча чаша вино. Подхождаше на изискана собственица на галерия.

Когато се върнаха в пансиона, Роуз ги покани да се присъединят към нея в ретро салона на чаша уиски. Тя се извини за ограничения избор.

— Няма смисъл да зареждам бара, не и по това време на годината. Няма достатъчно гости. Пия само уиски, така че това е всичко, което мога да предложа.

Салонът беше украсен с удивително много бродерии. На стените висяха няколко големи, изкусно избродирани сцени. Кабът не беше експерт, но покривката върху облегалката на дивана изглеждаше ръчна изработка. Също така и килимчетата в стаята. Почти върху всички повърхности имаше плетени покривчици. Роуз Гилбърт не изглеждаше да си пада по ръкоделието. Той предположи, че бродериите вероятно са останали от предишната собственица на пансиона — Абигейл Уоткинс.

Роуз се беше отпуснала в големия люлеещ се стол от едната страна на камината. Кабът забеляза, че Вирджиния избра стол, който беше малко по-отдалечен от пращящите пламъци. Разбираше я. Той нямаше фобия към огъня, но със сигурност изпитваше дълбок респект пред смъртоносната му мощ.

Кабът си избра голямо кресло за четене срещу Роуз. Протегна краката си и небрежно отпиваше от уискито. Отдавна беше открил, че хората говорят по-свободно с някой, който седи срещу тях и споделят питие.

— Някой от гостите излезе ли онази вечер? — попита той.

Роуз замислено присви очите си.

— Всички бяха отишли в града за вечеря, както направихте и вие двамата тази вечер. Но се прибраха тук към осем и половина — девет. По-възрастната двойка пийна уиски с мен, но младоженците се качиха направо горе.

— Кога чухте за пожара в дома на Хана? — попита Вирджиния.

— Е, чух пожарните сирени много късно през онази нощ и вече знаех, че нещо се е случило. И после, рано сутринта, един от доброволците, издирващи Хана, се отби да ме попита дали съм я виждала. Отначало всички бяха сигурни, че е загинала при пожара, но когато не намериха тяло, се надяваха, че се е спасила. Мислеха, че може да е избягала в гората и да се е изгубила. Но по-късно същия ден тялото й беше изхвърлено в един от заливите. Тогава решиха, че е скочила.

— Някой от вашите гости прояви ли интерес към ситуацията? — попита Кабът.

— Някои. — Роуз бавно се залюля на стола си. — Бяха любопитни, но не и особено загрижени. Никой от тях не познаваше Хана. Всички си заминаха с ферибота следобед в онзи ден.

— Има ли вероятност някой от вашите гости да е излязъл от пансиона през онази нощ и да се е върнал, без да го усетите? — попита Кабът.

Роуз го изгледа втренчено, а после погледна към Вирджиния.

— Да не мислите, че някой е запалил хижата на Хана и после я е блъснал от онази скала?

— Не знам какво да мисля — призна Вирджиния. — Затова наех детектив.

Кабът чакаше Роуз да вземе решение. В крайна сметка тя се обърна към него и поклати глава.

— Защо някой би искал да убие Хана Брюстър? — попита Роуз. — Тя беше луда, но безобидна.

— Опитвам се да отсея вероятностите — каза Кабът.

Роуз въздъхна тежко, отпи малко уиски и се залюля отново.

— Лягам си рано, но тук нощем наистина е тихо. Почти няма трафик, не и по това време на годината. Сигурна съм, че бих чула, ако някой излезе. Паркингът отзад е покрит с чакъл, както и алеята. Кола, дори и такава с тих двигател, би вдигнала шум. И всеки, който би се опитал да кара, би трябвало да използва фарове. Няма улични лампи на острова.

Вирджиния погледна Кабът.

— Ако е имало убиец, той би трябвало да използва кола. Не виждам кой би ходил пеша чак до хижата на Хана, със сигурност не и през нощта.

— Особено ако носи голям контейнер с течност за разпалване на огън — добави Кабът.

Роуз погледна Кабът.

— Какво те кара да мислиш, че Хана Брюстър може да е била убита?

— Ако е била убита — каза Кабът внимателно, — има вероятност убийството да е свързано с нещо, случило се отдавна. Хана Брюстър някога е била в секта, ръководена от мъж, който е запалил пожар, за да се отърве от доказателствата и да убие няколко души.

— О, мамка му — измърмори Роуз. Тя се обърна и погледна към огъня в камината. — Страхувах се, че ще споменете тази работа със сектата.

Вирджиния стисна чашата си уиски.

— Хана разказвала ли ви е за времето, когато е живяла в сектата?

— Не. — Роуз не отклони вниманието си от огъня. — Не познавах Хана Брюстър добре. Не мисля, че някой на острова я познаваше. Освен това аз съм пришълец тук, така че местните хора все още ме смятат за аутсайдер. Но хората говорят, както във всяка малка общност. След като Хана скочи, много от хората казваха, че тя винаги е била малко психически нестабилна. Споменаваха, че някога е била в секта.

— Абигейл Уоткинс, жената, която притежаваше това място, преди вие да го купите, е била в същата секта — каза Вирджиния. — Може би затова Хана се е преместила тук, на Лост Айлънд. Искала е да бъде близо до някой, който споделя травмата, преживяна в миналото.

— Да, чух нещо и за това. — Роуз леко се залюля. — Мога да ви кажа, че се изговориха много приказки за това, че Хана и Абигейл са страдали от ПТСР.

— Вирджиния спомена, че по това време на годината е отворен още един пансион — каза Кабът.

— Точно така — отвърна Роуз. — Барни Рикс и Дилън Крейн имат пансион в града — „Харбър Ин“. Разбрах, че го държат отворен през по-голямата част от годината, но бяха затворили през цялата онази седмица за някакво преустройство.

Вирджиния мълчеше с мрачно изражение. Кабът искаше да й предложи някакво успокоение, но не откриваше нищо, което да й внуши оптимизъм. Имаше голяма вероятност да преследват една сянка.

Той знаеше всичко за преследването на сенките. Той, Ансън, Макс и Джак години наред бяха правили това. Номерът беше, че трябваше да продължаваш, докато не си сигурен, че няма какво да хванеш.