Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (25)

Глава 25

Кабът се събуди преди изгрев с ясното убеждение, че е пропуснал нещо много важно. Той се замисли над усещането. Бе разчитал на природната си интуиция по време на военни действия и по време на кариерата си като ченге.

Той отметна завивките, стана и се отправи към малката баня за гости, за да вземе душ и да се обръсне.

Вече облечен, се насочи към кухнята, опитвайки се да не вдига шум. Усмихна се, когато съзря очилата на Вирджиния върху плота.

Зареждаше кафеварката, когато Вирджиния се появи. Тя беше по хавлия и с разрошена коса. Лицето й бе порозовяло от съня. Изглеждаше адски секси. Той усети как през него премина тръпка. Каза си да се съсредоточи върху измерването на кафето за машината.

— Добро утро — каза той.

— Колко е часът? — попита тя.

Той й подаде очилата.

— Малко след шест.

— Охо! — Гласът й прозвуча рязко. — Никога не спя до толкова късно.

Той се усмихна на кафеварката.

— Нито пък аз. Но вчера наистина имахме тежък ден.

Тя побутна очилата върху носа си с един пръст.

— Да, така беше, нали?

В гласа й прозвуча нотка на изненада или може би учудване. Той знаеше, че Вирджиния все още се опитва да осмисли случилото се в къщата край Уолъртън, а може би и това, което почти беше станало между тях снощи. Но ако тя нямаше намерение да споменава споразумението им, и той нямаше да го направи. Щяха да го разрешат, рано или късно.

— Кабът?

Той я погледна. Вирджиния видимо се стегна.

— За снощи — каза тя.

— Не е нужно да говорим за това, нали знаеш.

— Знам. Но исках да ти благодаря.

— За какво?

— За разбирането — разпери ръце тя, после бързо отстъпи назад. — По-добре да отида да си взема душ.

— Разбира се — каза той.

— Връщам се след няколко минути.

Тя се обърна и забърза надолу по коридора.

— Вирджиния?

Спря и се обърна в очакване. Кабът остана с впечатлението, че очаква да й каже нещо важно, нещо смислено. Но не беше сигурен, затова не рискува.

— Исках да те попитам за последната картина на Хана Брюстър, тази, която е нарисувала на стената на хижата си.

— О — каза Вирджиния. Тя изглеждаше смутена за миг, но бързо се овладя. — Какво за картината?

— В последната картина на Брюстър малкото момиче, което трябва да си ти, държи книжка с картинки.

— Точно така. Но в това няма нищо необичайно. Държа тази книжка във всяка картина от серията Видения. Това е част от стандартната иконография, използвана от Хана.

— Каза, че твоята майка ти е дала тази книжка?

— Да. Предназначена е за преподаване на начална математика за деца. Не ни беше разрешено да ходим на училище в града, нали помниш? Няколко жени ни обучаваха у дома.

— Още ли я пазиш?

— Разбира се. Това е единственото нещо, което имам от майка си. Защо?

— Имаш ли нещо против да я погледна?

— Не. Ще ти я дам.

Вирджиния изчезна по коридора към спалнята за гости, която служеше и като библиотека и домашен офис. Върна се с тънка, ръчно изработена книжка, обвита в протрито платно.

— Хана е направила илюстрациите за мама — каза Вирджиния. — Използвала е хартия с добро качество, така че страниците не са се разпаднали, но все пак са доста крехки.

Постави книгата на кухненския плот и я разгърна много внимателно. Кабът включи бутона на кафеварката и застана до Вирджиния. Илюстрациите веднага го очароваха. Те се открояваха с пищните си цветове. Чудновати животни от някакво магическо царство препускаха, летяха, скачаха или крачеха през повествованието. Всяко носеше цифра или математически знак. В историята, която картинките илюстрираха, създанията се опитваха да впечатлят малко момиченце, което не харесваше аритметиката, с чудесата от света на числата.

— Обичах да чета, но не харесвах математиката — каза Вирджиния. Гласът й леко потрепери. — Така че мама измисли история за дете като мен. После Хана я илюстрира. Идеята беше да науча основите на аритметиката.

Кабът видя проблясващите й сълзи.

— Съжалявам, че събуждам тъжни спомени.

— Знам, но никой от нас няма избор, нали? Ситуацията, в която се намираме, е свързана с миналото.

— Мисля, че е така, да.

Тя примигна, за да спре сълзите.

— Само че напоследък се случват толкова много неща. Чувствам се малко… объркана, предполагам.

— Ти не си единствената.

Действайки импулсивно, той протегна ръка и я привлече в обятията си. Тя не се съпротивляваше. Вместо това се сгуши в него и плака дълго. Той разбра, че сълзите й извират от много дълбоко и тъмно място. Познаваше това място. Случвало му се бе през годините да посещава подобен свят, често в един и трийсет сутринта.

Той не осъзнаваше, че сълзите извират и от собствените му очи, до момента, когато Вирджиния внимателно се измъкна от ръцете му, отстъпи назад и му отправи мокра усмивка.

— Съжалявам — каза тя. — Не съм се сривала така от доста време.

— Нито пък аз — намръщи се той, грабна една салфетка и избърса очите си. — Когато бях дете, Ансън ми казваше, че това не е беда. Казваше, че никога няма да забравя случилото се в лагера, че ще трябва да се науча да се справям с това. Казваше ми, че плачът от време на време вероятно е добър начин да държа лошите неща под контрол.

— Лошите неща?

— Ансън не е квалифициран психолог. Той не използваше надути фрази. Но ние с братята ми разбрахме главното. Понякога е добре да се плаче.

— Баба ми ме пращаше при няколко психотерапевти, които използваха превзети фрази — каза Вирджиния. — Получих същия съвет от тях, но в същото време Октавия ми изпращаше друго, противоречиво послание — да не говоря за миналото, защото е твърде болезнено.

— И ти спря да говориш за това?

— Вкъщи — да. По-късно, когато отидох в колежа, а после и в реалния свят, открих, че никой друг не иска да говори за миналото ми или, ако го прави, това се дължи на нездраво любопитство. Гледаха на мен по различен начин, след като узнаеха за връзката ми със сектата. Просто виждах как се чудят дали не съм сериозно увредена, или луда. Затова млъкнах.

— Ние с братята ми бързо разбрахме, че да обсъждаме с външни лица нашето минало, не е добра идея. Но можехме да разговаряме един с друг, а също и с Ансън.

— Нямах никого, с когото да говоря за миналото си, докато Хана Брюстър не се появи на вратата на галерията. Разговаряхме по малко, но тогава Хана вече живееше в собствения си свят. Трудно беше да се разбере какво е реално за нея и какво не е. А тя беше толкова потайна. Направо параноик.

Вирджиния погледна книжката с нарисуваните цифри.

— Но често питаше за книгата.

— Какво казваше?

— Много се грижеше да я пазя. Казваше ми, че може да ми потрябва някой ден. Но честно казано, преглеждала съм я стотици пъти през годините и все още не знам какво имаше предвид. Трябва да ти кажа, че всяко създание носи името на едно от децата, принудени да спят в хамбара, но трябва да се вгледаш много внимателно в изображенията, за да го разбереш.

Кабът избра произволна страница и се вгледа в пищния декоративен рисунък върху шапка, носена от едно от фантастичните същества. Отначало не можеше да разбере какво гледа. След това видя Х, последвано от буквата Ю.

— Хю — каза Кабът. Той вдигна очи. — В онази нощ сред нас имаше един Хю в хамбара. Хю Люис. Двамата с баща му бяха в лагера.

— Имената им вписани ли са в онзи списък, който прави Ансън?

— Да — каза Кабът. — Макс ги откри преди няколко години. Сега те живеят в Средния запад и се справят доста добре, доколкото знаем. Но Макс каза, че никой от тях не иска да говори за периода си със Зейн. Хю е женен и има няколко деца. Баща му отново се е оженил. Съпругите им знаят за времето, прекарано със Зейн, но не искат техните приятели и съседи да разберат.

— По очевидни причини — каза Вирджиния.

— Казваш, че Хана никога не ти е намеквала защо книжката е важна?

— Не. Отказваше да го обсъжда. Просто искаше да се увери, че все още я имам. Повярвай ми, прегледах тези картинки и цифри милион пъти. Дори реших математическите задачи, за да видя дали отговорите означават нещо. Дали там има някакъв ключ към загадката, на мен не ми е ясно.

Кабът вдигна поглед и срещна очите й.

— Но докато не влезе през вратата на „Кътлър, Сътър и Салинас“, ти не знаеше, че след пожара в калифорнийския лагер са изчезнали много пари. Струва ми се интересно, че Зейн е запалил мястото в нощта на същия ден, когато твоята майка ти е дала тази книжка.

Вирджиния се вцепени.

— Нима мислиш, че тази книжка е ключът към изчезналите пари?

— Ако майка ти е присвоила средствата на сектата, би трябвало да е намерила начин да скрие парите.

Вирджиния си пое дъх.

— Смяташ ли, че в книжката е записан и илюстриран някакъв код?

— Възможно е. Това обяснява защо Хана толкова е настоявала да я пазиш.

— Ако си прав, може би последната й картина — тази, която показва съвременната версия на Куинтън Зейн, е трябвало да ме предупреди не само за това, че се е върнал, но също и че търси книжката.

— Това са само предположения към момента, но едно нещо е сигурно: нямаме време да се опитваме да дешифрираме някакъв таен код. Не сега. Трябва да се съсредоточим върху разследването.

— Добре, ами книжката? — попита Вирджиния. — Не можем просто да я оставим тук, не и сега, когато мислим, че може да е важна. Трябва да я сложим в сейф.

— Да, но колкото по-скоро разберем дали тази книжка наистина е ценна, толкова по-добре. С твое разрешение бих искал да я дам на Ансън. Той може да фотокопира страниците и след това да остави оригинала в сейф. След като се сдобием с копие, което да проучваме, ще потърсим някаква експертна помощ.

— Каква експертна помощ?

— Много от работещите в киберсигурността се справят добре с кодове и пъзели. Макс и Джак имат контакти в тази сфера.

— Хана беше права. Куинтън Зейн наистина се е върнал да ни преследва — каза Вирджиния.

Но тя не изглеждаше измъчена или сломена, помисли си Кабът. Изглеждаше спокойна и непоколебима.

— Може и да си имаме работа със Зейн — каза Кабът. — Но мисля, че има голяма вероятност някой друг да е научил за изчезналите пари и да се опитва да ги намери.

Вирджиния сви устни. Очите й също леко се присвиха.

— Не смяташ, че е Зейн?

Кабът поклати глава.

— Колкото повече мисля за това, толкова повече се съмнявам.

— Защо?

— Зейн беше много ловък мошеник и завършен убиец. Той не правеше грешки. Освен това, ако допуснем, че още е жив, той много успешно се е укривал в продължение на двадесет и две години. Ако по някаква причина е решил сега да излезе от сенките, мисля, че ще действа много по-внимателно. Имам чувството, че си имаме работа с някой, който не е достатъчно опитен в тези неща.

— Но това са повече от две десетилетия — каза Вирджиния. — Кой знае какво се е случило със Зейн през това време. Може да се е отчаял по някаква причина. А може би просто е луд.

— Или може би след толкова години някой друг е открил, че майка ти е помогнала да бъде укрита голяма сума пари и е издирил наследника на Кимбърли Трой.

— Мен.

— Теб — каза Кабът. — Това е най-простият отговор.

— Кой друг би могъл да узнае това? И как?

— Това е, което трябва да открием.

— Откъде да започнем?

Кабът отвори лаптопа си и извади списъка на служителите в „Найт Уоч“.

— Можем да започнем от най-горе — каза той. — Да видим дали можем да стигнем до Джош Престън.

— Защо би разговарял с нас?

— Защото не сме от полицията. Ние сме частна фирма, търсеща въпроси за мъртвата жена, открита във вътрешната стая на твоята галерия. Никога не подценявай силата на любопитството. Престън ще иска да разбере какво знаем ние.

— Защо?

— Защото в момента компанията му е проучвана много внимателно от полицията и се обзалагам, че не му казват нищо.

 

 

Ансън беше на бюрото си и разговаряше по телефона, когато няколко часа по-късно Вирджиния и Кабът влязоха в офиса. Кабът носеше в ръка книжката по математика в хартиен плик.

Ансън затвори телефона и погледна Кабът.

— Точно навреме — каза той. — Това беше Шварц.

— Твоят приятел от полицията? — Кабът постави хартиения плик върху бюрото. — Някакви новини?

— Може би да. Може би не. Изглежда, че има слухове за злоупотреби в „Найт Уоч“. Няколко души в компанията се питат дали Сандра Портър не е крадецът. Изглежда, смятат, че тя е имала необходимите умения, за да извърши подобно нещо.

— Интересно — каза Кабът. — А ти какво даде на Шварц в замяна на тази информация?

— Все още нищо, но сигурно няма да получим повече от него, ако не измислим нещо, което да му е полезно.

Кабът извади чудноватата книжка от хартиената торбичка.

— Каквото и да правиш, не му давай това. То е само за членовете на клуба „Конспирацията Зейн“.

Ансън взе книжката.

— Какво е това?

— Може би, само може би — отговори Вирджиния, — ключът към парите, изчезнали преди двайсет и две години.