Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (37)

Глава 37

Малкият паркинг зад пансиона „Лост Айлънд“ беше празен, с изключение на големия джип четири по четири на Роуз.

— Не е изненада — каза Вирджиния. — Все още е февруари.

Незнайно защо се чувстваше принудена да обясни очевидното на Кабът. Пансионът „Лост Айлънд“ винаги бе изглеждал тъжен и окаян, дори преди смъртта на Абигейл Уоткинс. Не се беше променил към по-добро, откакто Роуз Гилбърт го бе поела.

Но днес по някаква необяснима причина — може би просто беше нервна — старият викториански дом й изглеждаше по-негостоприемен от всякога. Пердетата на прозорците бяха спуснати, а зад стъклото на входната врата беше окачена табелката „Няма свободни места“.

Кабът заобиколи старата къща и спря автомобила си пред главния вход. Остана седнал за момент, разглеждайки замислено мрачната сграда. После се протегна към задната седалка за якето и пистолета. Нагласи якето така, че да покрие кобура с пистолета на хълбока му, но не го закопча. Вирджиния потръпна, когато осъзна, че той иска да успее да извади бързо пистолета си, ако е необходимо.

Е, няма смисъл да носиш пистолет, ако не можеш бързо да го извадиш, каза си тя.

— Готова ли си? — попита той.

— Да — отвърна тя.

Тя разкопча предпазния колан и се протегна назад за своето яке и чантата си. Отвори вратата, скочи и заобиколи автомобила, за да се присъедини към Кабът.

Заедно изкачиха предните стъпала. Кабът натисна звънеца.

Отговор не последва. Кабът изчака няколко секунди, после рязко почука по входната врата. Отново нямаше отговор.

— Роуз трябва да е вътре — каза Вирджиния. — Може би е в стаята си на горния етаж и не чува звънеца.

— Или може би се опитва да откаже клиентите.

Кабът опита дръжката. Отвори се лесно. Той бутна вратата и влезе в малкото фоайе.

Вирджиния го последва.

— Това е странно. Усеща се, че отоплението е изключено. — Тя надникна в салона. — И огънят не е запален.

Кабът стигна до подножието на стълбите.

— Роуз Гилбърт? Аз съм Кабът Сътър. Тук сме с Вирджиния Трой. Имаме нужда от твоята помощ.

Нямаше отговор. Вирджиния не чуваше никакви стъпки над главата си.

Кабът я погледна през рамо.

— Чакай тук.

Искаше да го попита защо, но когато той посегна под якето си и извади пистолета, реши, че отговорът вероятно нямаше да й хареса. Той е бил полицай, напомни си тя. Стари навици.

Той прегледа набързо стаите на долния етаж, офиса, кухнята и салона.

След малко се върна.

— Мястото изглежда празно, но ще проверя на горния етаж. Стой тук, докато се върна.

— Добре — каза Вирджиния. — Но имам чувството, че нещо не е наред. Ще внимаваш, нали?

С пистолета в ръка Кабът се изкачи по стълбите, като взимаше по две стъпала наведнъж. След като изчезна на площадката горе, тя продължи да чува приглушения звук на стъпките му. След миг той почука на някаква врата. Вирджиния предположи, че стои пред прага на апартамента на Роуз.

Кабът извика от върха на стълбите.

— Не отговаря. Влизам вътре.

— Не и сам. — Вирджиния бързо се изкачи по стълбите. — Нещо се е случило. Нека да опитам да разговарям с нея, преди да направиш каквото и да е друго. Ще й изкараш акъла, ако отвориш вратата с пистолет в ръка.

Кабът не възрази.

Тя изкачи стълбите и застана до него. Кабът й направи знак да заеме позиция от едната страна на вратата, след което се притисна с гръб към стената и се протегна, за да хване бравата. После й даде знак да говори.

— Роуз, аз съм, Вирджиния. С мен е Кабът Сътър. Просто искаме да се уверим, че си добре.

Никакъв отговор.

Кабът натисна бравата. Вратата беше отключена. Тя се отвори с леко изскърцване на пантите. В коридора повя студен въздух, носещ прекалено позната миризма. На Вирджиния леко й се догади.

— Не — прошепна тя. — Не отново.

Но тя говореше на празен коридор. Кабът беше в стаята. Тя си наложи да го последва.

Тялото на Роуз се беше свлякло на пода пред вратата на собствената й баня. Халатът и нощницата й бяха подгизнали от кръв. На пода под главата й имаше още кръв.

Кабът приклекна до неподвижната фигура и докосна шията й.

— Два изстрела. Един в гърдите. Един в главата.

Стомахът на Вирджиния се сви. Надяваше се, че няма да повърне.

— Точно като Сандра Портър — прошепна тя.

— Гилбърт е мъртва от няколко часа. Изглежда, е била убита тази сутрин. Трудно е да се каже със сигурност, защото стаята е много студена. Ще огледам наоколо набързо, преди да съобщим за това.

— Дори не съм сигурна кого трябва да уведомим — каза Вирджиния. — На острова няма полицейски участък. Има доброволен отряд пожарникари. Мъжът, който държи бакалията, отговаря за спешните случаи. Предполагам, че трябва да се свържем с него.

Кабът се изправи, отиде до тоалетката и взе няколко салфетки от кутията. Влезе в банята и започна да отваря чекмеджетата.

Вирджиния се стегна, отвори чантата си и извади няколко книжни салфетки.

— Ще прегледам бюрото и гардероба й. Някаква идея какво търсим?

— Не — каза Кабът. — Но всичко, което свързва Роуз Гилбърт с Куинтън Зейн или с някого от „Найт Уоч“, със сигурност ще бъде полезно.

— Какво ще правим, ако намерим нещо? Съществуват правила да не се докосва нищо на местопрестъплението.

— Няма да откраднем нищо. Ще използваме нашите камери, за да снимаме каквото открием.

— Точно така.

Вирджиния бързо прегледа бюрото. В горните две чекмеджета имаше нощници, пуловери, чорапи и бельо. Всички дрехи изглеждаха с точния размер за якото телосложение на Роуз.

В долните чекмеджета имаше още дрехи, но те не бяха сгънати. Изглеждаха така, сякаш бяха събрани набързо и нахвърляни в чекмеджетата. Също така изглеждаха много по-стари и избелели от години пране.

Любопитна, тя разгъна една от нощниците и я вдигна, за да я погледне по-отблизо.

— Това не е точният размер — каза тя, объркана.

Кабът дойде до вратата на банята.

— Какво?

— Дрехите в горните чекмеджета изглеждат съответстващи на размера на Роуз, но нещата в долните чекмеджета са твърде малки за нея. Те вероятно са принадлежали на Абигейл Уоткинс. Изглежда, че Роуз изобщо не си е направила труда да се отърве от тях, след като се е преместила тук.

— Е, и?

Кабът се върна в банята и отвори шкафчето.

— Ами една жена би запазила пуловерите на мъртва жена само ако й стават. Тя със сигурност не би носила бельото или нощниците й.

Кабът се върна до вратата, заинтригуван.

— Може би просто й се е струвало много трудно да се отърве от нещата на Уоткинс — предположи той.

— Може би. Но не е нормално да запазиш бельото на мъртва жена. Най-малкото, което Роуз би могла да направи, е да събере всичко и да го сложи в мазето.

— Мисля, че това ни говори, че поне в началото Роуз не е имала намерение да остане тук дълго — каза Кабът. — Но нещо я е накарало да промени плановете си.

Вирджиния приключи с търсенето в бюрото и отиде до нощното шкафче. Вътре имаше стари списания за ръкоделие. Тя ги взе, без да очаква да намери нещо полезно.

Под списанията имаше голям неразпечатан плик. Нямаше адрес. Тя го отвори и погледна вътре. Имаше няколко листа хартия и друг, по-малък плик.

— Кабът?

— Намери ли нещо?

— Не знам. — Вирджиния изсипа плика върху леглото и погледна страниците, които паднаха върху юргана. — Фотокопия — каза Вирджиния.

Кабът се приближи към нея.

— От какво?

— Не съм сигурна. Писма може би. Почти съм сигурна, че това е почеркът на Абигейл Уоткинс. Тя имаше невероятен почерк. Много елегантен, много прецизен, също като бродерията й.

— Използвай камерата си — каза Кабът. — Снимай всяка страница.

— Добре.

Вирджиния посегна към чантата си за камерата, когато си спомни за по-малкия плик. За разлика от по-големия, той беше пожълтял от годините. Но също беше без адрес и незапечатан. Тя го отвори. Една снимка се изплъзна от него и падна на леглото.

Това беше обикновена импровизирана снимка на двама души — мъж и жена, които стояха хванати за ръце до парапета на ферибот. Зад тях се виждаше силуетът на град Сиатъл. Жената изглеждаше възторжено щастлива, просто грееше. Добре изглеждащият мъж, който я беше прегърнал, се усмихваше с топла, очарователна усмивка, но в очите му имаше нещо змийско.

Вирджиния затаи дъх.

— Кабът — каза тя. — Виж това.

Той застана зад рамото й.

— Мамка му — каза той. — Куинтън Зейн.

— През всичките тези години се опитвах да си спомня точно как изглежда. Изобщо не можех да го опиша точно, защото го виждах с очите на детето. Но да, бих го познала, където и да е.

Кабът погледна по-внимателно.

— Това Абигейл Уоткинс ли е?

— Почти съм сигурна, че е тя. Изглежда на около шестнадесет или може би на седемнадесет години на тази снимка. Това означава, че е с няколко години по-млада от времето, когато я познавахме, но си спомням тази великолепна червеникавозлатиста коса. Тя беше впечатляващо красива жена. Напомня ми на Венера на Ботичели. Изглежда толкова невинна.

— Лесна мишена за копеле като Зейн. — Кабът обърна фотографията. — Това е няколко години преди Зейн да започне бизнеса със сектата. Чудя се какво…

Слаба, приглушена експлозия разтърси старите дъски на пода.

Стресната, Вирджиния погледна Кабът.

— Почувства ли това? — попита тя рязко. — Земетресение?

Те бяха доста чести в северозападната част на Тихия океан, напомни си тя. Но трусът не приличаше на което и да е земетресение, което някога бе преживяла.

— Не — каза Кабът. — Стой тук.

Той вече вървеше с пистолет в ръка към вратата. Бързо огледа коридора.

— Чисто е — каза той през рамо. — Но нещо не е наред. Трябва да се махаме от тук.

Вирджиния се поколеба. Нямаше време да прави снимки на писмата и на старата фотография. Тя събра всичко и го напъха в чантата си. Обеща си, че по-късно ще се извини на властите.

Изскочи в коридора. Втори приглушен взрив разтърси още веднъж старата къща.

— Изстрели? — прошепна Вирджиния.

— Не — каза Кабът. — Експлозии. Влязохме в капан.

Стигнаха до върха на стълбите точно когато трети взрив разтърси прозорците. Кабът спря на площадката и погледна надолу.

— Имаме проблем — каза той много тихо.

Вирджиния видя струйките дим, които се издигаха нагоре по стълбището.

Между стените отекна четвърти взрив. Старата къща изстена като в предсмъртна агония.

Пожарът избухна първо на приземния етаж. Ревът на пламъците беше ужасяващо познат. Вирджиния го беше чувала достатъчно често в адските съновидения от своите кошмари.