Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (2)

Глава 2

— Вие спасихте живота ми, мистър Салинас — каза Вирджиния Трой. — Неудобно ми е да призная, че ми трябваше толкова време да ви открия, за да мога да ви благодаря. Неудобно ми е да ви кажа, че сега ви потърсих само защото ми е нужна вашата помощ.

— Няма нужда от извинения — каза Ансън. — Онази нощ аз просто си вършех работата. Ти беше малко дете, въвлечено в онази лудост. Няма причина да дойдеш да ме търсиш като възрастна.

Последния път, когато беше видял Вирджиния Трой, тя беше едва деветгодишна, едно от осемте деца, затворени в горящия хамбар. Ансън беше използвал автомобила си, за да разбие заключените врати, беше нахвърлял всички осем деца в него и беше дал назад, навън от ада. Малко след като ги беше извел на безопасно място, покривът на хамбара се срути.

Беше спасил децата. Но той и местните пожарникари не успяха да спасят всички възрастни. Майката на Вирджиния Трой загина заедно с още няколко души.

Куинтън Зейн бе държал жените отделно от децата им през нощта, заключени в различни помещения. Зейн беше подпалил целия лагер, преди да изчезне. Неколцина от членовете на сектата бяха останали живи по чудо и благодарение на първите отзовали се. Когато на следващата сутрин огледаха руините, стана ясно, че Зейн е планирал никой от неговите последователи да не оцелее. В крайна сметка всеки от тях бе потенциален свидетел.

— Не съм забравила какво направихте онази нощ — каза Вирджиния. — После баба ми и дядо ми толкова се стараха да изтрият тази част от миналото ми. Загубата на майка ми и бремето на грижите по отглеждането ми разрушиха техния брак. Баба ми все още не иска да говори за това. Но до края на живота си ще помня, че вие спасихте всички нас, които бяхме заключени в онзи хамбар.

— Не мога да виня дядо ти и баба ти — отвърна Ансън. Усещаше, че го обхваща мрачна потиснатост. — Преживяха огромна болка. Онази нощ ти загуби майка си. Те загубиха дъщеря си.

— Да.

Нещо в тона на Вирджиния му подсказа, че тя скърби не само за загубата на майка си преди толкова години. Имаше чувството, че тя носи и някакъв друг товар. Ансън разпознаваше вината на оцелелите, когато я срещаше, защото беше сродна на вината, която изпитваше той самият, мислейки за онази нощ. Не беше успял да спаси всички в лагера на Куинтън Зейн.

Двамата с Вирджиния останаха мълчаливи известно време, седнали един срещу друг от двете страни на бюрото. Той не се опита да поднови разговора. В миналото беше работил като полицай. Разбираше стойността на мълчанието.

Февруарският дъжд ромолеше леко, но непрестанно по прозорците. От няколко месеца той живееше в Сиатъл и това щеше да е първата му зима в града. Беше започнал да мисли за нея като за Сезона на здрачно сивото. През повечето време небето беше облачно, а когато слънцето се появяваше за кратки, колебливи интервали, то беше ниско на хоризонта. Слабите, полегати слънчеви лъчи често бяха блокирани от лъскавите офис кули. Бумът в строежа на небостъргачи през последните години беше създал дълбоки каньони в центъра на града.

Това би трябвало да е депресиращо, мислеше той. Но вместо това в града се усещаше някаква енергия. С изненада беше открил, че нещо в него откликваше на настроението. Не беше единствен. В региона възникваха безброй нови предприятия. Новата икономика процъфтяваше. Бизнес от всякакъв род с ентусиазъм се установяваше в града. Нови ресторанти и кафенета се отваряха всяка седмица.

Сиатъл беше пропит от авангарден дух. Сега беше същото, каквото е било някога по време на златната треска и ерата на големия дърводобив. Но днес наоколо имаше адски много пари. Той си казваше, че това би трябвало да е добре за детективския бизнес — бизнеса, с който се занимаваха той и двама от осиновените му синове — Кабът и Макс.

Задачата му беше да осигури успешна дейност на фирмата „Кътлър, Сътър и Салинас“. Когато преди малко вратата се отвори, той се надяваше, че в офиса ще влезе някой представител на корпорация или може би адвокат, който има нужда от дискретни услуги за богат клиент.

Вместо това в малката приемна беше влязла Вирджиния Трой, следвана от дългите сенки на миналото.

Той не я позна, разбира се. Тя беше едно от най-малките деца, които бе извел от горящия хамбар преди толкова години — малко момиченце с големи очи, така травмирано от събитията, че няколко часа не можеше да му каже името си. Кабът, който остана сирак в онази нощ, му каза името на Вирджиния.

Сега Вирджиния беше на тридесет и една години. Ансън забеляза, че не носи халка. Това не го изненада. У нея имаше някаква хладна сдържаност. Той стигна до извода, че тя не е точно саможива, а по-скоро е свикнала да бъде сама. Ансън знаеше разликата.

Тя беше от онези жени, които хващат окото на мъжа, но не защото беше изумителна. Привлекателна — да, но не от стандартния тип. Не беше от онези прекалено-красиви-за-да-са-истински жени, които можеш да видиш по телевизията. В нея имаше нещо завладяващо, някакво трудно определимо въздействие. Може би нещо свързано със строгите очила с черни рамки и ботушите с високи токчета, реши той.

Повечето мъже нямаше да знаят как да се държат с жена като Вирджиния Трой. Разбира се, някои щяха да са адски заинтригувани в началото; за тях тя щеше да е предизвикателство. Но според него накрая всеки обикновен мъж би хукнал да бяга.

Когато влезе в стаята преди малко, за момент тя огледа всичко наоколо, включително и него. Олекна му, когато той и скъпите нови мебели, изглежда, издържаха проверката.

Въпреки че на вратата стоеше неговото име, технически погледнато, той беше мениджър на офиса, рецепционист, следовател и изобщо момче за всичко. Макс и Кабът бяха лицензираните детективи във фирмата. Двамата се оплакваха яко от високия наем за новия офис, както и от цената на мебелите, но Ансън отказа да снижи новооткритите си стандарти за вътрешен дизайн.

Преди да се впусне в кариерата на офис мениджър, той изобщо не беше обръщал внимание на изкуството на вътрешния дизайн. Но след като нае декоратор и се задълбочи в деликатните детайли в тази област, той беше убеден, че помещенията на фирмата трябва да изпращат правилното послание към потенциалните клиенти. Това означаваше наемане на помещение в престижна сграда и инвестиране в качествени мебели.

В резултат на това обаче „Кътлър, Сътър и Салинас“ трябваше да започне да прави сериозни пари.

Вирджиния кръстоса крака и стисна облегалките на стола. Ансън знаеше, че е готова да му каже защо го е потърсила.

— Аз имам галерия на „Пайъниър скуеър“ — каза тя. — Една от художничките, която понякога излагаше творбите си при мен, умря преди няколко дни. Според властите става дума за самоубийство.

— Но ти не вярваш в това — рече Ансън.

— Не знам в какво да вярвам. Затова искам да ви наема да разследвате случая.

Преди Ансън да може да зададе друг въпрос, вратата се отвори. В стаята влезе Кабът, понесъл две кафета. Той крепеше чашите една върху друга и малък хартиен плик с логото на съседна пекарна. Беше се обърнал настрани, за да затвори вратата с върха на ботуша си, и не забеляза веднага Вирджиния.

— Богинята на кафето каза да ти предам, че има нова татуировка, която може би е готова да ти покаже, ако й позволиш да те изненада с някое от нейните специални кафета лате — каза той. — Очевидно й е омръзнало да си поръчваш обикновено кафе вместо някой от специалитетите й. Каза, че трябва да си по-склонен към приключения.

Ансън усети, че се изчервява. Той се покашля, но преди да може да предупреди Кабът, че в стаята има клиент, клиентът проговори.

— Някои неща се оценяват най-добре в чистия им вид — каза Вирджиния.

Кабът се обърна към нея много бързо. Ансън потисна въздишката си. Конфронтация беше ключовата дума, що се отнасяше до Кабът. Не че той се конфронтираше, в смисъл че винаги търси спор. По-скоро се държеше неестествено резервирано и сдържано. Не избухваше лесно, а в редките случаи, когато това ставаше, не бихте искали да сте наблизо.

Въпросът беше в това, че той смяташе всеки и всичко ново, непознато или просто не рутинно за потенциален проблем — в най-добрия случай, и за заплаха до доказване на противното — в най-лошия. В резултат той се конфронтираше със ситуации и хора, докато не реши какво да прави с тях.

Имаше и лошия навик да се увлича по жени, които си мислеха, че им трябва мъж, който да ги спасява. За съжаление, и той привличаше този тип жени, но никога за дълго. Ансън беше наблюдавал как емоционално зависими жени с радост използваха Кабът, докато им бе полезен, но рано или късно се оказваше, че си имат работа с цялостния мъж, не само със спасителя. А Кабът беше повече от сложна личност. Връзките му, такива, каквито бяха, обикновено завършваха зле.

Бързите, уверени движения в момента, в който се обърна към Вирджиния, говореха много за човека, помисли Ансън. Повечето биха изпуснали горната чаша с кафе при такова внезапно обръщане, но Кабът имаше отлични рефлекси и вродено чувство за баланс. Имаше тези таланти от дете и ги беше усъвършенствал през годините. Някои мъже тичаха или вдигаха тежести, за да бъдат във форма. Кабът имаше черен колан от слабо познато бойно изкуство.

Сега той изучаваше Вирджиния хладнокръвно и преценяващо. Хората често се смущаваха, когато Кабът насочеше вниманието си към тях. Това беше главната причина, поради която обикновено Ансън или Макс поемаха задачата да се срещнат с нови клиенти. Хората, търсещи услугите на детективска агенция, се чувстваха неудобно още от мига, в който прекрачваха прага. Във фирмата бяха стигнали до консенсус, че Кабът може да изплаши новия клиент.

Вирджиния изглеждаше невъзмутима под имащия лоша слава втренчен поглед на Кабът. По-скоро обратното — изглежда, й беше забавно.

— Съжалявам — каза Кабът. — Не знаех, че имаме посетител. — Той протегна една от картонените чашки. — Искате ли кафето на Ансън? Чисто е. Без захар, без мока, без млечна пяна, без шоколадови пръчици, без карамел.

Ансън се намръщи. Някой би предположил, че Кабът се опитва да се шегува. Грешка. Кабът имаше склонността да приема нещата буквално. Той често говореше по същия начин. Имаше чувство за хумор, но човек трябваше да го познава наистина много добре, преди да може да реши кога се шегува и кога — не.

Вирджиния погледна чашата, предлагана от Кабът, а после и другата.

— Само от любопитство, какъв избор имам? — попита тя.

Кабът вдигна вежди.

— Избор?

— Имате две чаши кафе — обясни Вирджиния сериозно и търпеливо. — Току-що ми казахте, че едното е чисто. Питам какво е това в другата чаша.

— Това е моето — отвърна Кабът. — И то е чисто. Ансън е този, който ме е учил да пия кафе.

— Разбирам — каза Вирджиния. — Благодаря, но ще откажа.

Кабът кимна веднъж, като че ли тя току-що беше потвърдила някакъв негов извод. Той остави едната от чашите на бюрото пред Ансън. Всяко негово движение беше плавно и точно. Нямаше излишни жестове.

— Вие сте от типа, който предпочита лате с всички екстри — каза той.

— Всъщност не — любезно отвърна Вирджиния, — не съм.

Тя не се впусна в обяснения.

Очите на Кабът се присвиха в ъглите. Той не отклони вниманието си от Вирджиния. Ансън разпозна изражението и потисна едно леко стенание. Любопитството на Кабът беше предизвикано. Това беше хубава черта за детектив, но можеше да предизвика проблеми.

Кабът не беше от тактичния тип хора. По-скоро беше директен — приеми ме такъв, какъвто съм. Поради това, разбира се, имаше проблеми, що се отнася до връзките му с жени. Те бяха склонни да вярват, че биха могли да изгладят острите ръбове, като запазят издръжливата, силна същност. Голяма грешка. И тогава те неизменно решаваха, че не искат да си имат работа с непреклонността, която беше част от тази същност.

— Това е Вирджиния Трой — каза Ансън, преди ситуацията да се влоши. — Едно от децата в хамбара.

Нямаше нужда да казва нищо повече.

Кабът застина.

— Вирджиния — каза тихо той. — Помня те. Малко детенце. Тъмна коса. Големи очи. В онази нощ ти носеше една книжка. Не искаше да я оставиш.

Тонът му беше безизразен. Ансън се запита дали Вирджиния долавя ехото на опустошителните кошмари.

— И аз те помня — каза Вирджиния. Гласът й беше също толкова неутрален. — Ти беше този, който ни каза да легнем долу, за да избегнем дима.

О, да, помисли си Ансън. Наистина беше доловила ехото от лошите спомени. Можеше да чуе същото мрачно ехо и в нейните думи.

— Предполагам, че си тук заради случилото се през онази нощ — каза Кабът.

Ето това е Кабът, помисли Ансън. Той имаше дарбата — или проклятието, зависи от гледната точка — да може да свърже няколко отделни факта и да ги обобщи набързо.

— Как разбра? — попита Вирджиния, любопитна, но не и изненадана.

— Няма друга причина да се появиш сега, след толкова време — отвърна Кабът.

— Не, предполагам, че няма — съгласи се Вирджиния. — Точно казвах на мистър Салинас…

— Ансън — поправи я Ансън.

Тя кимна леко с глава, изразявайки благодарност за предложението да използва малкото му име.

— Точно казвах на Ансън, че баба и дядо ме насърчаваха да обърна гръб на миналото — каза тя. — Опитвах се да го направя.

— Но не се получи, нали? — попита Кабът.

Някои хора биха се обидили от забележката. Вирджиния се усмихна сухо на Кабът.

— Не — отвърна тя. — При тебе получи ли се?

— Не — рече Кабът. — Отдавна се отказах да опитвам. По-разумно е да приемеш силата по същество и да се опиташ да я канализираш.

Вирджиния го изучава за миг, после кимна.

— Разбирам.

— Не му обръщай внимание — каза Ансън. — От време на време говори такива неща. Това са глупости — искам да кажа философия — от бойните изкуства.

— Нещо като твърдението, че „някои неща се оценяват най-добре в чистия им вид“ — отвърна безизразно Кабът.

Ансън простена. Но Вирджиния не трепна. За негово изумление, в хладните й златистозелени очи се мярна и изчезна усмивка.

— Виждам, че занимаващите се с бойни изкуства и собствениците на художествени галерии имат някои общи черти — каза тя. — Започваме да говорим претенциозни неща, които звучат много по-проницателно, отколкото са всъщност.

Кабът изглеждаше заинтригуван от мисълта, че те биха могли да имат нещо общо.

— Ти много претенциозни неща ли казваш?

— Предимно когато се опитвам да продам някой предмет на изкуството. А ти?

— Предимно когато се опитвам да изглеждам като много успешен частен детектив.

Време е да продължим, реши Ансън. Той седна изправен и скръсти ръце върху бюрото.

— Вирджиния притежава художествена галерия тук, в Сиатъл. Тя иска да разследваме смъртта на една художничка, с която е работила. Жената живеела на един от островите Сан Хуан. Според местните власти става въпрос за самоубийство. Вирджиния се съмнява.

— Това има ли нещо общо с миналото? — попита Кабът.

— Ако съм права — отвърна Вирджиния, — ако Хана Брюстър е била убита, мисля, че трябва да разгледаме възможността Куинтън Зейн все още да е жив.