Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (68)

Глава 68

— И да ме убиеш, това няма да върне брат ти — каза Вирджиния. — Освен това не съм го застреляла аз. Джош Престън е отговорен за смъртта на Тъкър. Или не си обърнала внимание на новините?

Кейт замря.

— Ти знаеш?

— Че двамата с Тъкър сте двуяйчни близнаци? Мина ми мисълта, че може би бебетата, дадени за осиновяване, са били две.

— Никой не се досещаше — каза Кейт. — Двуяйчните близнаци си приличат не повече от обикновените братя и сестри. Тъкър беше наследил външността на копелето. Аз — ума му.

Телефонът на Вирджиния иззвъня глухо, защото беше в чантата й.

— Нека звъни — каза Кейт през стиснати зъби. — И да поясня, двамата с Тъкър не сме били дадени за осиновяване. Роуз Гилбърт ни е продала нелегално. Нещо повече, тя е направила сделката с две различни двойки. Двамата с Тъкър дори не знаехме един за друг допреди няколко години.

— Как се намерихте с Тъкър?

— Малко преди да умре, жената, отгледала Тъкър, му казала истината. Казала, че две бебета се предлагали за продажба, но тя можела да си позволи само едно. Разполагала с достатъчно информация, за да насочи Тъкър в правилната посока. Той дойде да ме търси, след като научил истината.

— Искал е да познава сестра си.

— Не, просто беше любопитен да види дали ще проявя интерес да започнем бизнес заедно. Предполагаше, че може да има доверие на член от семейството. Той вече извършваше дребни измами онлайн. Научи ме на триковете. Бяхме добър отбор. „Найт Уоч“ щеше да бъде нашият голям удар.

— Двамата с Тъкър сте тези, които са извършвали злоупотребите, нали?

— Източихме много пари от тази компания и се готвехме да прекратим операцията и да продължим нататък. Джош Престън беше по следите ни.

— Той ли се опита да те прегази с колата през нощта, когато се срещна с мен и Кабът?

— Не, това беше Тъкър, и той не се целеше в мен — каза Кейт.

— Опита се да убие Кабът. Да го направи така, че да прилича на злополука.

— Казах на Тъкър, че това е рискована идея, но той беше прав. Ако беше успял, щеше да е лесно решение поне на един от нашите проблеми, така че се съгласих. Но Тъкър прецака нещата, както обикновено. Когато всичко се обърка, аз се опитах да ви насоча към Лоръл.

— Кога Роуз Гилбърт се появи отново в живота ви?

— През декември тя неочаквано се свързала с Тъкър и му разказала истината за нашите родители — каза Кейт. — Изглежда, че скъпата ни леля Роуз ни е наблюдавала зорко, просто в случай че бихме могли да се окажем полезни някой ден.

— Тя е изчакала майка ви да умре, преди да се свърже с вас?

— Нямала е причина да ни се обади, преди Абигейл Уоткинс да умре. Тя нямаше нужда от нас. Но знаеше, че е единственият законен наследник на Уоткинс, защото благодарение на нея няма документи, че Абигейл е родила, нито за осиновяването. Роуз нямаше намерение да стопанисва пансиона, но се втурна към Лост Айлънд, за да получи собствеността, смятайки, че може да спечели пари, ако продаде къщата.

— Намерила е дневника — каза Вирджиния.

— Този дневник промени всичко. Роуз ни се обади, защото беше стигнала до заключението, че има нужда от помощ за намирането на липсващите пари. С Тъкър се съгласихме, защото изглеждаше, че някъде там има едно богатство, което ни принадлежи.

— Трябваше само да го намерите. Но тогава нещата се усложниха, нали?

— Разбрахме, че Хана Брюстър знае ключа и къде е скрит, но тя беше луда. На Роуз й хрумна идеята да използва Тъкър, за да убеди Брюстър, че Куинтън Зейн все още е жив. Изглежда, че Тъкър приличаше много на копелето в онези дни. Брюстър изпаднала в паника, когато го видяла. Наистина вярвала, че Зейн се е завърнал от отвъдното. Роуз и Тъкър бяха сигурни, че могат да я контролират, но прецакаха нещата.

— Те отидоха твърде далеч, нали? Хана е предпочела смъртта, вместо да рискува да попадне под контрола на Зейн.

— Аз бях тази, която разбра, че ти си единствената ни надежда да намерим липсващите пари — каза Кейт. Оръжието леко трепна в ръцете й. — Според дневника майка ти е дала ключа на теб. Но Абигейл Уоткинс не описва ключа в дневника си. Нямахме представа какво търсим. А ти, глупава жено, дори не знаеше, че го имаш.

— Хана никога не ми е казала истината, защото е смятала, че това ще ме изложи на опасност.

— Тъкър накара Роуз да му даде дневника — каза Кейт. — Тогава леко откачи. Беше обсебен от всичко, свързано с Куинтън Зейн. Искаше да намери изчезналите пари, за да докаже, че е толкова гениален, колкото и Зейн.

— Джош Престън открил тази мания и се престорил, че е Зейн.

— Тъкър винаги е бил малко нестабилен, но когато повярва, че скъпият ни стар татко е жив и контактува с него, брат ми излезе от релсите — каза Кейт. — Все пак, той беше умен, що се отнася до технологиите. Дори успя да влезе в профила ти чрез компютъра ти, а компютърът ти е свързан с телефона ти през облак. Той не само инсталира приложение за проследяване. Той можеше да вижда някои от съобщенията ти и електронната ти поща.

— Кой от вас стреля по Кабът в онзи ден, когато отидохме заедно до къщата?

— Аз. Аз разбрах, че Сътър ще бъде огромен проблем за нас. Тъкър взе пистолета на Сандра Портър в нощта, когато я убих, но изобщо не си направи труда да се научи как да го използва.

— Но пък той обичаше огъня, нали?

— О, да. Той беше истински пироман.

— Ти си застреляла Сандра Портър.

— Знаех, че тя преследва Тъкър, така че аз я проследих онази нощ. Когато я видях да влиза в галерията ти, разбрах, че трябва да се отървем от нея. Тя беше разкрила злоупотребите, разбираш ли. Всъщност имаше дързостта да се опита да изнудва Тъкър. Той наистина откачи, след като се отървах от нея.

— Ти си застреляла и Роуз Гилбърт.

Кейт изсумтя тихо.

— Имахме дневника. Нямахме нужда от нея. Защо да делим парите на три? Когато ти направи резервация за фериботите онлайн, разбрахме, че двамата със Сътър сте се отправили към Лост Айлънд. С Тъкър решихме, че трябва да се отървем и от двама ви. Очевидно не знаехте нищо повече от това, което знаехме и ние. Решихме, че може да имаме по-голям шанс да намерим парите, ако и двамата сте извън играта. Аз съм израснала край водата. Мога да управлявам лодка. В онази сутрин използвахме лодка, за да стигнем до Лост Айлънд преди пристигането на ферибота. Погрижихме се за Роуз. Тъкър зареди с експлозиви къщата, а после чакахме двамата със Сътър да се появите. Смятахме, че местните хора ще го приемат просто като удар на наркодилъри.

— Но нещата се объркаха. Отново.

— Нищо не излезе — повиши глас Кейт. — Всичко се обърка заради теб и този проклет Кабът Сътър. Но това е краят.

— Сега рискуваш всичко за едно отмъщение?

— Само това остана — каза Кейт.

— Ще ме убиеш и после ще изчезнеш, така ли?

Кейт изкриви уста в мрачна усмивка.

— Готова съм да преговарям. Дай ми ключа за моето наследство и ще си помисля дали да не оставя теб и твоята много полезна служителка да живеете.

— Но защо би направила това?

— Защото няма нужда да те убивам. Ще изчезна много успешно, нали разбираш. Имам голяма практика. Всъщност по-добре да не те убивам. Труповете винаги са проблем. Дай ми ключа за парите и да приключваме.

Вероятно това не беше подходящият момент да каже на Кейт, че е слаб лъжец, помисли си Вирджиния.

— Ще направя нещо по-добро — каза тя. — Ще оставя майка ти да ти даде ключа за парите.

Кейт се втренчи в нея, зяпнала от изненада. След секунда или две тя успя да се овладее.

— За какво говориш? — изсъска тя.

— Този следобед най-накрая ми хрумна, че майка ти е имала ключа през цялото време. Той е в портретите, нарисувани от Хана Брюстър. Щях да ги разгледам по-отблизо, когато се появихте с Джесика.

— Какви портрети?

— Те са два портрета. Понякога се чудех на това. Защо Хана ще рисува два еднакви портрета на добрата си приятелка? Но сега разбирам. Има един за теб и един за Тъкър. Всеки от тях съдържа част от информацията, необходима за намирането на изчезналите пари. Предполагам, че горката Абигейл е искала да остави нещо на децата, които никога не е видяла. Единственото ценно нещо, което е знаела, са били изчезналите пари на сектата.

— Лъжеш. Защо ще поръчва портрети за нас, да не говорим да ни остави парите? Тя изобщо не ни е искала. Казала е на Роуз Гилбърт да се отърве от нас. Позволила е на Гилбърт да ни продаде.

— Мисля, че Куинтън Зейн е накарал Абигейл да ви даде за осиновяване. Направила го е, защото е била изцяло под негов контрол. Роуз, без съмнение, й е обещала, че и двамата ще отидете в любящ дом. Сигурна съм, че Абигейл изобщо не е знаела, че Роуз ви е продала.

— Глупости.

Вирджиния си припомни съветите на Ансън как да измамиш някого. Измисли добра история, с достатъчно истина, за да изглежда реална.

— Мисля, че дълбоко в себе си Абигейл винаги се е надявала, че някой ден децата й ще я потърсят — каза тя. — Когато беше диагностицирана с рак, тя поръча портретите, така че ако вие с Тъкър някога се появите, задавайки въпроси, да имате нещо от нея — портрет и ключа към парите.

— Това е трогателна история, но не й вярвам. Ако знаехте за ключа, бихте го използвали, за да вземете парите.

Вирджиния поклати глава.

— Казах ти, осъзнах истината едва тази вечер, когато отново разгледах портретите.

— Лъжеш — каза Кейт.

Но тя искаше да повярва. Виждаше се в очите й. Време е да приключим сделката, помисли си Вирджиния.

— Виж сама — каза тя и посочи отворената врата на склада. — Двата портрета на Абигейл Уоткинс са там, в края. Майка ви е избродирала истинските ви имена на гоблен за стената, както и името на офшорна банка. На всеки портрет има поредица от номера. Мисля, че заедно ще дадат ключа към номера на сметката. Парите са стояли там през всичките тези години, чакали са някой да ги поиска.

— Не ти вярвам. — Кейт нервно премести пистолета си. — Дай портрета, върху който казваш, че е моето име.

— Добре, но той е голям и тежък. Ще ми трябва помощта на Джесика, за да го домъкна тук.

Кейт се поколеба и след това блъсна напред Джесика.

— Хайде — заповяда Кейт. — Дайте картината. Ако опитате някакъв номер, ще ви застрелям и двете. Ще бъда много далече, преди някой да дойде да провери.

Джесика се стегна и насочи вниманието си към Вирджиния.

— Как искаш да го направим?

— Вътре няма много място — каза Вирджиния. — Ще вляза първа. Ти ще ме следваш. Можем да изнесем портрета по дължина, ако всяка от нас хване по един край.

— Добре.

Вирджиния влезе в хранилището. С един последен нервен поглед към Кейт Джесика я последва.

Кейт направи няколко крачки към хранилището, спря и надникна вътре. Очите й горяха от странно вълнение.

Джесика стигна до края на хранилището и спря до Вирджиния. Двете погледнаха покритите портрети.

— Кой? — попита Джесика.

— Мисля, че картината вляво е за Мери. — Вирджиния повдигна малко калъфа. — Да, това е.

— Мери? — попита Кейт. — Тя ме е нарекла Мери?

— Да — каза Вирджиния. — Тя много ясно е избродирала името, както се вижда от картината. За моята красива дъщеря, Мери Илейн.

— Дай да видя картината — каза Кейт. — Донесете я тук. Побързайте.

Вирджиния пусна калъфа обратно върху картината. Тя погледна Джесика.

— Първо ти — каза тя. — Аз ще хвана този край.

Джесика беше озадачена, но част от паниката й бе заместена от надежда. Поне разбра, че следват някакъв план. Винаги е добре да имаш план, помисли си Вирджиния, па макар и слаб. Планът, който имаше предвид, беше слаб.

Припомни си тренировките късно през нощта и мантрата, която вървеше с тях. Всеки предмет наблизо е оръжие.

Джесика повдигна единия край на картината. Тя нямаше рамка и затова не беше много тежка, но платното беше доста голямо. Вирджиния смяташе, че ще изглежда достатъчно тежка или най-малкото неудобна за носене.

Тя хвана картината от своя край. Двете с Джесика бавно тръгнаха с портрета надолу по пътеката между картините от серията Видения. Колкото повече се приближаваха до входа, толкова повече намаляваше надеждата на Джесика. Тя се промъкна неохотно през вратата. Вирджиния завъртя портрета от своя край под ъгъл, сякаш се опитваше да избегне удара по вратата.

За няколко критични секунди полезрението на Кейт беше частично ограничено от голямата картина.

Сграбчила платното с една ръка, Вирджиния се протегна към купчината тежки стъклени преспапиета и взе най-близкото. Беше с размерите на бейзболна топка, но пламтящата в жълто и зелено стъклена сфера беше масивна и тежка. Държеше я скрита зад портрета.

— Сложете картината долу и свалете калъфа — нареди Кейт.

Тя все още стискаше здраво пистолета, но вниманието й бе обсебено от картината.

Вирджиния погледна Джесика.

— Да го сложим на тази поставка.

Заедно те извъртяха картината и я поставиха права, опряна в долната страна на масата, за да може Кейт да я разгледа.

— Добре, Джесика, можеш да я пуснеш от твоя край — каза Вирджиния, — аз я държа.

Джесика пусна платното. Вирджиния леко й кимна с глава да се отдръпне. Джесика се подчини и се отдалечи от поставката. Кейт като че ли не забеляза. Тя вече беше изцяло фокусирана върху покритата картина.

— Побързай — каза тя. — Свали калъфа.

— Защо не го направиш ти? — предложи Вирджиния. — Имам нужда и от двете си ръце, за да държа картината в изправено положение.

Беше направила всичко възможно да подготви сцената. Сега дойде време за драматичното разкриване. В света на изкуството, както и в много други области на живота, всичко беше в представянето.

— Имай предвид, че ще видиш майка си такава, както беше през последната година от живота си — продължи тя. — Тя все още беше прекрасна, но много болна. Съобщението, което е оставила за теб, е върху рамкираната бродерия, закачена на стената до стола й. Това е твоето наследство, Кейт. Или трябва да те наричам Мери Илейн?

Кейт протегна ръка, сграбчи края на калъфа и го дръпна настрани. Тя се втренчи в портрета на Абигейл Уоткинс, очевидно хипнотизирана.

— Това ли е тя? — попита тя. — Моята родна майка?

— Да — каза Вирджиния. — Тя беше доста красива.

Кейт сякаш се отърси от някаква емоция, която не знаеше как да изрази. Челюстта й се стегна.

— Изглежда слаба. Нищо чудно, че Зейн е успял да я манипулира. Къде е бродерията с името на банката и номера на сметката?

— Отляво. Виждаш ли окачената рамка? Твоето име е в горния край. В по-дребната бродерия се съдържа част от информацията, която ти трябва, за да потърсиш наследството си. Останалото е на втория портрет.

Кейт се наведе нетърпеливо напред, опитвайки се да разчете шрифта върху бродерията.

Вирджиния реши, че това е единственият шанс за тях с Джесика. Тя пусна картината, която започна да се накланя напред.

Кейт изскимтя от ужас. Инстинктивно протегна ръка, за да хване платното, преди да падне на пода.

Вирджиния замахна с преспапието към главата на Кейт.

Усетила внезапното движение, Кейт се извъртя, опитвайки да се наведе и да се отдръпне едновременно. Ръката й стисна пистолета. Тя стреля в мига, когато преспапието я удари.

Гърмежът беше оглушителен. Вирджиния смътно долавяше, че светът е утихнал зловещо и че нещо в кръста от дясната й страна не е наред, но нямаше време да обработи информацията. Не че можеше да мисли рационално, така или иначе. Тя пламтеше в дива, стихийна ярост.

Сякаш гневът и разочарованието, които се бяха наслоявали в нея през годините на кошмари и паник атаки, се бяха отприщили в този момент на пречистващо насилие.

Сега отмъщението беше всичко. Вече не се бореше само да защити Джесика и себе си. Искаше да нарани, да накаже и дори да унищожи жената, която бе допринесла за завръщането на цялото тъмно минало в настоящето. Не я интересуваше дали ще умре в битката. Имаше значение само това Кейт Делбридж да умре с нея.

Преспапието беше попаднало в целта, но тъй като Кейт се беше извъртяла леко в момента на удара, тежката стъклена топка бе ударила главата й само отстрани — достатъчно силно, за да я разкървави и зашемети, но не достатъчно силно, за да я повали.

Кейт се мъчеше да възстанови равновесието си и да насочи пистолета. Но тогава Вирджиния се нахвърли върху нея. Силният сблъсък повали и двете. Кейт падна отдолу.

Вирджиния успя да сграбчи с две ръце ръката на Кейт и да я отметне настрани точно когато пистолетът изгърмя за втори път. Кейт изкрещя, когато Вирджиния започна да блъска ръката й в пода отново и отново.

Кейт изпищя и най-после изпусна оръжието. Пистолетът се плъзна по пода.

— Взех го! — извика Джесика. — Взех пистолета.

Някъде се блъсна врата. Вирджиния чу кънтящи по пода стъпки, но не им обърна внимание. Кейт я дереше с нокти и крещеше, изпаднала в паника.

— Махнете я от мен! Махнете я! Тя е луда.

После силни ръце изправиха Вирджиния на крака.

— Няма нищо — каза Кабът. Той я прегърна здраво през раменете. — Всичко е под контрол. Ти си в безопасност. Джесика е в безопасност. Сега можеш да спреш. Свърши се.

Вирджиния видя Ансън, който пристъпи, за да поеме Кейт. Той погледна към Джесика.

— Дайте пистолета на Кабът, а после се обадете на девет-едно-едно — нареди той.

— Да — ахна Джесика. — Точно така.

Кабът, прегърнал с една ръка Вирджиния, протегна свободната си ръка, за да вземе пистолета.

Вирджиния погледна Джесика.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да — каза Джесика, заета с телефона си. — Добре съм. — Тя се взря във Вирджиния, очите й се разшириха. — Но ти не си.

— Какво?

Объркана, Вирджиния погледна надолу. От дясната й страна сивият кашмирен пуловер беше разкъсан. Тъмното мокро петно се уголемяваше с всяка изминала секунда. Тя изведнъж осъзна болката.

— О — каза тя. Главата й се замая. — О, по дяволите!

— Мамка му — викна Кабът. — Джесика, кажете на оператора, че се нуждаем от линейка. Веднага.

— Да — каза Джесика. Тя се вторачи в телефона си.

Вирджиния смътно осъзнаваше, че Кабът я полага на пода и повдига пуловера й. Джесика коленичи до него и му подаде сгънатата завеса, използвана за покриване на портрета на Абигейл Уоткинс.

— Ще се оправи ли? — попита Джесика.

— Да — каза Кабът. Той притисна импровизираната превръзка върху раната. — Ще се оправи.

По някаква причина Вирджиния намери убедителността на думите му за забавна.

— Ти май каза, че пистолетите не са много точни — промълви тя.

— Не и от разстояние — каза Кабът. — Те вършат добра работа, когато целта ти е само на няколко крачки. — Той повиши глас. — Къде, по дяволите, е линейката?

— Идва — каза Ансън. — Чуваш ли сирената?

Кабът погледна към Вирджиния.

— Не смей да припадаш.

— Никога в живота си не съм припадала — каза Вирджиния.

— Съсредоточи се върху тази мисъл.

Вирджиния си помисли, че чува да се отваря врата, нови гласове и суматоха във вътрешната стая.

Светът започваше да се върти. Вирджиния се запита някак незаинтересовано дали умира. Ако беше така, имаше нещо важно, което трябваше да каже на Кабът.

— Обичам те — каза тя.

— Добре е да го знам — каза той. — Защото и аз те обичам.

— Тази шибана кучка е луда, казвам ви — изкрещя Кейт.

Кабът погледна надолу към Вирджиния. Очите му блестяха яростно.

— Трябва просто да я опознаеш — каза той.

Вирджиния искаше да се засмее, но не можа да събере сили. Светът изчезна.