Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (71)

Глава 71

— Тревожа се за тях — каза Октавия.

Ансън замря с чашата пенливо вино, която поднасяше към устата си. Общо взето, не беше фен на малките мехурчета в алкохола, но събитието в галерията беше първокласно и той бе решен да покаже уважение.

Погледна Октавия, която стоеше до него. Тя също имаше чаша шампанско в ръката си. Беше облечена в елегантен черен костюм с панталон и високи токчета. Изискана жена, помисли си той. Също и умна. Умните жени винаги го бяха привличали.

— Вирджиния е твоя внучка — каза той. — Естествено, че ще се тревожиш за нея. Аз се тревожа за Кабът. Но във всеки случай, мисля, че двамата с Вирджиния си подхождат. Те имат общо минало. Между тях има връзка. Можеш да я почувстваш, когато си около тях. Няма начин да се предвиди бъдещето, но мисля, че това, което свързва Кабът и Вирджиния, е възможно най-стабилно.

Октавия се поколеба и после кимна.

— Прав си. Ти си много интуитивен, Ансън.

— Не знам дали съм интуитивен, но познавам Кабът — каза Ансън.

Двамата с Октавия стояха близо един до друг в ъгъла в задната част на препълнената галерия. Той не беше експерт по такива въпроси, но според неопитното му око изложбата имаше страхотен успех.

Публикациите за сблъсъка между Вирджиния и Кейт Делбридж във вътрешната стая вероятно бяха направили чудеса, за да осигурят такова масово посещение. Независимо от всичко, гостите, които пиеха шампанско и поглъщаха вкусните малки сандвичи, изглеждаха наистина впечатлени от експозицията.

Макар че имаше много творби на изобразителното изкуство, картината от серията Видения на Хана Брюстър привлече вниманието му. Огнената сцена беше изложена на фона на съвършено бяла стена. Местните медии се надпреварваха да разнищват старата история за сектата на Зейн. Телевизионни екипи и камери бяха атакували галерията малко преди тя да отвори врати за посетители. Изглежда, всеки гост в залата беше извадил мобилния си телефон и снимаше като луд с камерата си.

Ансън трябваше да признае, че е запленен, както и всички останали, от картината от серията Видения. Дори от другата страна на залата му беше трудно да отклони очи от пламтящата сцена. Със своите четки и бои Хана Брюстър някак си беше уловила ужасните събития от нощта на пожара по начин, който ги разкриваше далеч по-силно от всяка снимка или видео.

Той си спомни думите на Вирджиния в деня, когато влезе в офиса на „Кътлър, Сътър и Салинас“. Говорим за Хана Брюстър. Беше й трудно да се справя с действителността, затова рисуваше. Казваше, че това е единственият начин, по който може да стигне до истината.

— Тя беше права — каза тихо Ансън.

— Какво? — попита Октавия.

— Хана Брюстър е рисувала истината. Така беше в онази нощ в лагера на Зейн. Точно така беше.

— О, небеса — прошепна Октавия. Тя се вгледа в картината. — Винаги съм знаела, че е било кошмар.

Ансън си спомни писъците на децата, които все още чуваше в най-страшните си сънища.

— Да — каза той.

Октавия въздъхна.

— Надявах се, че Вирджиния ще успее да го забрави или най-малкото — да остави спомените в миналото. Все пак беше толкова малка.

— Някои неща не могат да се забравят.

Октавия погледна картината.

— Не.

Ансън се застави да отклони очи от картината. Разглеждаше тълпата.

Повечето от художниците изглеждаха озадачени и поласкани от цялото това необичайно внимание.

Вирджиния беше елегантна и очарователна в черната си рокля с черно сако, което успешно прикриваше леката издутина на превръзката върху раната й. Косата й беше завита на гладък кок. Човек изобщо не би предположил, че преди няколко дни едва не загуби живота си, помисли си Ансън. Една силна жена.

Светските събития не бяха естествена среда за Кабът, но той, изглежда, се справяше. Вирджиния го беше завела да пазаруват преди това. В резултат се бе появил един небрежен, но изненадващо изискан Кабът в стилно стоманеносиво сако, черни панталони и черен пуловер. В момента той беше потънал в разговор с един много сериозен, много развълнуван мъж с тежки очила и измачкано сако.

— Не се съмнявам, че има силна връзка между Вирджиния и Кабът — каза Октавия. — Нямах това предвид. Тревожи ме тази идея фикс — да открият онова чудовище, Куинтън Зейн. Как биха могли Кабът и Вирджиния да бъдат наистина щастливи, ако не намерят начин да оставят миналото зад себе си?

— Важното е как се справят с миналото.

— Предполагам, че е така — каза Октавия. — Вирджиния все още има кошмари за случилото се в нощта, когато Зейн изгори лагера и уби дъщеря ми и останалите.

— Тя не е единствената, която има лоши сънища. Кабът също ги има. По дяволите, и аз също.

Октавия изгледа Ансън дълго и преценяващо.

— Имаш кошмари, защото не си успял да ги спасиш всичките, нали?

Той отпи малко от пенливото вино.

— Предполагам. Съжалявам, Октавия.

— Че не си успял да спасиш дъщеря ми? Направил си избора, който знам, че дъщеря ми, а съм сигурна, че и другите майки, загинали в онази нощ, биха искали да направиш. Ти си спасил децата им.

Трябваше да опита да й обясни, че не беше взел съзнателно решение през онази нощ. Той беше действал чисто инстинктивно. Знаеше, че децата са принудени да спят в хамбара, защото беше наблюдавал лагера на Зейн в продължение на месеци. Децата бяха първият му приоритет в онази ужасна нощ.

В крайна сметка не каза нищо. Знаеше, че Октавия разбира.

Известно време те гледаха тълпата в спокойно мълчание.

— Не знам много за света на изкуството, но бих казал, че това събитие изглежда добре посетено — каза Ансън след малко.

— Да, така е — каза Октавия. Тя се усмихна доволна. — Чудя се за какво си говорят Кабът и Хектор Монтгомъри. Изглеждат погълнати от разговора.

— Забелязах. Кой е Хектор Монтгомъри?

— Един от местните интернет магнати. Направи цяло състояние в света на високите технологии и се пенсионира миналата година.

Ансън изсумтя.

— Не изглежда да е на повече от четиридесет.

— Не е. Вероятно е на трийсет и пет. Той е в процес на създаване на някаква благотворителна фондация. Седалището е тук, в Сиатъл. Присъствието му тази вечер е успех за Вирджиния. Може би е решил да започне да колекционира изкуство от региона.

— Това би било хубаво за Вирджиния, доколкото разбирам?

— В света на изкуството нищо не предизвиква такъв интерес, както откритието, че някой елитен колекционер е привлечен от произведения, изложени в една малка, не особено известна до момента галерия, като тази.

Ансън се ухили.

— Вариант на треска при наддаване?

Октавия се разсмя.

— Да, точно така. Предполагам, че това е в човешката природа. Почти всичко изглежда много по-интересно и по-ценно, ако някой друг е готов да плати много пари, за да го придобие.

В другия край на залата Вирджиния се присъедини към Кабът и Хектор Монтгомъри. Хектор се обърна с подчертано внимание към Вирджиния и й каза нещо. Тя кимна с глава и го поведе през залата към голяма метална скулптура, извита в много странна форма според Ансън.

Кабът се опря с едно рамо на стената, отпи малко шампанско и загледа Вирджиния с очите на човек, който знае, че е намерил жената на мечтите си.

— Искам внучката ми да бъде щастлива — каза Октавия.

Ансън изсумтя.

— Ако ме питаш мен, щастието е силно надценявано.

Октавия се обърна към него с израз на недоверие.

— Моля?

— Повечето хора не разпознават щастието, дори да ги удари по главата. Те го оценяват само когато се чувстват нещастни. Има нещо много по-важно от щастието.

Октавия го гледаше с подчертано любопитство.

— Може би ще се опиташ да ми обясниш твоята теория за щастието?

— Разбира се — каза Ансън.

И го направи.