Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (6)

Глава 6

— Нещо ме притеснява — каза Вирджиния.

Тя седеше зад волана на колата си и наблюдаваше как фериботният екипаж от двама души се подготвя да свали рампата за свързване с малкия пристан на острова. Пътуването от Сиатъл беше продължително, включваше много шофиране, два ферибота и продължително чакане между преходите.

Двамата с Кабът бяха плътно един до друг от седем и двадесет и пет сутринта, когато го беше заварила да я очаква във фоайето на сградата. Вече наближаваше два следобед. Не можеше да си спомни кога за последен път беше прекарала толкова много време насаме с мъж. И цяла вечност не беше изпитвала този неспокоен трепет. Каза си, че е заради перспективата най-сетне да открие истината за смъртта на Хана Брюстър. Но й се струваше, че истинската причина за вълнението й беше Кабът.

Това беше опасна територия. По отношение на връзките тя беше една модерна Пепеляшка. Най-добре за всички участници беше тя да се прибере в дома си до полунощ. Някои мъже, разбира се, смятаха тази нейна приумица за истинско предизвикателство, поне първоначално. Но в крайна сметка го приемаха като форма на отхвърляне — каквото си беше. Вярно е, че можеше да си осигури малко повече време с лекарства или с няколко допълнителни чаши вино, но това обикновено й гарантираше паник атака по-късно.

И тя, и Кабът се стараеха да бъдат дистанцирани и делови по време на пътуването. Странна връзка, мислеше си Вирджиния. В някакъв смисъл те бяха близки непознати. Имаха обща история.

Кабът отклони вниманието си от процеса на спускане на рампата и я погледна.

— Само едно нещо ли те притеснява? — попита той.

— Добре, много неща — призна тя. — Но ако приемем, че Зейн е жив, постоянно се връщам на въпроса защо би поел риска да убие жена, която не би могла да му причини никаква вреда?

— Тръгваш от грешно предположение. Повярвай ми, ако Куинтън Зейн е дошъл тук, за да убие Хана Брюстър, то е, защото е вярвал, че е способна да му създаде проблеми.

— Ако е смятал, че представлява заплаха, може би е щял да се отърве от нея отдавна.

— Мисля, че има три възможни обяснения за забавянето. Първото е, че Брюстър винаги е представлявала заплаха за Зейн, но той едва сега е открил къде се крие.

— Какво е обяснение номер две?

— Нещо се е променило в света на Зейн. Каквото и да е то, убедило го е, че Брюстър се е превърнала в заплаха.

— И възможност номер три?

— Може би Хана Брюстър наистина е изгорила хижата си и сама е скочила от скалите.

— Защото е халюцинирала.

— Да.

Най-после рампата беше спусната. Вирджиния запали двигателя и се приготви да последва един очукан пикап и един седан, слизащи от ферибота.

— Осъзнавам, че това вероятно е пълна загуба на време, да не говорим за пари — каза тя. — Баба ми беше много разстроена, когато разбра, че съм наела „Кътлър, Сътър и Салинас“. Но след като видях последната картина на Хана, не преставам да си задавам въпроси.

— А откакто я показа на нас с Ансън, и ние не спираме да си задаваме въпроси.

Тя подкара бавно надолу по рампата и по тясната главна улица на града.

— С други думи, двамата сме били обречени да извършим това пътуване.

— Обречени е прекалено силна дума — каза Кабът. — Какво ще кажеш за предопределени?

— Добре е, че всеки от нас знае откъде идва другият, тоест един от нас може да реши, че другият не е съвсем в ред.

— Така е — съгласи се Кабът.

Вирджиния реши да не споменава, че има хора, включително бивши нейни гаджета, които вече бяха стигнали до заключението, че тя не е съвсем в ред. Най-малкото не смятаха, че може да бъде определена като нормална. Едно от предимствата да работиш в света на изкуството беше, че „нормалното“ не се смята за важно изискване за работа.

Тя премина бавно покрай малкото магазинче за органични храни и кафенето, бензиностанцията, магазина за билкови чайове и шепата малки галерии, показващи произведенията на местни художници.

— Това е много малко градче — каза Кабът.

— Да.

— Познаваш ли някого тук?

— Запознах се с някои хора, но не мога да кажа, че ги познавам добре. Посещавах Хана няколко пъти годишно, особено след като приятелката й Абигейл се разболя толкова тежко. Хана беше денонощно до леглото й. Тя беше изтощена. Моята галерия не работи в неделя и в понеделник, така че понякога идвах на острова да постоя при Абигейл за ден-два, за да може Хана да си почине.

Кабът я погледна.

— Била си добра приятелка на Хана Брюстър.

— Тя нямаше семейство. Имаше единствено Абигейл и я загуби.

Кабът прие това без коментар.

— Някой друг на острова освен Абигейл Уоткинс знаеше ли, че Брюстър е била в сектата на Зейн?

— Трудно се пази тайна в малка общност, така че е напълно възможно някои хора да знаят за периода на Хана в сектата. Но се съмнявам, че някой знае нещо повече за това. Нито Хана, нито Абигейл говореха за Зейн или за миналото дори с мен.

— Колко пансиона има на острова?

— Четири или пет, но повечето са затворени по това време на годината. Доколкото ми е известно, сега работят само два — „Харбър Ин“ тук, в града, и бившият пансион на Абигейл, „Лост Айлънд“. Ще отседнем там. Той е най-близо до хижата на Хана или каквото е останало от нея. Предполагам, че ще пожелаеш да огледаш подробно руините и мястото на скалите, откъдето е скочила или е била блъсната.

— Някой е наследил бизнеса на Абигейл?

— Да. Пансионът беше затворен, когато Абигейл навлезе в последните етапи на болестта си. Но да умреш, струва скъпо, така че малко преди смъртта си Абигейл продаде мястото на жена на име Роуз Гилбърт, която се съгласи Абигейл да остане в къщата, докато умре. Сега Гилбърт отново го е отворила, но с някои ограничения. Тя ми каза, че планира голям ремонт и се надява да го отвори за пълна експлоатация през летния сезон.

Кабът огледа тежките облаци, които се носеха над острова.

— Имаме малко време, преди да завали. Нека да разгледаме онова, което е останало от хижата на Брюстър.

— Добре, но те предупреждавам, че почти няма какво да се види.

— Истината има метафизични свойства.

— В смисъл?

— Тя съществува независимо от наличието или липсата на материална среда. Въпросът е да я възприемеш.

— Еха. Това е впечатляващо. Още една проникновена сентенция от бойните изкуства?

— Не, току-що го измислих. Предположих, че това ще те подразни.

Тя се усмихна и спря за кратко в края на главната улица.

— Подозирах го — каза тя. — В колежа посещавах курсове за самозащита, но инструкторът не ни преподаваше никакви причудливи философски сентенции. Само най-основното.

— Бягай, ако можеш, защото независимо как изглежда по телевизията, трудно е да се уцели движеща се мишена. Ако не можеш да избягаш, бий се и се бий мръсно. Насочи се към очите. Мисли за всеки предмет около себе си като за оръжие. Удряй бързо и силно, когато ти се удаде възможност, защото ще имаш само една възможност.

— Да, това почти го обобщава. Както казах, основното.

— Все още ли практикуваш движенията, на които са те учили? — попита Кабът.

— Да. — Не беше нужно да обяснява, че упражненията за самозащита, които правеше почти всеки ден, обикновено посред нощ, бяха форма на терапия.

— Добра терапия — каза Кабът. — Разтоварваща. Начин да се освободиш от гнева. Поне за известно време.

Сякаш чете мислите ми, каза си Вирджиния.

— Толкова ли е очевидно? — попита тя.

— Да, за някой, преминал през онова, през което сме преминали ние. Защо, по дяволите, мислиш, че посещавам доджо^[1] два пъти седмично?

— Знаеш ли, след всичките тези години, през които се опитвам да забравя миналото, какво облекчение е да разговарям с някой, който го е преживял.

— Сигурно е било трудно да се преструваш, че си го оставила зад себе си — каза Кабът. — Аз съм имал предимството да говоря с Ансън и с братята си.

— Разговаряла съм с добри терапевти, но без особен ефект. Истината е, че то се е случило, а ние бяхме просто деца, безсилни да се съпротивляваме.

— Вече не сме деца.

— Не, не сме. Затова сме тук. За да получим някои отговори за миналото.

— Да — каза Кабът.

Тя внезапно осъзна, че се чувства много по-добре.

— Искам само да знаеш, че ако наистина възнамеряваш да ме дразниш, ще трябва да измислиш по-сложни философски сентенции от тази за възприемането на метафизичната истина — каза тя. — Продавам изкуство на много претенциозни колекционери и говоря с художествени критици, сред които има невероятни сноби. В хода на разговора изричаме неща, които действително са недостижими за простосмъртните.

— Понякога създаваш впечатлението, че нямаш особен респект към изкуството, което продаваш.

— Респектира ме всяко произведение на изкуството, което включва някакъв намек за истината, колкото и малък да е той, и съм направо очарована от всеки художник, който може да пресътвори тази частица от истината като материална действителност.

Ъгълчето на устата на Кабът може би малко потрепна.

— Бива си те — каза той.

— Благодаря ти. Вече от доста време съм в бизнеса като галерист. Развила съм умения да гледам изкуство и да го продавам.

— Срещаш ли се с някого от онези художници, които те очароват? — попита Кабът.

Във въпроса се долавяше искрено любопитство.

— Научих много отдавна, че е огромна грешка да имаш връзка с художник — каза тя. — Художниците искат само едно нещо.

— Секс?

— Не. Това поне би било открита и ясна цел. В действителност единственото нещо, което те обикновено искат, е да излагам творбите им в моята галерия. И ако картините не се продават, обвиняват мен. Така че вече не се срещам с художници.

— Аха.

Тя го погледна бързо и отмести поглед.

— Сигурна съм, че и ти имаш подобни проблеми в твоята работа.

— „Кътлър, Сътър и Салинас“ имат някои основни правила, едно от които е никога да не спим с клиент.

— Изглежда разумна политика.

И си е много разумна политика, помисли си тя. Имаше чувството, че само нещо с потресаващо значение би накарало Кабът Сътър да наруши правилата.

По някаква неясна причина дразнещата възбуда, която изпитваше, малко се уталожи.

Тя зави по необозначения път, който се виеше сред скалните зъбери. Няколко километра по-нататък стигна до настланата с чакъл алея, която водеше към руините на хижата на Хана. Вирджиния спря колата. Единствените оцелели части от малката постройка бяха каменната камина и коминът.

Кабът поседя мълчаливо за известно време, изучавайки гледката. После посегна към задната седалка за сакото си, отвори вратата и излезе.

Вирджиния разкопча предпазния колан, взе палтото си и излезе от колата. Острият, хладен вятър откъм пролива заплющя в косата й. Тя облече палтото и застана до Кабът. Двамата се взираха в мрачната картина.

— Трябва да е бил адски пожар — каза Кабът след известно време. — Изгоряло е всичко — чак до бетонната основа. Определено не е обикновен битов пожар.

— Казах ти, разследващите органи смятат, че Хана е подпалила хижата, преди да се хвърли от скалата.

— Имат ли предположение защо би изгорила къщата, преди да се самоубие? — попита Кабът.

— Роуз Гилбърт, жената, поела пансиона „Лост Айлънд“, ми каза, че според местните жители Хана се е чувствала принудена да унищожи изкуството си, преди да посегне на живота си.

— Ако е така, защо ще ти изпрати апарата със снимката на последната си картина.

Това не беше въпрос.

— Именно — каза Вирджиния.

Кабът бавно обиколи бетонната основа, като от време на време спираше да вдигне овъглено парче дърво или почерняла метална част.

След известно време се върна при нея.

— Властите имат ли някаква представа откъде точно е скочила? — попита той.

— Или е била блъсната? Предполагам, че може да е навсякъде по ръба на скалите. Мисля, че е някъде наблизо.

— Хижата гледа към скалите.

— Да.

— А вратите?

— Една отпред — приблизително на мястото, където си застанал, и една отзад, откъм кухнята.

Кабът застана на предния край на бетонната основа и заоглежда скалите. Вирджиния го наблюдаваше мълчаливо, скръстила ръце. Почувства, че той навлиза в някаква лична ментална зона. Това не беше нещо, което цели да впечатли клиента. Бе виждала художници в сходно състояние, когато бяха потънали дълбоко в работата си и бяха изцяло фокусирани върху вътрешната си визия.

— Ако е бягала, за да спаси живота си, тя щеше да тръгне по алеята към главния път — каза той. — Инстинктът щеше да надделее. Щеше да поеме наляво към града. Ако е била преследвана, убиецът щеше да я настигне близо до този завой на пътя. Точно там би трябвало да падне от ръба.

Посочи натам с едната си ръка.

Вирджиния се замисли за момент.

— Мисля, че аз щях да се насоча към гората. Тя е по-близо до хижата и шансовете да се скрия сред дърветата през нощта щяха да са по-големи.

Кабът я погледна, леко вдигнал вежди, сякаш бе успяла да го изненада.

— Права си — каза той. — Това е едно много проницателно съждение.

— Благодаря — каза тя, стараейки се да запази тона си безупречно учтив.

Очевидният сарказъм изобщо не го засегна, защото той продължи да следва собствената си логика.

— Можем да допуснем, че Брюстър не се е насочила към гората, защото няма признаци на насилие — каза той. — Ако е била убита някъде на сушата и след това е била хвърлена от скалите, щеше да има следи от борба, някакви признаци, че е била мъртва, преди да падне във водата.

— Добре, разбирам разсъжденията ти. Какво значение има къде е паднала от скалите?

— Това би ни дало още някои твърди факти. — Кабът отново се обърна към скалите. — Ако вече е била взела решение да отнеме собствения си живот, тя щеше да отиде към тези скали. Това е най-близкото разстояние до водата и пропастта е дълбока. Шансът да оцелее след падането е нищожен.

Той се запъти към острите оголени скали. Вирджиния кръстоса ръце пред себе си, за да се предпази от силния вятър, и го последва.

Кабът не тръгна по покритата с чакъл алея. Вместо това той пресече направо през калната поляна. Вирджиния го последва, но остана на няколко крачки разстояние, за да не го притеснява.

Той се спря непосредствено пред скалния масив, посегна и вдигна малка мокра картонена кутия.

Вирджиния побърза да го настигне.

— Какво е това?

— Кутия домакински кибрит — каза Кабът. — От онзи, дългия, който се използва, за да се запалят подпалките в камината.

Вирджиния си припомни случаите, когато беше посещавала Хана. Винаги имаше огън в камината. Това бе един от детайлите, които забелязвате, ако имате сериозна фобия към откритите пламъци.

— Хана държеше кутия кибрит върху полицата на камината — каза тя.

Кабът погледна назад, към останките от хижата.

— Тя е запалила хижата, за да унищожи последната си картина, и след това е побягнала към това място на скалите. Вероятно не е осъзнавала, че все още държи кутията кибрит, докато не е стигнала до тук. Хвърлила е кибрита точно преди да скочи.

Вирджиния пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— В такъв случай властите са прави.

Кабът погледна кутията в ръката си.

— Да. Но истинският въпрос е защо тя е смятала, че трябва да предприеме такива крайни мерки.

— Местните ще ти кажат, че тя е била повече от малко луда.

Очите на Кабът бяха студени като стомана.

— Местните хора не знаят това, което знаем ние за нейното минало.

— Не — каза Вирджиния. — Аз се придържам към първоначалната си теория. Хана е вярвала, че Куинтън Зейн се е върнал от света на мъртвите. Тя ми е изпратила предупреждение под формата на последната си картина, а след това е унищожила картината.

— Има само една основателна причина да е направила това — каза Кабът.

— Страхувала се е, че Зейн може да види картината.

— Така изглежда.

— Може би халюцинациите най-сетне са завладели ума й.

— Може би — каза Кабът. — Не можем да изключим факта, че може да е изпаднала в делириум. Но също така не можем да пренебрегнем възможността да е видяла нещо или някой, който я е накарал да мисли, че Куинтън Зейн все още е жив.

Той тръгна към колата. Вирджиния докосна ръкава на сакото му. Той спря веднага и се обърна. Не каза нищо, просто чакаше.

— Благодаря — каза тя.

— За какво?

— Защото повярва, че Хана Брюстър не е посегнала на живота си в момент на лудост. Защото прие сериозно опасенията ми за Куинтън Зейн.

— Що се отнася до Куинтън Зейн, винаги съм сериозен.