Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (32)

Глава 32

Трафикът изненадващо не беше натоварен. Кабът успя да се върне в офиса доста бързо. Той отвори вратата на „Кътлър, Сътър и Салинас“ и рязко спря. Вирджиния обаче продължи и се вмъкна покрай него в приемната.

Кабът не й обърна внимание. Той не сваляше очи от младежа, проснал се в един от двата стола за клиенти. Тийнейджърът беше погълнат от това, което гледаше на телефона си. Той работеше с устройството ловко и леко с една ръка, което накара Кабът да се почувства стар.

Хлапето имаше тъмна коса, подстригана по най-последна мода. Беше слаб и непохватен на вид, като момче, което прави прехода към ранна мъжественост. Носеше маратонки, скъсани дънки и сиво яке с качулка. Кабът предположи, че е около седемнадесетгодишен.

Непознатият пусна телефона си и вдигна глава, разкривайки остър профил. Изглеждаше смущаващо познат. Кабът имаше усещането, че вижда дух в огледало — своя призрак, когато е бил на годините на хлапето.

Той затвори вратата и погледна Ансън за обяснение.

— Запознай се с Ксавиер Кенингтън — каза спокойно Ансън. — Ксавиер е син на твоя вуйчо.

— Аха — каза Кабът.

— Тоест Ксавиер е твой братовчед — обясни Ансън.

— Аха.

Ансън продължи:

— Ксавиер, това е мис Вирджиния Трой.

— Радвам се да се запознаем, Ксавиер — усмихна се Вирджиния.

Ксавиер се изправи на крака, кимна с глава и промърмори нещо любезно. Но очите му бяха приковани в Кабът.

— Здрасти — каза му Ксавиер.

Кабът затвори вратата на офиса много внимателно.

— Твоите родители знаят ли, че си тук? — попита той.

— Да. Преди няколко минути се обадих на мама.

Кабът погледна Ансън.

— Мисля, че вие с Ксавиер трябва да си поговорите — каза Ансън.

— Ансън е прав — добави внимателно Вирджиния.

Кабът се обърна към Ксавиер.

— В моя кабинет.

Това беше заповед, не покана. Предпазливо, но решително, Ксавиер тръгна след него. Кабът затвори вратата, свали якето си и го закачи на закачалката. Ксавиер се втренчи като хипнотизиран в кобура с пистолета.

Той е просто едно хлапе, помисли си Кабът. Няма вина за това, което се е случило в миналото.

— Седни — каза той.

Ксавиер се отпусна на един стол. Той стискаше телефона в едната си ръка, сякаш беше защитен амулет.

Кабът седна зад бюрото.

— Защо дойде да ме видиш? — попита той, като се стараеше с всички сили да не изрази гнева си. Не беше лесно.

— Предполагам, за да те предупредя — каза Ксавиер.

— Относно?

— Бърли.

— Адвокатът по завещанието на дядо ти?

— Той беше и твой дядо — каза бързо Ксавиер.

— Биологично.

— Виж, не знам какво се е случило, когато майка ти и баща ти са избягали, но всички казват, че дядо наистина е бил бесен.

— Чувал съм това.

— Знам, че майка ти се е присъединила към някаква секта за известно време след убийството на баща ти — каза Ксавиер. — Знам, че леля Джаклин е умряла при пожар и че ти си бил включен в системата на приемните семейства. Но това е всичко, което знаех доскоро, защото никой никога не говореше много за теб.

— Предполагам, че това се е променило, след като старецът е починал.

— Да. Известно време не бях сигурен какво става, но знаех, че има нещо общо със завещанието на дядо и с тебе. Тогава чух баща ми да говори с онзи адвокат, Бърли.

— И разбра, че съм бил споменат в завещанието, така ли?

Ксавиер изсумтя презрително. За пръв път изглеждаше, че се почувства по-сигурен.

— Ти наистина не знаеш какво става, нали? — попита той.

— Още не, но предполагам, че ще ме осведомиш.

— Не съм сигурен за всички подробности, но от това, което чух, мисля, че Бърли има намерение да те прецака за всичко, което би трябвало да наследиш.

— Бърли е адвокатът, който се занимава с наследството — отбеляза Кабът. — Това означава, че той не е бенефициент. Какво би спечелил от сделката?

Ксавиер се намръщи, докато обмисляше това. После сви рамене.

— Не знам. Най-вероятното ми предположение е, че татко му плаща, за да те прецака.

— Защо баща ти би го направил?

— Вероятно защото новото му гадже иска той да те премахне от картинката, за да може да получи повече за себе си. Май забравих да спомена, че татко се развежда с мама, за да се ожени за Лизи.

— Лизи?

— Истинското й име е Елизабет, но мама я нарича Лизи, най-вече защото знае, че това дразни татко. Лизи е само с няколко години по-възрастна от мен.

— Изглежда, че тази ситуация е доста сложна.

— Да ти кажа ли нещо? Цялото семейство е сложно. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ти не си единственият, който е прецакан. Мама е направила грешката да подпише предбрачен договор.

— Разбирам. — Кабът кръстоса ръце на бюрото си. — Оценявам предупреждението, Ксавиер, но новината, че някой иска да се увери, че аз няма да се възползвам от наследството на стария Кенингтън, не е най-голямата изненада за годината. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, планирам моят личен адвокат да прегледа всичко, което Бърли иска да подпиша.

— Добре. Просто ми хрумна да ти го кажа. — Ксавиер огледа кабинета с любопитство. — Ти наистина ли си частен детектив?

— Доколкото знам.

— Носиш пистолет.

— В момента работя по дело, което включва смърт, случила се при подозрителни обстоятелства.

— Убийство. — Ксавиер кимна с разбиране. — Затова имаш пистолет. Тази дама там, мис Трой, гадже ли ти е?

— Тя е мой клиент — каза Кабът, подчертавайки думата клиент.

— Така ли?

— Да. Ксавиер, как и кога смяташ да се прибереш у дома?

— Не знам. Никога не съм бил в Сиатъл. Мислех си да остана известно време.

— Така ли? А къде ще отседнеш, докато си в града?

— Не знам. Ще го измисля.

Телефонът във външния офис иззвъня. Кабът не му обърна внимание, но имаше неприятно предчувствие за личността на обаждащия се.

— Това вероятно е мама — каза Ксавиер.

На вратата се почука само веднъж. Ансън я отвори, без да чака покана.

— Мисис Мелиса Кенингтън би искала да говори с теб — каза Ансън, сякаш обаждането беше абсолютно рутинно.

— По дяволите — каза Кабът. — Какво трябва да кажа?

— Нямам представа — каза Ансън и затвори вратата.

Кабът погледна телефона. Беше прекарал целия си живот, без да чуе някого от семейство Кенингтън, а сега те се появяваха на всеки пет минути. Той се стегна и вдигна слушалката:

— Кабът Сътър.

— Тук е Мелиса Кенингтън. — Гласът й беше ясен и властен, но изпълнен с тревога. — Разбирам, че синът ми е при вас.

— Да, тук е. Мисля, че тъкмо си тръгва.

Ксавиер изглеждаше паникьосан.

— Ще се прибере ли вкъщи? — попита Мелиса настоятелно и с надежда.

— Ще ви оставя да го обсъдите с него.

Кабът подаде телефона на Ксавиер, който изстена и неохотно се изправи от стола. Той взе телефона.

— Добре съм, мамо… Да, знам. Но щом вече съм в Сиатъл, искам да остана няколко дни. Мога да се грижа за себе си. Аз съм почти на осемнайсет. Имам пари и кредитната карта, която ми даде татко. Да, скоро ще се върна, обещавам. Не, няма да направя нищо глупаво. Да, разбира се, можеш да разговаряш с него. Той е тук.

Ксавиер протегна телефона.

— Иска да говори с теб.

Кабът неохотно взе телефона.

— Какво искате от мен, мисис Кенингтън?

— Искам да го качите на следващия самолет за дома — каза Мелиса.

Кабът огледа упорито свитите рамене на Ксавиер.

— Това е много добра идея, но аз не мога да го принудя да се прибере вкъщи.

— Трябва да направите нещо.

— Какво бихте предложили?

— Не знам, но вината е ваша. Вие сте причината той да е там, в Сиатъл.

— Обвинявате мен? Изобщо не съм срещал Ксавиер до преди около десет минути.

— Той е слушал за вас от години — каза Мелиса. — Вие сте семейната мистерия. Разбира се, че проявява любопитство по отношение на вас.

— Не знам какво очаквате да направя. Сериозно, мога да предложа да си купи билет до дома, но освен това…

— Знам. — Мелиса звучеше сломена. — Баща му казва, че аз трябва да се оттегля и да оставя Ксавиер да носи последствията от своите действия. Това не е първият път, когато Ксавиер бяга. Но той отсъства от училище и не може да си го позволи. Това е последната му година. Би трябвало да отиде в колеж през есента.

— Както казах, не бих могъл да помогна много тук — каза Кабът.

— Той тръгна да ви търси, защото проявява интерес към вас. Без да се обиждате, но вие не сте точно човекът, който би имал добро влияние. Синът ми ще отиде в колеж. Не искам да се отклонява от този път. Страхувам се, че си е създал съвсем нереалистично, много романтично впечатление за работата ви.

— Вижте какво, не искам да оказвам никакво влияние, добро или лошо. Просто искам семейство Кенингтън да се върнат към дългогодишната си политика да ме игнорират.

От другата страна на линията настъпи кратко мълчание. Когато Мелиса отново проговори, в гласа й имаше леко унила нотка.

— Вярно ли е, че след като майка ви е умряла, дядо ви е оставил да бъдете включен в системата на приемните семейства? — Настъпи още една пауза. — Чувала съм противоречиви истории.

— Вярно е.

Мелиса изсумтя отвратено.

— Дядо ви наистина беше копеле.

— Най-после нещо, по което и двамата сме на едно мнение. Но не е нужно да губите време, за да ме съжалявате. Имах късмет в системата. Човекът, който преди няколко минути вдигна телефона, е моят баща.

— Разбирам. Мистър Салинас звучеше много любезно. Прояви разбиране.

— Той е такъв. Аз не съм.

— Вижте, съжалявам, че Ксавиер ви е открил, но тук и двамата имаме една и съща цел. Искам да го изпратите у дома. Искам да се върне у дома. Може би, ако отговорите на някои от неговите въпроси за миналото и за това, което работите, това ще бъде достатъчно, за да го удовлетвори.

— Не съм длъжен да отговарям на никого — каза Кабът.

— Знам, че нямате никаква причина да давате и пет пари за възрастните в това семейство — рече Мелиса, като гласът й отново стана рязък. — Но аз нямам нищо общо със случилото се преди толкова години, нито синът ми. Надявам се да запомните това и да се отнасяте към него с някаква любезност. С баща му сме по средата на много мъчителен развод. Ксавиер не се справя добре с това. Нито аз всъщност.

Телефонът в ръката на Кабът замлъкна. Той го затвори много внимателно и погледна към Ксавиер.

— Разбирам, че имаш въпроси към мен — каза Кабът.

Ксавиер силно се изчерви.

— Просто исках да се запозная с теб.

— Запознахме се. Нямам време да отговарям на много въпроси. Казах ти, че работя по един случай. Къде мислиш да останеш тази вечер?

— Не знам.

— Наистина би трябвало да осъзнаваш, че за хлапе на твоята възраст е невъзможно да се настани в уважаван хотел без възрастен придружител.

Това очевидно беше ново за Ксавиер. Но след миг на объркване той отхвърли проблема.

— Ще намеря нещо — каза той. — Може би в някой приют.

Представата, че Ксавиер — едно наивно дете, израснало с пари, частни училища и дизайнерски дрехи — ще прекара нощта в някой от приютите за бездомни в града, не се побираше в главата му.

— Нямам време за това — каза Кабът. Той скочи от стола си, заобиколи бюрото и отвори вратата. — Ансън, можеш ли да приемеш гост вкъщи тази вечер?

Ансън погледна покрай него към Ксавиер, който изненадващо приличаше на застинал упорит елен в светлината на фаровете.

— Няма проблем — каза Ансън. — Ще си поръчаме пица. Вие с Вирджиния може да се присъедините към нас.

— С удоволствие — каза Вирджиния.

Обречен съм, помисли Кабът.

Ансън се усмихна на Вирджиния.

— Имам добри новини. Почистването на галерията ти е приключило. Би трябвало да можеш да я отвориш утре. Да работите, както обикновено.

— И да забравим, че е имало убийство във вътрешната стая — каза Вирджиния.

Ансън кимна.

Ксавиер се втренчи като хипнотизиран във Вирджиния.

— Някой е бил убит във вашата галерия?

— Дълга история — каза Вирджиния. — Ще ти разкажа всичко на вечеря.

— Чудесно — каза Ксавиер.