Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (74)

Глава 74

Време беше да се върне вкъщи.

Мъжът, който някога беше Куинтън Зейн, стоеше на непокътнатия бял пясъчен плаж и гледаше пенещите се вълни на тюркоазеносиньото море. Във всяко отношение новият му живот беше съвършен, но през последните няколко години беше принуден да приеме горчивата истина — съвършенството неизбежно предизвиква скука.

Преди двадесет и две години той беше осъществил идеалното бягство. Официално той беше изчезнал в морето при пожар, погълнал откраднатата яхта.

В началото той наивно предполагаше, че скоро ще може да се върне в Щатите под нова самоличност. В края на краищата пожарът в лагера беше разследван от началника на полицията в малък град с ограничени възможности. Не беше успял да предвиди, че Ансън Салинас няма да приеме присъдата „изчезнал в морето“.

Той беше шокиран, когато разбра, че Салинас не е закрил тихомълком случая като решен. Но Салинас не можеше да направи нищо при тези обстоятелства. Той беше само едно обикновено ченге в един малък град, не ФБР.

Салинас никога не бе представлявал сериозна заплаха, помисли си Зейн. И пресата скоро се беше уморила от историята за полудял лидер на секта, изгорил собствения си лагер и загинал при пожар в морето.

След няколко години беше преценил, че е безопасно да се върне в страната. Той беше внимателен и се придържаше към Източното крайбрежие. В Ню Йорк имаше толкова много пари.

Беше създал много успешно управление на хеджфондове, което в основата си представляваше пирамидална схема, докато не привлече вниманието на SEC^[1]. В началото не се беше разтревожил особено много. Можеше да се справи с федералните. Но съществуваше неприятната възможност за сериозно разследване, което да доведе до въпроси за неговото минало. Не можеше да рискува да бъде разпознат като Куинтън Зейн.

Бе принуден да се измъкне от страната едва на крачка пред SEC. В Европа отново се беше преобразил.

Не че не живееше охолен живот като емигрант. Беше спечелил много пари от различни операции в Европа и Азия. Бурното развитие на интернет предоставяше неограничени финансови възможности.

Имаше къща на крайбрежието в Амалфи, апартамент в Париж и градска къща в Лондон. Дрехите му бяха по поръчка, пиеше най-добрите вина и спеше с много скъпи, много красиви жени. Понастоящем щабквартирата му се намираше на ексклузивен частен остров, където беше в момента, потънал в размисъл за своя напълно предсказуем, извънредно скучен живот.

Смяташе, че ще може да се върне в САЩ много преди това. Заплахата от SEC беше намаляла, но с течение на годините стана ясно, че се е появил нов проблем, или по-точно казано — три проблема. Момчетата, които Салинас бе осиновил, след като майките им загинаха при пожара, бяха пораснали и както Зейн неотдавна установи, също не бяха повярвали в историята за пожара на яхтата.

Много по-тревожно беше, че и тримата бяха избрали кариери, свързани с правоприлагащите органи. В началото той предположи, че причината за това е, че бяха отгледани от пазител на закона от старата школа, и бяха тръгнали по стъпките на Салинас, защото им липсва въображение да предприемат нещо друго.

Но всеки от тримата започна да го търси онлайн още преди да са завършили гимназия. Те продължиха да го издирват дори когато започнаха да градят кариерите си. Беше принуден да приеме истината. Никой от тях не би позволил миналото да остане погребано.

Години наред той се опитваше да се убеди, че няма чак такова значение дали ще може да се върне в Съединените щати. Беше зает да трупа богатство в чужбина и да живее мечтания бляскав живот. Но през цялото време яростта и разочарованието го изгаряха вътрешно.

Имаше нужда от стратегия. Освен това му бяха необходими някои пешки, които можеха да бъдат пожертвани. Това беше лесната част. Той имаше талант да манипулира хората, дарбата да си играе с фантазиите им. Трудната част беше да ги контролира по такъв начин, че да не се излага на риск.

Той обърна гръб на перфектната като в пощенска картичка гледка и се върна в елегантната бяла вила. Прекоси застлания с плочки под във фоайето и се насочи към стаята, която използваше като кабинет. Веднага щом влезе в стаята, той включи компютъра.

Последните новини от Сиатъл бяха разочароващи. Беше проследил целия проект от безопасното си островно скривалище с безпристрастното любопитство на лабораторен изследовател, наблюдаващ изхода на експеримент.

Трябваше да признае, че бе очаквал други резултати. Все пак близнаците бяха наследили неговата ДНК. Но вместо да докажат превъзходството на гените му, двамата се провалиха като роднинска версия на Бони и Клайд.

Много разочароващо.

Ала все пак и Абигейл бе дала своя дял от гени на близнаците, а тя беше слабо, жалко създание. Дори след всички тези години той все още бе поразен, че тя и другите жени не само бяха имали смелостта да му се противопоставят, но и че бяха успели да откраднат нещо, което по онова време беше равностойно на малко богатство.

През годините след унищожаването на сектата той беше направил много повече пари, но никога не успя да забрави миналото.

Той се облегна на стола и погледна към блестящия пясък и искрящия океан. Старата ярост се надигна, заплашвайки да го задуши. Той я потисна със силата на волята си. Не можеше да мисли ясно, когато беше обхванат от такава силна емоция — една от малкото, които изживяваше в пълна степен. А трябваше да мисли трезво.

Имаше нужда от нещо повече от добра стратегия и няколко пешки. Имаше нужда от хора, на които можеше да се довери. Това означаваше, че има нужда от хора, които имат тайни — опасни тайни, заради които ще направят всичко, за да ги опазят.

След известно време той извади телефона от джоба си и набра един номер.

Отговори глас на мъж към средата на тридесетте. Звучеше със студена арогантност, която беше естествен резултат от обединените сили на парите и властта.

— Кой сте вие и как сте открили този номер?

— Това ли е начинът да поздравиш отдавна изгубения си по-голям брат?

Когато се нуждаете от хора, на които можете да разчитате, обърнете се към семейството.