Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (3)

Глава 3

Сега тя привлече цялото им внимание.

Вирджиния наблюдаваше изражението на мъжете с чувство на облекчение. Беше се надявала, че поне ще изслушат отчаяната й теория, но Ансън Салинас и Кабът Сътър правеха нещо много повече от това. Те бяха стопроцентово съсредоточени, ловци по рождение, току-що надушили следа. Вирджиния си напомни, че и двамата са бивши ченгета.

— Поправете ме, ако греша — каза тя, — но останах с впечатлението, че съвсем не сте изненадани да чуете, че Зейн все още може да е жив.

— Ансън, братята ми и аз не открихме безспорно доказателство, че е мъртъв — каза Кабът. — Докато не получим солидни доказателства, ние се придържаме към теорията, че е жив.

— Не си спомням да си имал братя в лагера на Зейн — каза тя.

Този път отговори Ансън.

— Макс Кътлър и Джак Ланкастър. След пожара те нямаха семейства. Дойдоха да живеят с мен. Бях им приемен родител.

В гласа на Ансън се усещаше бащинска гордост.

— Така че имам братя — каза Кабът. — И татко.

— Разбирам — каза Вирджиния. — Всички ли се съмнявате в смъртта на Зейн?

— През годините проследявахме всеки слух, всеки намек, че може да е някъде в страната — каза Кабът, — но дори и да е бил, ние сме сигурни, че в момента действа на чужда територия.

— Преди няколко години в Ню Йорк функционираше пирамидална схема, която сякаш носеше неговите отпечатъци — каза Ансън. — Но в момента, в който тя привлече вниманието ни, онзи, който беше в основата й, вече беше изчезнал.

— Ние пазим малката си конспиративна теория като семейна тайна — добави Кабът. — Научихме по трудния начин, че тя създава много лошо впечатление у другите. Хората са склонни да гледат на нашия интерес към Куинтън Зейн като на някаква нездравословна мания.

— Всичко, свързано с Куинтън Зейн, е нездравословно по дефиниция — каза Вирджиния. — Но искам да знаете, че и аз споделям вашата мания.

— Слушаме те — каза Кабът.

Той се настани в края на бюрото на Ансън, като опря крак в пода и махна пластмасовото капаче на чашата с кафе. Движенията му бяха измамно нехайни. Несъмнено той се беше родил с тази плавна координация, помисли си Вирджиния. Но действията му създаваха аура на контрол и сила, които й показваха, че е успял да усъвършенства естествения си талант.

Пресметна наум и заключи, че Кабът е в началото на тридесетте години, две или три години по-възрастен от нея. Високото, длъгнесто момче с прекалено сериозни за възрастта си очи се беше превърнало в мъж, който вероятно не беше душата на компанията. Той обаче беше човекът, който бихте искали да ви пази гърба при бой в бара.

Тъмната му коса беше подстригана безмилостно късо, а изрязаният му профил сякаш беше от гранит. Очите му бяха с мек кехлибаренокафяв нюанс и въпреки това — необичайно дълбоки. Хана Брюстър би казала, че Кабът има очите на една стара душа. Но това не би било съвсем точно. Той имаше очите на човек, който възприема света много сериозно.

Нямаше пръстен на ръката му. Това я изненада, защото всичко у него я заинтригува. Със сигурност не беше първата жена, която го намира за интересен. От друга страна, Кабът Сътър определено не изглеждаше да е най-лесният за съвместен живот човек на планетата. У него имаше твърда, безкомпромисна енергия, която рано или късно вероятно би убедила много жени, че с него ще имат повече проблеми, отколкото си заслужава.

Позната реакция. Тя самата беше малко комплексирана от своята история с низ от провалени връзки по вина на мъжете, които бяха решили, че е по-трудна, отколкото си заслужава.

— Както казах на Ансън, Хана Брюстър беше художничка — заговори Вирджиния. — Също така беше и доста ексцентрична. Някои биха казали луда. Понякога излагах нейни работи в моята галерия.

— Беше ли добра? — попита Кабът.

— Хана беше доста добра, но нейното творчество е… смущаващо. То е прекалено сурово, прекалено мрачно и прекалено лично за повечето хора. Хана рисуваше, за да прогони демоните от миналото си — нашето минало. Тя беше там, нали разбирате.

— Била е член на организацията на Зейн? — попита Кабът.

— Да. Тя беше най-близката приятелка на майка ми в сектата. Сигурна съм, че я помниш. Тя се занимаваше главно с готвенето и почистването.

Кабът погледна Ансън.

— Виж дали името на Брюстър фигурира в нашия списък.

Ансън вече работеше на компютъра си.

Вирджиния го наблюдаваше.

— Имате списък на членовете на сектата?

— Списъкът не е пълен — каза Кабът. — Никой не използваше фамилното си име, както навярно помниш. А Зейн беше конфискувал всички лични документи. По-голямата част от документите, които беше събрал, изчезнаха заедно с него в онази нощ.

— Разпитвах оцелелите след пожара — каза Ансън, — но всички бяха травматизирани. Някои отказаха да се идентифицират. Други се страхуваха. Повечето просто си тръгнаха и изчезнаха. Нямах правно основание да ги задържам. Ние направихме всичко по силите си, за да съставим списък с членовете на сектата, но както каза Кабът, не мислим, че той е пълен, съвсем не.

На екрана се появи една страница. Кабът се изправи и заобиколи бюрото, за да може да чете над рамото на Ансън.

— Няма Хана Брюстър — каза той. — Но има Хана Паркър. Тя просто е изчезнала след пожара. Никакви близки не са се появили да питат за нея.

— Това е тя — каза бързо Вирджиния. — Променила е името си. Не я напускаше страхът, че Зейн може да я потърси. Затова живееше извън мрежата на Лост Айлънд. Без телефон. Без компютри. Без кредитни карти. Без банкова сметка. Доколкото ми е известно, единствената техника, която притежаваше, беше цифров фотоапарат, който й подарих преди около година.

Ансън подсвирна тихо.

— И всичко това, защото се е страхувала, че Зейн може да я намери?

— Да — каза Вирджиния.

— Струва ми се, че Хана Паркър Брюстър би могла да е част от нашата малка група конспиративни теоретици — каза Ансън.

Вирджиния кимна мрачно.

— Определено.

Кабът впери напрегнат поглед в нея.

— След като не се е доверявала на технологиите, защо е приела фотоапарата?

— Тя не смяташе, че употребата му носи риск. Това беше просто фотоапарат в края на краищата. Използваше го, за да прави снимки на пейзажи от острова. Рисуваше картини за картичките, които се предлагаха на туристите в един от магазините за подаръци на острова. Разбирате ли, така преживяваше — продаваше кутии с картички на посетителите. Никога не е подписвала тези картини, а хората, които работеха в магазина за подаръци, пазеха тайната й.

Кабът изглеждаше замислен.

— Ако Брюстър се е скрила на този остров, ти как я откри?

— Не съм я открила — призна Вирджиния. — Дори не ми е хрумвало да я потърся. Докато растях, баба ми се стараеше да нямам връзка с хора, свързани с организацията на Зейн. Не че някой е дошъл да пита за мен, доколкото ми е известно. Но преди около година и половина Хана се появи в галерията ми.

Ансън я погледна над очилата си.

— Защо?

— Искаше да ми даде някои от истинските си картини, не рисуваните картички. Знаех, че картините й трудно ще могат да се продадат — те са доста големи, на първо място. Но когато ми каза коя е и след като видях картините, не можах да й откажа. Предположих, че се нуждае от пари, затова взех картините и й дадох аванс. Тя прие заплащането, но настоя за пари в брой. Мисля, че всъщност не се интересуваше много от парите. Тя просто имаше нужда да се освободи от картините си.

Рошавите вежди на Ансън се сключиха в права линия над характерния, волеви нос.

— Защо би го направила, ако не заради парите?

— Картините пресъздават сцени от най-ужасния й кошмар — каза Вирджиния.

В очите на Кабът проблесна разбиране.

— Сцени от времето й в сектата.

Това не беше въпрос.

— И по-конкретно — сцени от нощта, в която Зейн опожари лагера — каза тя.

Челюстта на Кабът се стегна.

— Разбирам.

— Преди да умре, тя ми даде общо десет картини от онази нощ — продължи Вирджиния. — Всяка от картините е специфична и представя нещата от малко по-различна перспектива. Но ако ги видите, веднага ще разпознаете мястото. Тя беше нарекла серията Видения.

— Някога продавала ли си нейна картина? — попита Ансън.

— Не. След като изпрати първите две картини, Хана реши, че не иска да ги продава на „външни хора“. Настояваше, че те са само за онези, които разбират истинското им значение.

— Оцелелите от сектата — каза Кабът.

— Точно така — потвърди Вирджиния. — В крайна сметка аз просто ги събирах една по една. Държа ги в хранилището на галерията си.

— Не си ли окачвала някоя от тях в собствения си дом? — попита Ансън.

— Не — каза Вирджиния.

— Разбира се, че не — каза Кабът. — Те са и твои кошмари. Кой иска кошмар да виси на стената на дневната му?

Вирджиния му хвърли дълъг спокоен поглед.

— Вие сте много проницателен, мистър Сътър.

Ъгълчето на устата му може би малко потрепна.

— Какво бих могъл да кажа? Намираш ме в добър ден.

— Предполагам, че фактурирате само услуги, които предоставяте в добрите си дни — каза учтиво тя. — Не бих искала да плащам за времето през почивните ви дни.

— Ще го имам предвид — каза Кабът. — И името ми е Кабът.

Ансън се покашля и погледна Вирджиния.

— Хана Брюстър сама ли доставяше картините си, или ги изпращаше? — попита той.

— Тя ми донесе първите две, но осъзнах, че наистина мрази да напуска острова — каза Вирджиния. — Външният свят я ужасяваше, затова й предложих да пътувам до Лост Айлънд, за да взимам картините, когато са готови. Това много я облекчи.

Кабът повдигна вежди.

— След като Брюстър не е използвала телефон или компютър, как ти е съобщавала кога има готова картина?

— Хана имаше много близка приятелка на острова, Абигейл Уоткинс, която държеше пансиона „Лост Айлънд“. Абигейл имаше телефон — стационарен телефон, който й бе необходим в работата. Тя ми се обаждаше, за да ме уведоми, че Хана е завършила картината. Но като изключим този телефон, Абигейл не използваше никакви технологии.

— Казваш, че Абигейл Уоткинс е била добра приятелка с Брюстър? — попита Кабът.

— Да. Но трябва да отбележа, че Уоткинс не е истинското фамилно име на Абигейл. Тя го е променила преди години.

— Защо? — попита Кабът.

— Защото и тя е била свързана със сектата на Зейн, още от самото начало, когато е създал първия лагер в старата къща край Уолъртън. Може би си я спомняш и нея. Тя беше дребничка жена, която работеше в кухнята през повечето време. Много фина. Много красива. Почти ефирна. Двете с Хана отговаряха за готвенето и домакинството.

Очите на Кабът станаха студени.

— Зейн управляваше своята секта като бизнес, какъвто си беше — класическа пирамидална схема. И като всеки умен главен изпълнителен директор, той искаше само хора, които да му помогнат да развие империята си. Всеки негов последовател бе привлечен в сектата с определена цел. Някои от неговите последователи му даваха спестяванията си за цял живот, за да му осигурят капитал. Други имаха бизнес или технологичен опит. А също и копелетата, които служеха като негови главорези.

— Да. — Вирджиния потръпна при спомена. Тя и останалите деца се ужасяваха от бандитите, които Зейн използваше за охрана на територията на лагера. — Абигейл е един от най-ранните последователи на Зейн, може би първият.

Кабът погледна Ансън.

— Трябва да добавим името на Абигейл Уоткинс в нашия списък.

— Добре — каза Ансън и извъртя стола си към компютъра.

— Можете да отбележите, че Абигейл Уоткинс е починала — каза Вирджиния.

Ансън и Кабът я погледнаха въпросително.

— Няма никаква конспирация — поклати глава тя. — Абигейл умря от рак в началото на декември. Хана се грижеше за нея до края. Те бяха много близки.

Ансън кимна и въведе името на Абигейл Уоткинс в списъка.

Кабът се обърна отново към Вирджиния.

— Какво те кара да мислиш, че смъртта на Хана Брюстър не е самоубийство?

— Последната й картина ме разтревожи — каза Вирджиния. — Трябва да ви я покажа.

Кабът погледна към голямата й черна кожена торба.

— Донесла си я със себе си?

— Имам снимка. Изобщо не съм получила оригинала. Хана я нарисувала на стената на хижата си. Била е унищожена при пожара в дома й.

Кабът я наблюдаваше внимателно.

— Как получи снимката на картината?

— Хана е използвала цифровия фотоапарат, който й подарих, за да я снима. После ми изпратила фотоапарата. Според отбелязаните дата и час тя е направила снимката в три часа сутринта на същия ден, в който по-късно изгоряла хижата — в деня на смъртта й.

Ансън се намръщи.

— Има ли някакви други снимки в апарата?

— Не, само тази. На пръв поглед изглежда подобна на другите картини от поредицата Видения. Но има някои съществени разлики. Както ви казах, всички платна пресъздават сцени от нощта на пожара в калифорнийския лагер. Всички те изобразяват фигура на демон, който крачи през ада. В повечето от картините образът лесно би могъл да се разпознае като Зейн — поне за тези от нас, които го помнят. Хана обикновено го изобразява с черна коса с дължина до раменете, пригладена назад, с V-образна форма на челото. Винаги е облечен в черно от главата до петите и носи стоманена халка с ключове.

— Действително прилича на Зейн — каза Ансън. — Имаше обичай да идва в града от време на време, за да вземе пратки или да зареди големия черен джип, който караше. Спомням си онези модни черни кожени ботуши, които носеше. Копелето имаше истински усет за драматичното.

Очите на Кабът леко се присвиха.

— Спомням си онази шибана халка с ключове. На нея носеше ключовете за всяка сграда в лагера. Човек можеше да чуе подрънкването на ключовете, когато той се приближаваше. Така разбирахме, че е наблизо.

— Аз също си спомням този звук — каза Вирджиния. — Нощем, след като ни заключеше в онзи ужасен хамбар, чувах ключовете, докато се отдалечаваше.

Нямаше смисъл да споменава, че все още чува подрънкването на ключове в кошмарите си. Можеше да се закълне, че Кабът също чува ужасната музика в сънищата си, като видя как ръката му стиска чашата за кафе.

— Продължавай — подкани я внимателно Ансън.

Вирджиния се постара да се съсредоточи. Трябваше да убеди Ансън и Кабът, че има достатъчно доказателства за убийство, за да ги накара да поемат случая. Не можеше да си позволи да стигнат до заключението, че и тя е толкова луда, колкото и бедната Хана. Предположението, че тя самата страда от форма на ПТСР^[1], беше споделяно от мнозина в миналото й, в това число няколко терапевти и някои от бившите й любовници. Трябваше да действа изключително внимателно.

Тя бръкна в торбата си, извади таблета и отвори снимката на последната картина на Хана. Постави таблета на бюрото, за да могат Кабът и Ансън да виждат екрана.

— Има някаква неистова енергия в тази последна картина, която ме кара да мисля, че много е бързала, докато я е рисувала — каза Вирджиния. — Както можете да видите, тя е използвала цялата стена в хижата си вместо платно. Сякаш се е опитвала да създаде реална версия на онова, което е виждала в съзнанието си.

Кабът и Ансън дълго изучаваха снимката. По мрачните им изражения Вирджиния можеше да съди, че виждат онова, което виждаше и тя — тревожно видение от миналото, сливащо се с настоящето.

Сцената показваше огромна, тъмна, демонична фигура, крачеща през бушуващи пламъци. В единия край на картината имаше група от осем по-малки фигурки, напомнящи гръцки хор. Вирджиния знаеше, че те би трябвало да изобразяват децата, включително самата нея и Кабът, заключени в хамбара.

Те се взираха в Куинтън Зейн, мълчаливи свидетели на ужаса, който бе запечатала картината срещу тях. В някакъв момент Ансън вдигна поглед. Очите му бяха мрачни.

— Води ли се разследване на смъртта на Брюстър?

— Почти формално — каза Вирджиния. — Смятат, че е скочила от скалите близо до хижата, в която живееше. Тялото й е било изхвърлено на сушата на следващия ден. Островът е много малък. На него живеят само няколкостотин души, така че няма местна полицейска служба. Обадили са се в участъка на един от по-големите острови. Разследващите са решили, че няма улики за това, че Хана е била нападната. Не е била простреляна или намушкана. Няма признаци на борба.

— Едва ли има висококвалифицирани криминалисти на тези малки острови Сан Хуан — отбеляза Ансън. — А и водата измива много доказателства.

— Повярвайте ми, разбирам защо властите са решили, че е самоубийство — каза Вирджиния. — Всеки, който познаваше Хана, знаеше, че има сериозни психични проблеми. Освен това тя скърбеше за Абигейл, която беше единствената й истинска приятелка. Може би самата аз щях да приема официалното заключение, ако не ми беше изпратила тази последна картина.

Кабът отново се вгледа в изображението. Около него се усещаше някакво особено напрежение, от което косата по врата на Вирджиния настръхна. Същите силни вибрации, които тя понякога усещаше около някои от художниците, които представляваше. Аурата на неистова концентрация, която трептеше в атмосферата, за нея бе свидетелство, че Кабът твори свое собствено изкуство.

— Проклятие — каза най-сетне той. — Тя наистина е уловила копелето, нали?

— Разбирам защо е трудно да се продават картини като тази — каза Ансън.

Кабът вдигна за миг поглед, присвил очи.

— Каза, че тази картина се различава от другите, които Брюстър е нарисувала?

— Снимах предишната картина — тази, която получих преди няколко месеца — каза Вирджиния. — Можете да ги видите и сравните сами.

Тя отвори и другата снимка на екрана, така че Ансън и Кабът да могат да ги гледат едновременно.

— Темата и композицията на последната работа дават да се разбере, че е била предназначена за серията Видения — каза тя. — Но някои от детайлите са различни. Погледнете отблизо фигурата.

Тя изчака да види дали разбират значението на това, което виждат. В адската сцена един мъж, облечен в черно, крачеше през буйни пламъци — дявол, който се разхожда из своята империя.

— Не е като да гледаш полицейска скица — каза Ансън. — Лицето му не е представено с реални детайли. Трудно е да се определи възрастта. Но ако човек знае нещо за ситуацията и за човека, със сигурност може да се каже, че това е Зейн. Изумително.

— Хана беше изкусен художник — каза Вирджиния. — Тя можеше да рисува традиционни портрети. Направи два чудесни портрета на приятелката си Абигейл. Имам ги и двата. Но що се отнася до поредицата Видения, тя използва по-абстрактен подход — вероятно защото работи по спомени и сънища. Не притежаваше снимки на Зейн и неговите последователи.

— Никой не притежава — каза мрачно Кабът. — Поне никой от тези, които сме успели да открием. Как получи портретите на Абигейл Уоткинс?

— Абигейл ги остави на Хана, но за Хана бе мъчително да ги гледа, след като Абигейл умря. Тя настоя аз да ги пазя. Каза, че някой ден някой може да си спомни за Абигейл и да дойде да потърси картините. Съмнявам се, че това някога ще се случи, но обещах на Хана да се погрижа за тях. Съхранявам ги в същото хранилище, където пазя серията Видения.

Погледът на Кабът се изостри.

— Разкажи ни за тази картина на Зейн.

Вирджиния пое дълбоко дъх. Това е то, осъзна тя. Трябваше да ги убеди, че не е жертва на прекалено развихрено въображение.

— Хана използва определени елементи и детайли, за да идентифицира образите. Това е форма на иконография. Ключовете, които висят от стоманената верига на колана на Зейн, са типичен пример.

Кабът изучаваше образа.

— Те показват, че фигурата е на Зейн.

— Несъмнено — каза Вирджиния.

Ансън посочи групичката от осем малки фигурки на заден план.

— Децата от хамбара — каза той. — Ти и Кабът, Джак, Макс и другите.

— Да — каза Вирджиния. — Ние почти винаги сме изобразени в една и съща поза, на едни и същи места в картините.

Кабът вдигна очи.

— Почти винаги?

— Последната картина е малко по-различна. Едно от момичетата държи книга. Ще забележите, че тя стои в предната част на групата. Тази фигура съм аз и местоположението ми е ново. В предишните картини съм показана на не толкова предна позиция на платното.

— Ти държиш онази книга — каза Кабът. — Книгата, която изнесе от хамбара в онази нощ.

— Майка ми ми я даде сутринта в деня, в който загина. Това е илюстрирана книга с елементарни уроци по математика. Тя я беше направила сама. Хана я беше илюстрирала.

Ансън стисна зъби.

— Тези осем малки фигурки представят невинните жертви.

Кабът съзерцава за момент групичката деца и после поклати глава.

— Мисля, че те представляват своеобразен съд и съдии в картините. Децата осъждат Зейн за престъпленията му.

— Съгласна съм — каза Вирджиния. — В картините няма други възрастни освен Зейн. Присъстват само децата. Аз съм добре запозната с творчеството на Хана. Що се отнася до нейното изкуство, аз съм експертът. Тя знаеше това. Сигурна съм, че е очаквала да разбера посланието, което е изпратила чрез тази картина.

— Каза, че в другите картини фигурата, представляваща Зейн, има тъмна коса до раменете — каза Кабът. — Тук е нарисуван с къса коса.

— Да — отвърна Вирджиния. — Късата коса, подстригана съвсем модерно, беше първото нещо, което ми направи впечатление.

Ансън потърка челюстта си.

— Няма ботуши. Изглежда, че носи маратонки. И черно яке с качулка, дръпната над лицето му.

— На заден план се вижда малка част от кола — каза Кабът. — Прилича на последен модел. Сребриста или сива. Определено не е черният джип на Зейн.

— В по-ранните картини няма автомобили — каза Вирджиния.

Кабът хвърли последен поглед на снимките и после фиксира Вирджиния напрегнато.

— Мислиш, че тя наистина го е видяла, преди да умре, нали?

Неговият тон беше изключително неутрален, но точно това качество й показа, че той контролира напълно собствената си реакция на внушението на картината.

— Да — каза Вирджиния. — Тук става дума за Хана Брюстър. Беше й трудно да се справя с действителността, затова тя рисуваше. Казваше, че това е единственият начин, по който може да стигне до истината.