Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (45)

Глава 45

— Не биваше да идвам тук тази вечер — каза Джош. — Имах нужда да остана сам. Трябва да помисля по някои проблеми, свързани с работата. Не мога да се концентрирам върху тях, когато съм с теб. — Той успя да й хвърли едно подобие на секси усмивка. — Ти сериозно ме разсейваш.

Лоръл го наблюдаваше от вратата на кухнята. Джош седеше на дивана, приведен напред, опрял лакти върху широко разтворените си бедра. Той изглеждаше уморен, съсипан.

Не беше пиян, но тя усещаше, че е пил някъде между офиса и нейното жилище. Това не беше обичайно за него. Връзката им беше започнала преди няколко месеца. Вече го познаваше достатъчно добре, за да знае, че работата беше като наркотик за Джош. Движеше го само една страст: желанието да издигне „Найт Уоч“ до зашеметяващ успех.

Той отчаяно искаше да повтори блестящото си представяне от началото на кариерата си, когато беше един от младите асове в света на технологиите, истински вундеркинд. Но този вид завръщане почти никога не се случваше в тяхната сфера — свят, в който дори най-умните момчета имаха печат със срок на годност. Джош беше към тридесет и пет. Това го правеше старец в очите на много по-младите му конкуренти.

— Сега си тук — каза нежно Лоръл. — Нека да ти донеса бира. Можем да поговорим. Винаги казваш, че умея да слушам.

— Не, не искам да пия нищо друго. Както казах, трябва да помисля.

— За какво?

За миг тя реши, че няма да й отговори. После той скочи на крака и закрачи из стаята.

— Колко добре познаваше Сандра Портър? — попита той.

— Изобщо не я познавах добре. Защо?

— Мислиш ли, че се е забъркала с наркотици?

— Нямам абсолютно никаква представа. Джош, защо изведнъж толкова си се притеснил за Сандра Портър? Нови доказателства ли са открили?

— Не. — Джош спря пред прозорците, издигащи се от пода до тавана, и погледна към градския пейзаж на Сиатъл от другата страна на езерото Вашингтон. — Но преди няколко дни разговарях с частен детектив на име Кабът Сътър. Там беше и един негов клиент, Вирджиния Трой.

— Трой? Собственицата на галерията, в която е била убита Сандра?

— Да. Сътър ми каза, че разследва смъртта на художничка на име Хана Брюстър. Тя живеела на един от островите Сан Хуан. Клиентката на Сътър мисли, че Брюстър е била убита.

— Какво общо има това със Сандра Портър?

Джош се обърна.

— Сътър мисли, че има връзка между смъртта на Портър и смъртта на тази художничка.

Лоръл възприе тази новина.

— Разбирам. Какво искаш да кажеш с това, Джош?

— Какво искам да кажа? Ще ти кажа какво. Страхувам се, че Сътър ще намери връзка между двата смъртни случая и ако го направи, това може да срине компанията ми.

— Съмнявам се, че има връзка. Сандра никога не е проявявала интерес към изкуството. Но дори ако поради някаква странна причина двата смъртни случая са свързани, вероятно ще се окаже, че става дума за нещо, отнасящо се до наркотици. Няма да има нищо общо с „Найт Уоч“. Сандра дори не работеше при теб по време на смъртта си.

— Не, но това не означава, че не ме е ограбвала, все пак.

Лоръл го наблюдава известно време.

— Мислиш, че това може да е свързано с кражбите в „Найт Уоч“, нали?

— През последните двадесет и четири часа изчезнаха още пари.

— О, мамка му.

— Да.

— Предполагам, това означава, че Сандра Портър не е крадлата.

— Или може да означава, че тя има партньор, който е решил да я отстрани от сделката.

— Какво общо може да има това с онази мъртва художничка?

— Не знам. — Джош се обърна. — Но ако не намеря кой ми източва кръвта и не прекратя злоупотребите, ще трябва да забравя за инвестициите за разширяване. Слуховете във финансовата индустрия все повече се засилват.

— Как върви разследването ти?

— Никак.

— Джош, много съжалявам. Може би е време да извикаш някоя от големите фирми по киберсигурност.

— Това би било целувката на смъртта. Ще се превърна в посмешище в технологичната общност. — Джош изведнъж тръгна към вратата. — Не мога да остана тук, не и тази вечер. Трябва да проясня главата си и да измисля план, за да намеря измамника.

— Джош, почакай…

— Утре ще се видим в офиса. — Той прокара пръсти през косата си, облече якето си и отвори вратата. — Довиждане.

Излезе навън и затвори вратата зад себе си.

Лоръл понечи да го последва, но здравият разум я накара да промени решението си. Джош не обичаше прилепчиви жени.

Но тя искаше Джош Престън. Много го искаше, много. И в началото той я желаеше достатъчно силно, за да наруши собствените си правила за връзка със свои служителки. Някой или нещо беше променило мнението му.

От начина, по който Джош я беше гледал преди малко, я побиваха студени тръпки. Почти можеше да прочете мислите му. Той бе започнал да се пита дали тя не е измамникът.

Спомни си сцената с Кейт Делбридж в дамската тоалетна същия ден.

Делбридж беше един обикновен писач. Писачите като нея вървяха по пет за грош. Способността да се създават блогове за чат и привлекателни публикации едва ли беше рядкост. Всеки, който може да свърже две изречения, може да създаде информационни материали. Но писачите имаха едно специално умение — добър писач, който освен това ревнува, може да измисли история, на която един разтревожен главен изпълнителен директор, ограбван от хитър измамник, би бил твърде склонен да повярва.

Може би Делбридж беше посяла семето на съмнението в съзнанието на Джош.

Лоръл се върна в кухнята и си наля голяма чаша вино. Занесе я в дневната и застана там, където по-рано стоеше Джош, гледайки светлините на Сиатъл от другата страна на езерото.

Беше работила твърде усилено, за да стигне дотук. Успехът беше наблизо. Нямаше да позволи на една ревнива жена да унищожи плановете й.

Тя изпи бавно виното си и се замисли за най-добрия начин, по който да се отърве от Кейт Делбридж.