Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (70)

Глава 70

Тя се събуди от тъмен пристъп на надигаща се паник атака.

— О, не отново — каза тя на глас в тъмнината. — По дяволите!

Време беше да направи рутинните си упражнения. Само дето не можеше да ги направи заради шевовете на хълбока си.

В този случай оставаха лекарствата.

Осъзна, че е сама в леглото. Не й трябваше да поглежда часовника, но така или иначе го направи. Беше един и четиридесет и пет сутринта. Кабът вероятно беше станал преди минути.

С въздишка отметна завивките и понечи да седне на края на леглото.

Болката я прониза. Тя рязко си пое дъх и замря.

— Добре — прошепна тя. Внимателно докосна раната. — Това не беше паник атака. Това си е истинска болка.

Очевидно действието на обезболяващите лекарства беше преминало. Изненада се, когато осъзна, че зараждащата се паник атака затихваше. Явно нямаше нищо по-добро от реалната физическа болка, което да ангажира мозъка.

Тя издиша и предпазливо докосна превръзката си. Когато реши, че нещата са под контрол, се изправи на крака.

Мъчеше се да си облече халата, когато усети, че Кабът се е появил на вратата. Той се приближи, за да й помогне с халата.

— Имаш ли нужда от някакви болкоуспокояващи? — попита той.

— Да, но мисля, че лекарствата без рецепта ще помогнат. И може би лечебна доза уиски. Как е ръката ти?

— Добре, но ще призная, че уискито ми се струва отлична идея.

— Частните детективи често ли се превръщат в мишени, или този случай е изключение от правилото?

— Този случай определено не е обичаен.

— Радвам се да го чуя.

Тръгнаха по коридора към дневната. Кабът я настани внимателно в голямото кресло.

— Ще донеса уиски — каза той.

Отиде в кухнята и отвори шкафа. Лаптопът му беше отворен върху кухненския плот. Екранът светеше. Вирджиния можеше да види нещо като стари изрезки от вестници.

— Преглеждаш някои от файловете на Тъкър Флеминг ли? — попита тя.

— Да. — Кабът донесе чашите в дневната и й подаде едната. — Флеминг е имал едно голямо предимство, когато се е ровил в биографията на Зейн. Роуз Гилбърт.

Вирджиния отпи малко от уискито и остави чашата.

— Тя сигурно е имала повече информация за Зейн, отколкото всички останали, поради връзката й с Абигейл Уоткинс.

— Точно така. А Абигейл Уоткинс е познавала Зейн по-добре от всеки, когото познаваме, защото рано е попаднала под въздействието на неговата магия. Според дневника й тя е била само на шестнадесет години, когато са се срещнали. Зейн е бил в началото на двадесетте. Дневникът й ни дава представа за начина на мислене на това копеле.

— Знам, че споделяме тази конспиративна теория, и аз я поддържам, вярвай ми. Но трябва да имаме предвид, че Зейн наистина може да е мъртъв.

— Той е жив — каза Кабът. — Изпратих някои от файловете на Флеминг на Макс и Джак. Те са на същото мнение като мен. Флеминг е бил по следите на стария, а сега и ние също.

Вирджиния кимна, приемайки това без допълнителни възражения.

— А Кейт Делбридж?

— Съмнявам се, че ще научим много от нея.

— Защото няма мотивация да ни помогне да намерим Зейн?

— Не, защото, изглежда, не е била толкова заинтересована да намери отдавна изгубения си баща. Интересували са я парите, не че е искала да се събере със скъпото си татенце.

— Чудя се дали Куинтън Зейн знае за Тъкър и Кейт — каза Вирджиния.

— Ако е жив, ще трябва да приемем, че знае за съществуването на наследниците си.

— Да, предполагам. Но той изобщо не се е опитал да се свърже с тях през тези години.

— Защо да го прави? Става дума за Куинтън Зейн. Той не би проявил никакъв интерес към собствената си плът и кръв, освен ако не смята, че може да има полза от тях.

Вирджиния се облегна на стола и се съсредоточи върху уискито си. И болката в хълбока, и последните остатъци от паник атаката затихваха. Кабът седеше на дивана, приведен напред, опрял лакти на бедрата си. Държеше чашата си с две ръце.

— Наистина мисля това, което казах днес следобед — каза той след малка пауза. — Обичам те.

Тя усети топло чувство, което нямаше нищо общо с уискито.

— Аз също мисля това, което казах. Обичам те.

— Ти мислеше, че умираш.

— Това не променя фактите. Истина е. Обичам те.

— Но трябва да знаеш, че имам лош опит по отношение на връзките.

— Не думай. Аз също. Ще се справим заедно.

— Да — каза той. — Ще се справим. Знаеш ли, при други обстоятелства бих те грабнал и отнесъл в спалнята, за да се отдадем на горещ секс.

— При други обстоятелства щях да бъда много доволна да бъда отнесена в спалнята. Обаче предвид сегашното ни физическо състояние, предполагам, че просто ще трябва да седим тук на тъмно и да си разказваме колко много се обичаме един друг.

— Става. Но само да знаеш, че веднага щом ни извадят конците, възнамерявам да се върна към план А.

— Това ще да е планът, в който ме отнасяш в спалнята, за да се отдадем на горещ секс?

— Точно така.

Тя се усмихна.

— Добре е да имаш план.

— Планът включва да те помоля да се омъжиш за мен след горещия секс.

Тя си пое дъх и издиша, обзета от чувство на сигурност.

— Планът ти позволява ли някои промени? — попита тя.

Челюстта на Кабът се стегна.

— Прекалено скоро е. Разбирам. Но мисля, че трябва да знаеш: рано или късно ще те попитам, защото няма да мога да се спра.

— Промяната, която щях да предложа, е да обърнем последователността на събитията. Можеш да ме помолиш да се омъжа за теб сега, вместо да чакаме, докато ни извадят конците.

Кабът не помръдваше, но на Вирджиния й се струваше, че атмосферата е изпълнена с енергия. Това беше жизнената, опияняваща енергия на радостта.

— В онзи първи ден, когато влязох в кантората и те видях да седиш до Ансън, имах чувството, че ми спря дъхът — каза Кабът. — Няколко секунди не можех да отделя поглед от теб.

— Забелязах. Мислех, че е така, защото ме смяташ за подозрителна.

— Не — каза той. Той поклати глава много бавно, изключително напрегнат, напълно потънал в зоната си. — Не, беше, защото знаех, че съм намерил нещо, което съм търсил през целия си живот. Просто не бях разбрал какво искам, докато не те видях. Ще се омъжиш ли за мен, Вирджиния?

— Предполагам, не си забелязал, че спрях да дишам за няколко секунди онзи ден, когато влезе в офиса, носейки две чаши кафе и някакви сладкиши. Сякаш бях вървяла през безкрайна галерия, изпълнена със скучни абстрактни картини, и изведнъж там, на стената, бях видяла стар ренесансов шедьовър.

— Стар?

Тя се усмихна.

— Казвам го в най-хубавия смисъл. Да, ще се омъжа за теб, Кабът Сътър.

Той стана, леко я изправи на крака и я целуна. Това не беше гореща като танго целувка; не беше целувка, която съблазнява и омайва. Това беше целувка с много по-важен смисъл — целувка, която подпечатва обет.