Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (19)

Глава 19

Старият кошмар изплува от тъмнината.

Задната стена на хамбара вече гореше и нямаше изход, защото Зейн беше заключил голямата входна врата за през нощта. Другите деца пищяха, но тя беше толкова ужасена, че не можеше да издаде и звук. Едно от по-големите момчета нареждаше на всички да легнат на пода, за да избегнат дима. Тя приклекна, стиснала ценното си притежание, книжката, дадена й от майка й предишния ден…

Вирджиния се събуди в пристъп на паническа атака. Заливащите я тревожни вълни ставаха още по-лоши поради влудяващото разбиране, че не може да контролира обхващащата я ужасна енергия. Специалистите обясняваха, че от физиологична гледна точка нейният организъм сякаш внезапно отключваше силна реакция „бий се или бягай“, но без очевидна заплаха. Изключването беше плашещо. Но според нея това обяснение дори не се доближаваше до описанието на вбесяващото усещане.

Тя беше потънала твърде далеч в дълбоките тъмни води на паническата атака, за да се опита да я овладее с упражненията за самозащита. Случвало ти се е и преди. Това не е първото ти родео. Направи това, което трябва.

Тя отметна завивките, добра се до банята, отвори шкафа и грабна шишенцето с лекарството. Отвори капака, изтърси едно хапче и го изпи с чаша вода. Разтреперана, сграбчи ръба на мивката и се опита да диша.

Мразеше да прибягва до медикаментите. Това я караше да се чувства слаба. Но напоследък паник атаките зачестиха и безспорно, се влошаваха.

Тя се върна в спалнята, облече халата си и излезе в коридора. На слабото осветление можеше да види, че вратата на стаята на Кабът е затворена.

Успокоена, забърза по коридора към хола. Но рязко спря, когато видя фееричната светлина на компютърния екран, идваща от кухнята.

— Колко лоша е тази по скалата от едно до десет? — попита Кабът от сенките.

И внезапно установи, че хладнокръвният, нормален начин, по който той се отнасяше към нейните странности, имаше успокояващ ефект.

— Откъде знаеш? — попита тя.

— Да кажем, че съм го изпитвал.

— Девет, точка, девет — отвърна напрегнато тя.

Все още беше нервна, но си възвръщаше контрола.

— Взе ли си лекарствата? — попита Кабът.

— О, да.

— Добре. Прави необходимото, докато подействат, а после ще ти задам един въпрос.

— Добре.

Вирджиния закрачи отново. Кабът се зае с работата си. Тя си даде сметка, че изпитва облекчение от факта, че не се налага да му обяснява всичко. Кабът разбираше, че не бива да се опитва да я прегърне и дори да я докосне. Не й каза, че трябва да се стегне, нито да я успокои с утешителни думи. Той просто й даде свободата, от която се нуждаеше, за да се справи с атаката.

За външни хора сцената вероятно би изглеждала странно, помисли си тя. Единият има сериозна паническа атака, а другият се държи така, сякаш такива атаки са нещо напълно нормално.

След известно време пулсът и дишането й отново се успокоиха. Тя прекоси стаята и седна на един от столовете на бара.

— Вече съм добре — каза тя. — Какъв беше въпросът?

— Спомних си първия лагер на Зейн.

— Онази зловеща стара къща край Уолъртън? Какво за нея?

— По-рано, когато с братята ми започнахме да търсим Зейн, проверихме онази къща. Както ти казах, един от неговите последователи му я беше подарил. Зейн я продаде, за да събере пари и да се премести в Калифорния.

— Така?

— Това водеше до задънена улица — каза Кабът. — Но тази вечер, когато в един и трийсет моята аларма ме събуди, реших да прегледам някои от старите ни файлове за Зейн. От любопитство проверих какво е станало с къщата край Уолъртън.

— И?

— Минала е през много ръце, но в крайна сметка е завършила в процедура за възбрана. Била е отнета от банката. Стояла празна в продължение на години, но внезапно е била продадена — срещу пари в брой — в края на миналия месец.

— Наистина ли? Кой я е купил?

— Тук нещата стават интересни — каза Кабът. — Не мога да идентифицирам купувача.

— Какво искаш да кажеш? Този вид информация е публична.

— Не и когато имотът е купен под прикритието на тръст. Не е необичайно богатите хора да купуват недвижими имоти чрез тръст, но обикновено е възможно да се получи представа за самоличността на собствениците. Но не и в този случай. Който е създал този тръст, е искал да бъде сигурен, че самоличността му ще остане скрита.

Паниката й беше под контрол, но Вирджиния изпита друг вид вълнение.

— След години на разруха къщата край Уолъртън изведнъж е продадена на неизвестно лице — каза тя. — Тук имаме още едно невероятно съвпадение.

— Това е нещо, което ние, конспираторите, приемаме много сериозно. — Кабът затвори лаптопа си и я погледна. — Искаш ли да отидем до Уолъртън тази сутрин? Да се огледаме в името на старото време?

Тя потръпна.

— Не горя от желание. Но след всичко случило се напоследък — да. Няма да оставим камък необърнат и така нататък, и така нататък. Галерията ми е затворена в неделя и понеделник, а хранилището ще бъде проучвано като местопрестъпление още няколко дни. Така че, да, аз съм свободна да те придружа на малко пътуване в спомените.

Той се усмихна.

— Какво?

— Както би казал Ансън, имаш доста висок дух. Знаеш ли го?

— Шегуваш ли се? Аз страдам от панически атаки през по-голямата част от своя живот като зрял човек.

— Това няма нищо общо с високия дух.

— Каква е твоята дефиниция за висок дух?

— В хранилището на галерията ти е извършено убийство, последвано от паник атака, определена като девет-точка-девет по скалата от едно до десет, и въпреки това си готова да пътуваш до мястото, където са започнали кошмарите ти. Това, скъпа приятелко, се нарича висок дух.

Тя направи гримаса.

— Не че имам избор. Трябва да знам дали Куинтън Зейн все още е някъде там. Трябва да знам какво наистина се е случило с Хана Брюстър.

— Аз също.

Видя сенките в очите му и разбра, че когато сънуваше миналото, той също чуваше ехото от писъците на другите деца и усещаше горещите пламъци. И двамата бяха изгубили майките си в адския огън, но Вирджиния беше от късметлиите. Баба й беше дошла да я вземе. Никой не беше дошъл да потърси Кабът.

Импулсивно, без да го обмисля, тя се наведе напред и леко докосна устните му със своите.

Той замря.

— Моля те, не го прави отново — каза той.

Шокирана, тя бързо се отдръпна назад. В миг я заля вълна от ужасно смущение.

— Съжалявам — промърмори тя. — Това беше грешка. Извинявам се, че те поставих в трудна ситуация. Просто забрави, че се е случило. Прощавай, сега ще се върна в стаята си.

Той се изправи, движейки се спокойно и плавно по своя характерен начин, успявайки някак си да пресече невидимата линия между добрата координация и интензивната чувственост, и застана на пътя й. Постави ръце на раменете й.

— Това, което се опитвам да кажа, е, моля те, не прави това отново, освен ако не го мислиш наистина — каза той. — Нямам нужда да бъда утешаван. Нямам нужда от твоята благодарност.

Гласът му беше дрезгав, сякаш усилено се стараеше да овладее някаква опасна емоция. Очите му горяха от желание. Тя можеше да почувства нуждата, която се излъчваше от ръцете му срещу нейните рамене. Но имаше и много сурова воля, силен контрол.

Тя вдигна ръка и докосна лицето му с върховете на пръстите си.

— Аз нямам навика да целувам хората, освен ако не го желая наистина — каза тя.

— Целуна ме, защото ме съжали ли? За случилото се в миналото?

Тя се поколеба, като си каза, че той заслужава честен отговор.

— Е, може би започна така. Спомних си те като момче без баща, което току-що бе загубило майка си, и как никой от семейството ти не дойде да те потърси.

— Да, точно това е, което си помислих. За твое сведение, не искам да ме целуваш по тази причина. Не искам никакви целувки от съжаление.

— Добре. — Вече по-уверена, тя опря длани срещу гърдите му. — Но само да уточним: нали нямаш нищо против да те целуна по други причини?

— Зависи.

— Искам да те целуна, защото искам да разбера какво е. Това достатъчно добра причина ли е?

Той мисли половин секунда, след което я придърпа плътно до гърдите си.

— Това ли е единствената причина, която можа да измислиш? — попита той.

— Не. — Тя сграбчи фланелката му в юмрука си. — Ето накратко: знам някои от тайните ти, Кабът Сътър. И ти знаеш някои от моите. Преди много време ние двамата прекарахме известно време в ада. И двамата бяхме наранени там, но и двамата оцеляхме. Бих казала, че това е достатъчна причина за целувка.

— Така става — каза той. — Засега.

Той я прегърна по-силно, притисна я още по-близо и покри с устата си нейната уста, всичко с едно бързо, неумолимо, неустоимо движение.

Целувката стана гореща и дълбока, завладяваща, погълна сетивата й. Не беше сигурна какво бе очаквала, но не беше това разтърсващо, объркващо усещане. Беше се вкопчила отчаяно в него.

Отдавна се бе научила да няма прекалено големи очаквания в началото на една връзка. Стана й правило да подхожда реалистично, да не очаква фойерверки и със сигурност никога не се беше изненадвала. Малко сърдечност и мимолетно усещане за интимност й бяха достатъчни.

Правилото й беше до полунощ да си е у дома.

Напоследък бе принудена да се откаже дори и от тези ограничени очаквания, защото паник атаките започнаха да стават по-чести, проявявайки се внезапно с изнервяща непредсказуемост. Критичната точка настъпи през една паметна нощ преди няколко месеца.

Брад Гарфийлд беше много мил мъж, но тя знаеше, че вероятно е бил травмиран за цял живот, когато я връхлетя паник атака точно когато нещата стигнаха до интимната фаза.

След тази катастрофа тя се беше заклела да не се среща с никого, поне докато не отмине „сезонът на бурите“, както го наричаше.

Тази вечер не беше моментът да преосмисли решението си, каза си тя. Последното нещо, което й се искаше да направи, беше да разруши крехката връзка, която имаше с Кабът.

Това, че го целуна, вероятно беше грешка.

Но Кабът беше този, който сложи края. Той приключи целувката, преди да се гмурнат по-дълбоко.

— Вероятно трябва да спрем дотук — каза той, гласът му беше леко по-дрезгав.

Беше прав, въпреки че основанията му вероятно бяха доста по-различни от нейните. „Никога не спим с клиент“ — беше едно от правилата му.

— Да — отвърна тя, опитвайки се да прозвучи бодро. — Намираме се в много сериозна ситуация. Не бихме искали да усложняваме нещата.

Той като че ли се замисли.

— Мислиш ли, че ако си легнем заедно, ситуацията ще се усложни? — попита той.

— Ами да. Не е ли така?

— Не.

Тя го изгледа гневно.

— Тогава защо спря?

— Защото усетих, че се колебаеш.

— Разбирам. — Тя си пое дъх. — Това беше много… интуитивно от твоя страна.

— Това съм аз, мистър Интуитивен. Би ли ми казала защо размисли?

Тя разпери ръце.

— Поради очевидните причини, като започнем с това, че едва се познаваме.

— Струва ми се, че знаем много един за друг. Нека да преминем към главното. Страхуваш се да легнеш с мен, нали?

Тя вече започна да се ядосва. Заобиколи го и се насочи към спалнята си.

— Не се страхувам — каза тя през рамо. — Аз съм по еднократните свалки, забрави ли? Но наистина се уча от опита. А през изминалата година всичките ми опити бяха лоши. Последния път, когато стигнах до разгорещения стадий с мъж, получих силна паник атака. Бедният Брад си помисли, че съм получила нервно разстройство. Трябваше да го разубеждавам да не се обажда на деветстотин и единайсет, като в същото време се опитвах да намеря лекарствата в чантата си.

— Вирджиния, почакай…

Тя стигна до спалнята, прекрачи прага и се обърна към него.

— Думата унижение дори не може да се опита да опише това, което преживях онази нощ. Това се случи преди месеци, а аз все още не мога да избия тази сцена от главата си. Така че — да, размислих и няма да се опитвам да правя секс с теб.

Тя затвори вратата много по-силно, отколкото беше необходимо, и за миг спря негодуваща.

Когато овладя емоциите си, отново отвори вратата. Кабът стоеше точно там, където го беше оставила.

— Извинявам се за тази невероятно нелепа демонстрация на висока драма — каза тя.

— Няма проблем.

— Имам си работа с много драматични артистични типове, но обикновено не стигам до театрални изпълнения.

Кабът опря рамо на стената и скръсти ръце.

— Както казах, няма проблем.

— Да, това е проблем, но това е мой проблем, не твой, така че отново се извинявам.

— Няма проб…

— Не го казвай.

Тя отново затвори вратата, този път с изключителен контрол. Отиде до прозореца и дълго стоя, загледана в светлините на града.