Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (67)

Глава 67

Три дни преди изложбата Вирджиния и Джесика бяха във вътрешната стая и решаваха окончателно кои предмети и картини да покажат.

— И последно, няма да включа стъклените преспапиета в експозицията — каза Вирджиния. — Съгласна съм, че те правят чудеса, когато става въпрос за привличане на клиенти от улицата, но това е много сериозна изложба за много сериозни колекционери. Ако разглеждаме преспапиетата като сериозно изкуство, сериозните колекционери ще изпаднат в недоумение.

— Може би ще си помислят, че това е една очарователна оригинална концепция — каза Джесика. — Нали разбираш — начин да се омекоти елитаризмът в света на изкуството.

— Не се заблуждавай. Сериозните колекционери обичат елитаризма в света на изкуството. Те преуспяват благодарение на него.

Джесика леко изсумтя.

— Може би трябва да отпечатаме табелки с имената и с думите „Вие сте специален“ за всеки гост.

Вирджиния се усмихна.

— Това е идея.

Тя скръсти ръце и се разходи из стаята, като оглеждаше за последен път предметите и картините, които беше избрала. Спря пред една стъклена купа.

— Ще ти кажа нещо. Без преспапиета, но ще добавя стъклото от Билингс. Така доволна ли ще си?

Джесика се зарадва.

— Обичам този експонат. Под подходящо осветление изглежда като разтопено злато.

— Светлината оживява стъклените произведения — каза Вирджиния. Тя погледна новия си телефон. — Минава пет. Време е да се прибираш у дома.

Джесика взе якето и чантата си и се отправи към входната врата.

— Имаме чудесни предмети. Едва чакам нашите клиенти да ги видят. Те ще бъдат абсолютно удивени.

— Надявам се. Ще се видим утре сутринта.

Джесика спря пред вратата.

— Как е Кабът?

— Той е добре, благодаря — каза Вирджиния. — Раната му зараства бързо. В момента двамата с Ансън довършват някои неща по случая.

Не виждаше никаква причина да спомене, че Кабът и Ансън започнаха да работят по дневника на Абигейл Уоткинс. Джесика знаеше много за неотдавнашните събития, но тя не беше член на Клуба на конспирацията „Зейн“, както Ансън го наричаше. Семейни тайни, каза си Вирджиния.

Джесика излезе навън в дъждовния следобед. Вирджиния изчака вратата да се затвори. После отново започна да обикаля, опитвайки се да види предметите и картините, които бе избрала, през очите на сериозните колекционери и художници.

Когато най-сетне се успокои, че е взела правилните решения, тръгна за якето си, което висеше на закачалка на стената. Време беше да се прибере вкъщи. Двамата с Кабът планираха да се срещнат с Ансън за вечеря. Тя нямаше търпение да чуе какво са узнали двамата мъже от дневника на Абигейл Уоткинс.

Погледна към вратата на голямата стая, в която бяха картините на Хана. Размишляваше върху идеята да изложи картина от поредицата Видения с етикет „Не се продава“.

Ти направи всичко, което можеше, за да ме защитиш, Хана. Нямаш вина, че миналото не остава погребано. Ти ми изпрати предупреждение, което вероятно ми спаси живота.

Ако не беше снимката на последната картина на Хана, никога нямаше да разбера, че съм в опасност, помисли си Вирджиния. Нямаше да потърси Ансън Салинас. Нямаше да срещне Кабът.

Може би никога нямаше да позная радостта от това да си влюбен.

Да, реши тя. Щеше да изложи една картина от поредицата Видения в знак на почит към смелата, емоционално наранена художничка, която бе полетяла към смъртта в отчаяни усилия да спази обещанието си пред приятелка, загинала преди двадесет и две години.

Тя остави якето и чантата си, взе ключа от бюрото и отвори вратата на хранилището. Мислено се стегна, както винаги, когато влизаше в малкото преддверие на собствения си ад, и щракна ключа за осветлението.

Тръгна по пътеката между картините, като сваляше един по един калъфите, покриващи всяка от тях.

Огнените картини от серията Видения оживяха около нея. Липсваше единствено последната картина на Хана, тази, която беше изгоряла в хижата й. Вирджиния си отбеляза да даде снимката да бъде отпечатана и сложена в рамка. Това щеше да завърши серията.

Тя спря в най-отдалечения край на хранилището, където двата покрити портрета на Абигейл Уоткинс стояха до стената. Всеки беше ясно маркиран: Не се продава. Клиентът може да се обади.

Много от въпросите, свързани с миналото, бяха получили отговори през последните няколко дни, помисли си тя, но един остана.

Защо портретите на Абигейл Уоткинс са два, Хана? Ти каза, че Абигейл те е помолила да ги нарисуваш, а след това ми каза да ги пазя, ако някой дойде да ги потърси.

Но никой не се беше появил.

Тръпка на подозрение премина през Вирджиния. Дали Абигейл в края на живота си не е живяла с фантазията, че някой ден Куинтън Зейн ще я потърси? Но това обяснение не й се струваше правдоподобно. Подобно на Хана, Абигейл изпитваше ужас при мисълта за Зейн.

Това, което й се струваше правдоподобно, беше друг вид фантазия — мечтата на една майка, принудена да се откаже от бебето си при раждането.

— Надявала си се някой ден Тъкър да те потърси, нали, Абигейл?

Но това също не се беше случило. Вместо това Тъкър беше обсебен от баща си, когото изобщо не познаваше. Беше по-добре, че Абигейл умря с мечтата си. Сърцето й щеше да бъде разбито, ако беше научила истината — че синът й е побъркан убиец.

Освен ако…

Защо два портрета?

Леденостудена тревожна тръпка премина през нея. Няколко ужасни мига тя се опитваше да намери разумни доводи да се успокои. Не позволявай на въображението си да поеме контрол.

Но заключението беше неизбежно. Ако двата портрета не бяха направени за някогашния й любим, който я беше предал, или за отдавна изгубения син, имаше и друго възможно обяснение.

Имаше само един начин да се увери. Тя излезе от хранилището с намерението да вземе телефона от чантата си.

Но вратата към алеята се отвори рязко и вътре нахлу студен и влажен въздух, а също и Джесика, която я гледаше втренчено с ужасени очи.

Изненадана, Вирджиния спря по средата на вътрешната стая.

— Джесика? Какво е станало?

— Съжалявам — прошепна Джесика.

Тя се препъна и направи няколко крачки. Не по собствена воля, осъзна Вирджиния. Джесика беше изблъскана в стаята.

Кейт Делбридж влезе през вратата. Държеше пистолет с двете си ръце.

— Не мърдайте — каза Кейт и затвори с ритник вратата към алеята.

Тя държеше цевта на пистолета насочена към главата на Джесика, но изцяло се беше съсредоточила върху Вирджиния.

— Всичко се обърка заради теб — каза Кейт. — Всяко шибано нещо. Но сега ще си платиш.