Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (14)

Глава 14

Когато на другата сутрин Вирджиния отвори вратата на стаята си, я посрещна миризмата на прясно приготвено кафе.

В коридора видя познато лице.

— Добро утро, Луан — поздрави Вирджиния.

Луан Монтроуз беше дребна, слаба като клечка жена с остри черти в началото на четиридесетте. Вирджиния се беше запознала с нея, защото Луан преди работеше за Абигейл Уоткинс, а сега се занимаваше с домакинството на Роуз Гилбърт.

Днес Луан беше облечена в джинси и фланелена риза. Посивялата й коса беше опъната назад и завързана с ластик. Тя буташе голяма количка, отрупана с почистващи средства.

Спря се, когато видя Вирджиния.

— Здравей, Вирджиния — извика тя весело с мелодичния си глас. — Когато дойдох тази сутрин, Роуз ми каза, че си се върнала на острова. Каза, че този път водиш и приятел.

Лицето на Луан изглеждаше напрегнато и състарено, като на жена, преживяла трудно минало и вероятно превъзмогнала не един лош навик. Тя имаше според Вирджиния неестествено излъчване на вечно блаженство и спокойствие. Беше предан последовател на йога и медитация.

Вратата на съседната стая се отвори. Появи се Кабът.

Луан спря количката.

— Значи вие сте приятелят на Вирджиния. Добре дошли на острова.

— Благодаря — каза Кабът.

Вирджиния бързо се включи.

— Това е Луан Монтроуз, Кабът. Тя работи в пансиона от много години.

Кабът кимна.

— Радвам се да се запознаем, Луан.

— Удоволствието е мое — изрече Луан. — Вие двамата ще останете ли по-дълго?

— Не — каза Вирджиния. — Заминаваме следобед с ферибота. Кабът е частен детектив.

Тревога проблесна в светлите очи на Луан. Тя се втренчи в Кабът.

— Защо разследвате смъртта на Хана? — Гласът на Луан бе изгубил своята мелодичност. — Мислите ли, че има нещо подозрително?

— На този етап аз само задавам въпроси — каза Кабът внимателно. — Познавахте ли Хана Брюстър?

— Разбира се, че я познавах. Всички на острова я познаваха.

— Някаква причина да мислите, че някой би искал да я нарани? — попита Кабът.

— Никой от местните жители, със сигурност — каза Луан вече много твърдо. — Не бихте нарекли Хана точно сърдечна или приятелски настроена. Единствената й истинска приятелка беше жената, която притежаваше това място, Абигейл Уоткинс. Но Хана не би убила и муха и никой на острова нямаше проблем с нея.

— Вярвам ти — отвърна бързо Вирджиния. — Но се чудя дали някой от миналото на Хана не е дошъл на острова, за да я нарани.

Настроението на Луан се промени отново. Сега тя беше любопитна.

— Говориш за онази секта, към която двете с Абигейл някога са принадлежали, нали?

— Да — кимна Вирджиния.

— Но това е било преди много години — каза Луан. — Защо някой ще преследва Хана след толкова много време?

— Не знам — каза Вирджиния. — Но не мога да се отърва от тази идея.

Луан възвърна блаженото си спокойствие. Тя се усмихна щастливо на Вирджиния.

— Знам какво е да имаш мрачни мисли в главата и да не можеш да се отървеш от тях — каза тя отново с напевния си глас. — Знаеш ли какво трябва да направиш?

— Какво? — попита Вирджиния.

— Трябва да се заемеш с медитация. Това ще направи чудеса, за да успокои ума ти.

— Благодаря за съвета — каза Вирджиния. — Ще помисля за това.

— Казахте, че днес си тръгвате? — попита Луан.

— Точно така — каза Кабът.

— Ще имате ли нещо против, ако отида да оправя леглата ви сега? Мога да почистя останалото по-късно, след като си тръгнете.

— Разбира се — каза Вирджиния. — Върви оправи леглата.

— Благодаря — каза Луан. — Ще донеса чисти чаршафи.

Тя остави количката, където си беше, и тръгна надолу по коридора. Изчезна в пералното помещение.

Кабът затвори вратата на стаята си и изчака, докато Вирджиния затвори нейната. Тръгнаха към стълбите. На вратата на пералното помещение Кабът спря. Вирджиния също.

Голямата къща е била проектирана първоначално като лятна резиденция за богат магнат от дърводобива с голямо семейство. Собствениците често устройвали забавления. По онова време обслужващият персонал трябва да е бил от няколко души, помисли Вирджиния. В пералното помещение имаше дълбока мивка, предназначена за накисване на спалното бельо, рафтове, отрупани догоре с кърпи и чаршафи, както и голяма шахта за мръсното пране.

Луан точно вземаше някакви чаршафи от рафта.

— Може ли да ви задам един въпрос, Луан? — попита Кабът.

— Какъв? — каза тя.

— Спомняте ли си някои от хората, отседнали тук в нощта, когато е умряла Хана Брюстър? — попита Кабът.

Луан се намръщи.

— Защо?

— Просто любопитство — каза Кабът. — Това може да се нарече професионална деформация.

— Е, не мога да ви помогна, защото не съм видяла никого от гостите, дори не знаех, че тук има някой. Не бях на острова по онова време, разбирате ли. Бях на едноседмичен йога семинар в Орегон.