Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (52)

Глава 52

По суровия израз в очите на Ансън Вирджиния разбра, че нещо не е наред.

— Ксавиер е изчезнал — съобщи той.

— Върнал се е обратно в Калифорния? — Кабът затвори вратата на кабинета. — Знаех, че в края на краищата ще се умори да виси тук, но си помислих, че може да минат още няколко дни, преди скуката да го обземе.

— Сигурен съм, че не се е върнал у дома — каза Ансън. — Раницата му все още е в къщата ми. Доколкото знам, единственото нещо, което е взел със себе си, е телефонът.

Вирджиния все още се опитваше да преодолее шока от откритието, което двамата с Кабът направиха в апартамента на Сандра Портър. Нежелаещи да се доверят на телефоните си, те се насочиха директно към офиса на „Кътлър, Сътър и Салинас“ с намерението да разкажат на Ансън новините за Тъкър Флеминг. Беше събота, но никой не почиваше. Ситуацията беше прекалено променлива и опасна.

Когато преди няколко секунди влязоха в стаята, Ансън не седеше зад бюрото си. Вместо това той крачеше из стаята, което порази Вирджиния като поведение, непривично за Ансън. Дълбоката загриженост в очите му беше повече от достатъчна, за да стане ясно, че е много притеснен.

Тя застана мълчаливо близо до бюрото и заслуша разговора с тревога. Цялото внимание на Кабът изведнъж се съсредоточи върху Ансън.

— Какво имаш предвид? — попита Кабът.

Ансън престана да крачи неспокойно.

— Не е много — каза той. — Това е проблемът. Той излезе преди няколко часа. Каза, че се е отегчил. Каза, че иска да види Спейс Нийдъл и може би Пайк Плейс Маркет^[1]. Те са на кратко разстояние пеша. Попитах го дали има нужда от указания. Той вдигна телефона си и каза, че може да намери маршрута си из града.

— Опита ли да му се обадиш? — попита Вирджиния.

— Два пъти — каза Ансън. — И в двата случая бях препратен към гласова поща. При други обстоятелства нямаше да се тревожа толкова, но просто имам лошо предчувствие. Той се забавляваше страхотно с телефона на Вирджиния, опитвайки се да разбере дали някой е поставил проследяващо приложение. Поне аз мисля, че наистина се занимаваше с това.

— Добре, да не изпреварваме събитията — каза Кабът.

— Става дума за Ксавиер. Той постоянно изчезва, без да каже на никого къде е, докато не достигне целта си.

Вирджиния се размърда.

— Въпреки всичко, не мисля, че Ксавиер би могъл да изчезне просто така. Би трябвало да знае, че това ще подразни и двама ви. Той не би искал да направи това, не и на този етап.

И двамата мъже я погледнаха.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ансън.

— Той работи усилено, опитвайки се да се докаже пред теб и Кабът — каза Вирджиния. — Той иска да бъде част от вашата банда.

Веждите на Кабът се вдигнаха.

— Банда?

— Съжалявам, грешка на езика — каза бързо Вирджиния. — Имах предвид, че Ксавиер иска да бъде член на вашия екип, на вашия отбор. Мисля, че е по-вероятно той да се опитва да впечатли и двама ви. Няма да си позволи да ви ядоса точно сега.

Ансън погледна Кабът.

— Тя е права.

— Да, знам — каза Кабът. — Мамка му, само този проблем ни липсваше… Добре, да предположим, че той смята, че работи по случая. Може би наистина е намерил приложение за проследяване в телефона на Вирджиния. Може би хлапето е намерило начин да проследи обратно връзката до лицето, което е активирало приложението.

Вирджиния застина.

— О, не, със сигурност не би поел такъв риск.

Ансън изглеждаше стреснат.

— Възможно ли е това изобщо?

— Теоретично — да — отвърна Кабът. — Няма да е просто. Сигурен съм, че са необходими истински умения, но очевидно Ксавиер е добър. Мисля, че в случая трябва да предположим най-лошия сценарий.

— Какъв е той по-точно? — попита Ансън.

Вирджиния се изкашля.

— Кабът се страхува, че може би… само може би, Ксавиер е открил Тъкър Флеминг.

— Кой, по дяволите, е Тъкър Флеминг и защо това да е проблем? — попита Ансън.

— Флеминг работи в „Найт Уоч“ — каза Кабът. — Нямаше го в списъка на кадрите, защото е просто обикновен служител в отдела за информационни технологии. Намерихме негова снимка в апартамента на Портър. Адски много прилича на Куинтън Зейн. На тези години би могъл да му бъде син или племенник.

Ансън беше като гръмнат.

— Какво?

— Ще оставя Вирджиния да обясни — каза Кабът. — Трябва да действам.

Вирджиния го погледна.

— Не трябва ли да се обадим на полицията и да им кажем, че Ксавиер е изчезнал?

— Няма полза — каза Ансън. — Нямаме никакви доказателства за отвличане. По правило ченгетата не приемат сериозно случаите, в които лицето се води изчезнало за по-малко от денонощие. Това се отнася най-вече за тийнейджърите, които са известни с бягствата си от вкъщи.

Вирджиния трепна.

— Ксавиер се вписва в този профил, нали?

— Почакай — каза Ансън. — Идвам с теб.

— Не — каза Кабът. — По две причини. Първо, трябва да държиш Вирджиния под око. Не мога да се грижа за нея и да се занимавам с Тъкър Флеминг едновременно. Освен това някой трябва да е тук, ако грешим за това, което става. Кой знае? Ксавиер всъщност може да е на върха на Спейс Нийдъл и да прави снимки. Обадете ми се, ако реши да се върне в офиса.

— Как ще откриеш Тъкър Флеминг? — попита Вирджиния.

— Това е лесно — каза Ансън. Той се обърна към компютъра си. — Флеминг трябва да е в списъка на служителите на „Найт Уоч“, който съставих, след като открихте тялото на Сандра Портър. Да, ето го.

— Дай ми го — каза Кабът.

Ансън надраска адреса на едно листче и му го подаде над бюрото.

Кабът взе бележката, отвори вратата и излезе в коридора. След миг беше изчезнал, оставяйки Вирджиния сама с Ансън.

Ансън я погледна. Очите му на защитник на закона бяха мрачни.

— Хлапето не е на върха на Спейс Нийдъл — каза той.

Вирджиния се замисли за внимателно подбраната колекция от унищожени предмети, които двамата с Кабът бяха открили в апартамента на Сандра Портър.

— Не, не е — каза тя. — Горкото хлапе е в беда и това е заради мен.

— Не. — Ансън поклати глава. — Вината е моя. Не биваше да го пускам да тръгва просто така. Той е седемнадесетгодишно хлапе. Хлапетата правят глупави неща, като това да се опитват да бъдат герои.

Вирджиния му се усмихна.

— От това, което Кабът ми разказа, разбирам, че имаш опит с тийнейджърите.

— Цяло чудо е, че Макс, Кабът и Джак доживяха до зряла възраст, след като имаха мен за баща и всичко останало. Не че знаех какво, по дяволите, правя. Моят собствен баща изчезна, когато бях на две години. Просто импровизирах с моите момчета.

— Спокойно можеш да кажеш, че си успял, според мен.

— Просто се опитах да им дам средствата и уменията, които знаех, че ще им трябват, за да успеят — каза Ансън. — Останалото си беше чист късмет. Побиват ме студени тръпки, когато си помисля за всички неща, които биха могли да се объркат.

— За всичко трябва някакъв късмет, но ти не само си отгледал трима сираци до зрялата им възраст. Съдейки по това, което знам, ти си възпитал трима добри мъже. Очевидно си бил отличен пример за тях.

— Ще ти издам една малка тайна — каза Ансън. — Пример или не, в крайна сметка всеки трябва да реши сам за себе си какъв човек ще бъде.

— Никога не съм мислила за това, но предполагам, че важи в еднаква степен за всички — и за жените, и за мъжете.

Ансън кимна замислено и я погледна с разбиране.

— Очевидно и ти си направила своя избор в даден момент.

— Не е било съзнателен избор. И аз имах късмет с моя пример за подражание. Баба ми ясно ми показа, че правиш всичко онова, което трябва да правиш, за да можеш да се погледнеш в огледалото.

— Смятам, че точно тук е сложното — каза Ансън. — Някои хора могат да живеят със своята наистина тъмна версия. Което ни води до това ново издание на Куинтън Зейн. Кажи ми какво открихте за него.

— Ако сме прави, в случая с Тъкър Флеминг крушата не пада по-далеч от дървото.