Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (16)

Глава 16

— Трябва да ти кажа, че мина много по-добре, отколкото очаквах — каза Вирджиния. — Октавия отказваше да отговаря на повечето от въпросите ми за миналото.

— Вероятно защото няма много отговори, а не харесва онези, които има — отвърна Кабът.

Бяха само двамата в асансьора на жилищната сграда на Вирджиния. Тя се намираше едва на няколко пресечки от Спейс Нийдъл^[1], но гледката към емблематичната забележителност на Сиатъл беше възпрепятствана от множество нови небостъргачи.

Сградата на Вирджиния беше построена на широка основа — заемаше голяма част от блока, но не беше кула. Всъщност беше само на шест етажа. На приземния етаж се намираха малки магазини и кафенета.

Асансьорът спря на третия етаж. Когато вратите се отвориха, той хвана дръжката на малката чанта на колелца, която Вирджиния бе взела за Лост Айлънд, и я последва по коридора.

— Апартаментът ми е в края на коридора — каза тя.

Кабът погледна към края на коридора и забеляза знака за изход, сочещ аварийните стълби. Нищо чудно. Когато си търсеше апартамент в Сиатъл, той гледаше само тези, разположени в близост до пожарната стълба.

— Какво искаш да кажеш с това, че Октавия не харесва отговорите, с които разполага? — попита Вирджиния.

Октавия беше отговорила на въпросите, които й беше задал, но не можа да каже нищо ново или съществено. Дори не беше разбрала за смъртта на зет си, нито че дъщеря й и внучката й са били привлечени в сектата на Зейн, докато Кимбърли не беше отвела Вирджиния да живеят в първия лагер край Уолъртън.

— Баба ти обвинява себе си, че е тласнала майка ти към сектата — каза той.

Изумена, Вирджиния застина, вкарала наполовина ключа в ключалката.

— Не, ти не си разбрал — каза тя. — Октавия обвинява баща ми, че е съсипал живота на майка ми. Обвинява и мен, че аз съм била причината за брака на моите родители. Мисли, че ако майка ми не е била бременна, всичко е можело да бъде по-различно.

Кабът си припомни, че не е професионален психолог.

— Може би съм я разбрал погрешно — каза той. — Семействата са сложно нещо.

Вирджиния сви устни.

— Не се шегувай.

— Просто имаше нещо в нейното изражение и в тона на гласа й, когато отговаряше на моите въпроси.

— Тя е ядосана и озлобена.

— И това също. Но тя не смята, че ти си отговорна. Както казах, тя обвинява себе си.

Вирджиния пъхна ключа в ключалката.

— Повярвай ми, тя обвинява мен и баща ми. И има основание. Ако не съм била аз, майка ми вероятно нямаше да стигне до сектата на Зейн.

— Бащата на майка ми също обвинява мен и моя баща. Старецът си мислел, че ако се отрече от майка ми, тя ще се вразуми, ще зареже баща ми и ще се прибере вкъщи. Вместо това тя попаднала в сектата.

— Защо си толкова сигурен, че не грешиш по отношение на дядо си? Може би дълбоко в себе си той се е обвинявал, че е бил толкова суров към майка ти. Вероятно това е причината да ти остави малко наследство.

— Може би.

— Ние с баба ми поне все още си говорим — каза Вирджиния.

— Никога не забравяй това.

— Добре.

Вратата на съседния апартамент се отвори. От там надникна дребна, суха жена, на възраст някъде между осемдесет и пет и сто години. Беше облечена в небесносин анцуг и обута в тежки спортни обувки. На сбръчканите й пръсти имаше много пръстени. Тя огледа Кабът с неприкрито любопитство и после се усмихна на Вирджиния.

— О, ти си се върнала, скъпа — каза тя. — Виждам, че имаш нов приятел. Ще ме запознаеш ли?

Вирджиния я погледна.

— Здрасти, Бети. Това е Кабът Сътър. Кабът, това е Бети Хигинс.

— Как сте, госпожице Хигинс — каза Кабът.

— Наричай ме Бети, скъпи. Дълго ли ще останеш?

— Няма да остана — каза Кабът. — Това е чантата на Вирджиния. Имам собствен апартамент на Второ авеню.

— Само на няколко пресечки. Много удобно. — Бети отново насочи вниманието си към Вирджиния, присвила преценяващо очите си. — Той не прилича да е някой от твоите художници, скъпа.

— Не — каза Вирджиния. — Кабът работи в друга област.

— Искаш да кажеш, че има постоянна работа? О, колко хубаво. Доходна позиция, може би?

— Донякъде — призна Кабът.

Бети се усмихна одобрително.

— Не си въобразявай нищо, Бети — каза Вирджиния. — Кабът е… приятел. От едно време.

— Какво едно време? — изсумтя Бети. — Ти си твърде млада, за да можеш да говориш за едно време.

— С Кабът се познаваме от времето, когато бяхме деца — каза Виржиния. — Бяхме загубили следите си доскоро.

— А, приятели от детинство — оживи се Бети. — И сега отново сте се срещнали. Женен ли си, Кабът?

— Не, госпожо — каза Кабът.

Бети направо засия.

— Отлично.

— Моля да ни извиниш, с Кабът имахме дълъг ден — каза Вирджиния. — Ще излезем, ще пийнем и ще хапнем нещо.

— Прекрасно — каза Бети и намигна. — Няма да преча на срещата ви. — Тя понечи да затвори вратата и спря. — Между другото, следващия път, когато извикаш майстор за ремонт, можеш да оставиш ключа на мен. С удоволствие ще го наглеждам. Една жена, която живее сама, трябва да внимава, когато пуска непознати в дома си, а не си е вкъщи. Просто човек не знае тези дни…

Вирджиния замря.

— За какво говориш? Не съм викала никого за ремонт, докато отсъствах.

— Сигурна ли си?

— Положително.

— Е, тогава сигурно домоуправителят е изпратил някого. Приличаше на водопроводчик. Той влезе, а алармата ти не се включи, така че очевидно имаше ключ и знаеше паролата.

Вирджиния се втренчи в нея.

— Вчера беше събота.

— Да, затова предположих, че е някакъв спешен случай. Дори не мога да си представя колко взимат водопроводчиците за работа през уикенда днес. — Бети спря. — Има ли нещо, което не е наред, скъпа?

— Не — отвърна Вирджиния, гласът й прозвуча напрегнато. — Права си, сигурно домоуправителят е изпратил някого да провери за авария.

— Как изглеждаше водопроводчикът? — попита Кабът.

Бети махна с ръка.

— Като водопроводчик. Беше в униформа. Имаше кутия с инструменти.

— Какъв цвят беше косата му? — попита Кабът.

— Какво? — Бети се намръщи. — Не съм сигурна. Тъмна, мисля, но не мога да кажа със сигурност. Носеше шапка с козирка, така че не го разгледах добре. Беше по-скоро висок.

— Някаква представа за неговата възраст? — настоя Кабът. — Млад? Стар?

— Е, движеше се като млад мъж, но не мога да съм сигурна за неговата възраст. Мислиш ли, че нещо не е наред?

Вирджиния се стегна с видимо усилие.

— Вероятно не. Ще проверя дали нещо не липсва и утре ще се обадя на домоуправителя и ще разбера какво става.

— Да, направи го — каза Бети. — Ще се видим утре, скъпа. Може би и с двамата.

Тя намигна на Кабът и затвори вратата.

Вирджиния отвори вратата. Кабът видя, че лампичките на контролния панел на алармената система мигат. Вирджиния бързо набра няколко цифри.

— Давала ли си на някого паролата си? — попита той спокойно.

— Не. Е, баба ми я знае, но тя е единствената.

— Освен охранителната фирма, инсталирала системата.

Той я последва в малкото фоайе, остави чантата настрани и затвори вратата.

Вирджиния включи светлините.

— Нека да предположа. Мислиш, че в тази история с водопроводчика нещо не е в ред.

— Мисля, че е по-добре да огледаш апартамента си. Но първо аз.

Той бързо провери малкия апартамент — двете спални, двете бани, малкия балкон — и кимна на Вирджиния. Тя прекоси апартамента в мълчание, влизайки от стая в стая. Пътьом отваряше шкафове и чекмеджета.

След малко спря в дневната и го погледна.

— Изглежда, че нищо не липсва — каза тя. — Ако е проверявал нещата ми, той е бил много внимателен. Но мисълта за непознат тук, пипал вещите ми… Кара ме да се чувствам малко зле.

— След взлом или нахлуване хората често казват, че се чувстват осквернени — каза Кабът. — Това е естествена реакция.

Вирджиния погледна към фоайето.

— Алармената ми система…

— Това е просто боклук, серийно производство. Няма нужда да си гений, за да я изключиш за известно време.

Тя трепна.

— Казаха ми, че е от най-добрите. — Пое дълбоко въздух и бавно издиша. — Добре, нека да разгледаме най-лошия сценарий. Да кажем, че някой, облечен като водопроводчик, е влязъл с взлом, докато бях извън града. Какво може да е търсил, за бога?

— Влизането не може да бъде съвпадение. Който и да е той, трябва да има връзка със смъртта на Брюстър. По-добре е да приемем, че е дошъл да търси нещо и има някакво основание да мисли, че може да е у теб.

Вирджиния вдигна двете си ръце с дланите нагоре.

— Чакай, задръж. Мисля, че правиш прибързани заключения.

— Ние, теоретиците на конспирацията, сме склонни да правим прибързани заключения.

— Добре, разбрах мисълта ти — каза Вирджиния. — Каква е следващата ни стъпка? Няма смисъл да се обаждаме на полицията. Нищо не липсва.

— Трябва да огледаме галерията ти.

— По това време? Защо?

— Ако търсех нещо и не съм го намерил тук, следващата ми спирка ще бъде твоята месторабота — каза той търпеливо.

— Там имам инсталирана алармена система. Не са ме търсили от охранителната фирма или полицията, така че…

— Същата марка като тази система тук?

Тя въздъхна.

— Получих намаление за инсталиране на втората система.