Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (39)

Глава 39

Прекараха нощта в единствения работещ пансион — „Харбър Ин“. Той предлагаше гледка към залива и малкото пристанище на града.

За щастие колата на Кабът беше паркирана на няколко метра от пансиона „Лост Айлънд“. Част от боята беше обгоряла, но колата беше оцеляла, както и чантите им в багажника. Вирджиния никога досега не бе изпитвала по-голяма благодарност за чистото бельо и смяната на дрехите.

Собствениците на „Харбър Ин“ бяха двойка съпрузи на средна възраст от Сиатъл. Двамата мъже, Барни Рикс и Дилън Крейн, носеха еднакви златни халки. На стената зад рецепцията имаше сватбена снимка, показваща двамата, облечени в елегантни смокинги и радостно усмихнати.

Снимката на сияещите младоженци предизвика лека тръпка на копнеж у Вирджиния. Всички сватбени снимки имаха такъв ефект върху нея. Напомняха й, че нейните собствени шансове за създаване на дом и семейство са не особено големи, в най-добрия случай. За да противодейства на унинието, тя пусна в ход обичайното си оръжие: припомни си статистиката за разводите.

Барни и Дилън проявиха загриженост и не се впечатлиха, когато Кабът поиска две стаи със свързваща врата на втория етаж. След топлата отпускаща вечеря с домашно приготвена лазаня и салата от органични зеленчуци те им предложиха по чаша шери в салона.

Питието беше съпроводено с много въпроси и интересни клюки.

— На острова се говори, че Роуз Гилбърт вероятно е била затънала дълбоко в бизнеса с наркотици — каза Барни. — Версията е, че някой от нейните конкуренти я е очистил.

Барни беше строен мъж, оплешивяващ по един изящен, елегантен начин. Съпругът му беше по-скоро солиден, добре сложен, с ниско подрязана брада и приятелски, дружелюбни маниери, подходящ за съдържател на странноприемница.

— Доста зрелищен начин да се отърват от конкуренцията — каза Кабът.

— Не можехме да не забележим, че онзи, който е заложил експлозиви около къщата, изчака, докато ние с Кабът влезем вътре — добави Вирджиния.

Барни се намръщи.

— Имате право. Има ли вероятност някой друг освен вас двамата да е пострадал в този пожар?

— В къщата нямаше никого другиго — каза Кабът. — Освен ако се е криел на последния етаж, който беше затворен. Но не мисля така. Когато излязохме, все пак чухме заминаваща кола.

Дилън изглеждаше заинтригуван.

— Видяхте ли колата?

— Не, за съжаление — каза Кабът. — Но ми се струва, че беше някаква малка кола.

— Към града ли се отправи, или в обратна посока? — попита Дилън.

— Това — каза Кабът — е много добър въпрос. Който и да беше, не се отклони по главния път към града. Изглежда, замина в обратна посока. Ще бъде интересно да видим кой ще се качи на ферибота утре следобед.

— Не мислете, че ще видите колата на човека, който е запалил пансиона — каза Барни. — Това е доста голям остров и в по-голямата си част е покрит с гора. Има много места, където някой може да изостави кола или да я бутне от скалите във водата.

— Все пак най-вероятно е онзи, който е запалил пожара, да иска да напусне острова колкото е възможно най-скоро — каза Вирджиния.

— Несъмнено. Но има и друг начин да се махне от острова — каза Дилън.

Кабът го погледна.

— С лодка?

Дилън кимна с мрачно изражение.

— Точно така. Много от живеещите тук имат собствени лодки. Както и някои от редовните посетители, които идват за дългите уикенди. След като чухме за експлозията, двамата с Барни се разходихме около яхтеното пристанище. Не видях да липсват лодки. Но има много частни пристани, разпръснати из острова. Принадлежат предимно на хора, които идват тук през лятото.

Кабът кимна замислено.

— Значи, можеш да откраднеш или да наемеш лодка от яхтено пристанище на континента, да я докараш до частен пристан тук, на острова, а след това да откраднеш някое местно превозно средство, за да отидеш до пансиона „Лост Айлънд“ и да го запалиш.

— Разбира се — каза Барни. — Съмнявам се, че дори не трябва да палиш автомобила с жиците. Хората на острова обикновено оставят ключовете си в колата.

Вирджиния го погледна.

— Можете ли да ни кажете нещо за Роуз Гилбърт?

Барни се облегна назад в стола си, протегна крака и отпи от шерито си.

— Ние с Дилън имахме няколко разговора с Роуз Гилбърт за бизнеса с пансиона, но тя изобщо не прояви интерес към нашите съвети. Останахме с впечатлението, че не планира да остане дълго.

— Каза ли ви, че Абигейл Уоткинс й е била доведена сестра? — попита Вирджиния.

Барни и Дилън се спогледаха изненадани.

— Не — каза Барни. — Изобщо не спомена това. Само каза, че е купила мястото от Абигейл и че сделката е сключена малко преди Абигейл да умре.

— Излиза, че това не е вярно — каза Кабът. — Според нас Роуз просто се е преместила тук след смъртта на доведената си сестра и е поела бизнеса.

— Нямаше особено много работа, която да поеме — каза Дилън, — не и по това време на годината. Когато Абигейл се разболя сериозно, вече не можеше да приема много гости. С течение на времето повечето от редовните й посетители започнаха да правят резервации при нас.

— Роуз Гилбърт имаше някои гости от време на време — отбеляза Вирджиния. — Два пъти съм отсядала там, когато идвах да видя Хана.

— Гилбърт от време на време поемаше туристи от ферибота, но освен теб само още един човек отсядаше в нейния пансион всеки път, когато посещаваше острова — каза Дилън. Той направи пауза. — Сега се сещам, че караше малка кола. Нищо особено. Изглеждаше взета под наем.

— Как бихте го описали? — попита Кабът. — Млад? Стар?

— Млад, двадесет — двадесет и пет годишен — каза Дилън. — Изобщо не съм го виждал отблизо. Не оставаше в града. Когато пристигаше, той веднага излизаше от ферибота и караше направо при Роуз.

— Случайно да си спомняте дали е бил на острова в нощта, когато умря Хана Брюстър? — попита Вирджиния.

Дилън изглеждаше изненадан от въпроса.

— Той беше тук. Всъщност той беше единственият гост на Роуз онази нощ.

Вирджиния усети внезапната тишина, която се възцари откъм Кабът.

— Сигурен ли сте в това? — попита той след кратка пауза. — Защото Роуз съвсем ясно ни каза, че две двойки са пребивавали в пансиона през онази нощ.

— Сигурен съм, че имаше само един гост — каза Дилън. — Знам това, защото бях част от екипа за издирването на Хана на следващата сутрин. Отбих се до пансиона „Лост Айлънд“, за да попитам Роуз дали е виждала Хана. Тя каза, че не е. Не искаше да говори. Каза, че трябва да се върне, за да направи закуска за своя гост.

— Един гост — каза Вирджиния. Тя погледна Кабът. — Двадесет — двадесет и пет годишен мъж.

Кабът сви устни. Вирджиния знаеше, че той мисли същото, каквото мислеше и тя. Гостът на Роуз може и да беше убиец, но бе твърде млад, за да е Куинтън Зейн.

— Знаем едно нещо за Роуз Гилбърт — каза тихо Кабът. — Тя ни излъга.

Дилън посегна към декантера с шери.

— Мога да ви кажа още един малък факт — единственият гост на Роуз си тръгна с ферибота в деня след пожара. Видях го да качва колата си на борда.