Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (47)

Глава 47

Ресторантът беше остаряло заведение за бързо хранене, разположено между два склада. Беше затворен през нощта. На паркинга имаше само едно превозно средство, паркирано в далечния край, със загасени светлини.

— Знаеш ли — каза Вирджиния, — признавам, че съм новак в разследването, но това не изглежда обещаващо.

— От позицията на човек с малко опит в тази област, мога да ти гарантирам, че не изглежда добре — каза Кабът.

Той бавно премина покрай входа и продължи да кара.

Вирджиния погледна назад към самотната кола на паркинга.

— Няма ли да спрем?

— Определено ще разберем какво става, но първото правило в такава ситуация е да имаме контрол върху мястото на срещата — каза Кабът.

Той зави зад ъгъла и спря автомобила си до бордюра. Вирджиния разбра, че сега бяха скрити зад огромната сграда на склада.

Кабът извади телефона си и набра последния номер. Кейт отговори веднага. Той включи телефона на високоговорител, за да може Вирджиния да чуе всичко.

— Тук е Сътър — каза той.

— Не ви виждам — каза Кейт, гласът й звучеше напрегнато и тревожно. — Къде сте? Казах, че напускам града. Не мога да остана в Сиатъл. Мисля, че съм в опасност.

— Слушайте внимателно — каза Кабът. — Излезте с колата си от паркинга. Завийте надясно в края на пресечката. Моят джип е паркиран до бордюра. Минете покрай него. Ще видите зона за товарене. Спрете там. Излезте от колата и тръгнете обратно към мен. Ще се срещнем по средата.

— Вижте, нямам време за игри. Обадих ви се, защото имам информация, която може би ще ви бъде полезна. Интересувате ли се, или не?

— Интересувам се, но съм сигурен, както разбирате, че при тези обстоятелства предпочитам да взема предпазни мерки. Броят на жертвите покрай този случай започва да нараства. Предпочитам да не го увеличавам. Тази среща е ваша идея, но ще стане по моите условия.

Последва кратко колебание. После се чу тихо, приглушено запалване на колата.

— Добре — каза Кейт. — Идвам. Но без повече игри, разбрахте ли?

— Без повече игри — съгласи се Кабът.

Той прекъсна връзката.

— Определено изглежда изплашена — каза Вирджиния. — Не й каза, че и аз съм тук.

— Така е, защото ти си моето подкрепление — каза Кабът.

— О, да. Точно така.

— Винаги е добре човекът, който организира срещата, да не знае, че има подкрепление.

— Схванах. Но какво прави подкреплението в такава ситуация? Дори нямам пистолет.

— Подкреплението заема мястото на водача и поддържа двигателя работещ, готов за бързо излитане, в случай че нещо изглежда дори и най-малко не наред.

— С други думи, аз съм човекът на кормилото. Тоест жената на кормилото.

— Не съм сигурен, че има нужда от уточнение, но да, това е идеята.

— Подкреплението май не играе кой знае каква роля.

Кабът не отделяше поглед от огледалото за обратно виждане.

— Всички имаме своята роля.

Вирджиния се канеше да възрази, но при вида на фаровете, които бавно се приближаваха по улицата зад тях, реши да премълчи.

Колата мина покрай джипа и спря в товарната зона. Вирджиния осъзна, че тази позиция поставя колата на Кейт точно под светлината на огромна улична лампа. Това едва ли е случайност, реши тя. Принуждавайки Кейт да промени локацията си, Кабът печелеше контрол над територията.

— Тя следва инструкциите — каза Кабът. — Това е добър знак.

Настъпи напрегната пауза, после фаровете на другата кола изгаснаха. Страничната врата на шофьора се отвори и се появи Кейт. Тя беше ясно осветена в блясъка на уличната лампа.

Кабът отвори вратата и излезе.

— Помни задачите на подкреплението.

— Тъй вярно — каза Вирджиния.

Кабът затвори вратата.

Вирджиния се премести на седалката на шофьора и свали стъклото на прозореца, за да може да чуе това, което Кейт щеше да каже на Кабът. Тя осъзна, че леко трепери. Адреналин, помисли си тя, не са нервите. Добре, може би бяха нервите. Но не и паник атака, така че всичко беше наред. Наблюдаваше как Кейт бързо закрачи към Кабът.

В зловещата тишина на почти пустата улица тя чуваше едва доловимото ехо от стъпките на Кейт по тротоара.

Кейт спря в края на кръга от светлина, хвърлян от уличната лампа.

— Кабът Сътър? — попита тя неспокойно. — Вие ли сте?

— Да — каза Кабът. Беше на около пет-шест метра, все още в дълбоките сенки. — Това е достатъчно близо. Защо напускате града, мис Делбридж?

— Защото мисля, че някой се опитва да ме натопи за злоупотребата в „Найт Уоч“. Вижте, нямам много време. Според мен трябва да разследвате по-отблизо някой друг в компанията.

— Имате ли име?

— Всъщност да. Затова ви се обадих…

Тя спря, когато ръмженето на двигател на бързо ускоряващ автомобил разтърси неестествената тишина на нощта.

Вирджиния автоматично се огледа, опитвайки се да открие другия автомобил. За секунда не виждаше нищо. В следващия миг една кола изскочи с рев зад ъгъла в другия край на улицата и се устреми напред. Двойните лъчи на фаровете пронизаха тъмнината.

Вирджиния имаше няколко секунди, за да разбере, че приближаващата кола лети напред в грешното платно и че ако не промени курса си, щеше да връхлети върху Кейт и Кабът.

Кейт се обърна, за да види какво се случва зад нея. Сигурно бе зашеметена от фаровете, защото вместо да се опита да избяга от пътя на идващата кола, тя замръзна.

— Кейт — извика Кабът. — Пази се!

Той се втурна към нея.

Вирджиния направи единственото, за което можа да се сети — включи силните фарове на джипа, надявайки се да отвлече вниманието или временно да заслепи шофьора на връхлитащия автомобил. За по-сигурно натисна и клаксона.

Маневрата, изглежда, изненада шофьора на приближаващата кола. Който и да беше на волана, реагира инстинктивно, завивайки от грешното платно към другото.

Кабът сграбчи ръката на Кейт и я издърпа зад нейната кола.

Шофьорът на връхлитащата кола, след като изгуби от поглед мишената си, излетя надолу по улицата и изчезна.

Вирджиния се опита да види шофьора, когато колата мина покрай нея, но можа да различи само неясен силует.

Отне й още няколко секунди, за да осъзнае, че този, който беше зад волана, имаше ски маска на лицето.