Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (50)

Глава 50

Апартаментът на Сандра Портър се намираше в безличен многоетажен жилищен блок в центъра на града. Фоайето беше елегантно, модерно, покрито в голямата си част с черен гранит и стъкло.

— Да, разбира се, можете да огледате набързо — каза мениджърът. Според баджа на бялата риза името му беше Сам. — Полицаите свалиха лентата на местопрестъплението вчера. Никой не се е появил, за да претендира за вещите на Портър. Подготвям нещата й да бъдат изнесени на склад, за да мога да почистя жилището и да го върна на пазара.

— Кой е номерът? — попита Кабът.

— Хиляда двеста и десет. — Сам подаде на Кабът ключ. — Ако някой попита, кажете им, че аз ви изпращам. Вие сте потенциални наематели. Разбирате ли?

— Разбрах — каза Кабът.

Той подаде на Сам няколко големи банкноти. Парите изчезнаха с вещина, която показа на Вирджиния, че Сам не за първи път приема бакшиш в замяна на това да си затвори очите.

Вирджиния не коментира, докато двамата с Кабът не влязоха в асансьора.

— Това беше доста умело — каза тя. — Често ли го правиш?

— Ще бъдеш изумена колко далеч могат да те отведат старомодните пари в брой в един свят, в който повечето сделки се извършват онлайн или с кредитни карти — каза Кабът. — Това все още е идеалният начин за обмен, ако искаш да защитиш личната си информация.

Вирджиния кимна.

— Непроследим. Няма нужда от обяснения пред данъчните. Без неприятни въпроси относно кредитната ти история.

— Една причина, поради която престъпниците и частните детективи предпочитат старомодните методи в определени ситуации — каза Кабът.

Можеше да почувства леденостудената енергия, зареждаща атмосферата около него. Беше се върнал в зоната.

— Ти живееш за това — каза тя.

Кабът я погледна бързо, предпазливо.

— За какво?

— За момента, когато визията започва да се оформя.

— Ако обичаш, престани да ме сравняваш с твоите ексцентрични художници.

— Добре — каза тя. — Но за твое сведение, не мисля, че си ексцентричен художник.

— Не?

— Не. Само художник. Нямаш никакви ексцентрични качества.

За щастие вратите на асансьора се отвориха, преди Кабът да реши как да отговори. Той веднага се съсредоточи и излезе пръв от асансьора.

Вирджиния го последва по коридора и изчака, докато той отвори вратата на апартамент 1210.

Апартаментът на Сандра Портър беше студио с ниша за леглото и баня. Първата мисъл на Вирджиния бе, че някой е претърсил помещението. Стаята определено беше разхвърляна. Чекмеджетата изглеждаха така, сякаш бяха изпразнени и след това съдържанието им беше нахвърляно обратно вътре. Шкафовете и вратите на килера зееха отворени. Мебелите бяха разместени хаотично.

— Боже мой — възкликна Вирджиния. — Или Сандра Портър не е била голяма домакиня, или някой е минал оттук преди нас.

Кабът й подаде чифт ръкавици.

— Мисля, че можеш да обвиниш разследващите криминалисти за по-голямата част от тази бъркотия. След като претърсят някое място за доказателства, те не сгъват отново дрехите и не ги подреждат спретнато по рафтовете. Не е тяхна работа.

— Разбирам какво имаш предвид.

Кабът се насочи към малката кухня.

Вирджиния сложи ръкавиците и влезе в нишата. Чаршафите бяха смъкнати от леглото. Дрехите в дрешника бяха избутани настрани. Колекция от обувки се търкаляше по пода.

— Какво търсим? — извика тя.

— Нямам представа — отвърна Кабът. — Но ще разбера, когато го видя.

Тя чу, че вратата на хладилника се отваря. След кратка пауза се появи Кабът.

— В хладилника няма почти нищо — съобщи той. — Нито във фризера. Изглежда, че е поръчвала готова храна. Някакъв късмет тук?

— Е, има някои дрехи, но това е всичко. Нищо лично. Няма книги. Няма картини по стените. Ако тук е имало нещо важно, ченгетата са го открили.

— Може би. Ако е така, Шварц, добрият приятел на Ансън, вече не му подава информация.

Вирджиния затвори едно чекмедже.

— Наистина ли мислиш, че смъртта на Сандра Портър е свързана със сектата на Зейн?

— Всичко в този случай е свързано.

— Защото ти можеш да го видиш — каза тя и леко се усмихна.

— Да.

Вирджиния влезе в банята. Процесът на преглеждане на нещата на мъртвата жена не само я притесняваше, но я побиваха и тръпки.

— Помни защо правиш това — каза тихо Кабът зад нея.

Изненадана, тя се обърна към него.

— Кара ме да се чувствам странно — каза тя.

— Знам. Затова трябва да помниш, че преглеждаш вещите на мъртва жена, защото се опитваш да разбереш защо умря Хана Брюстър и защото се опитваш да откриеш човека, който се опита да ни убие.

Думите му имаха ободряващ ефект. Тя пое дълбоко въздух.

— Добре — каза тя и се огледа. — Мисля, че тук приключих. Може би и ти трябва да погледнеш. Ти си професионалистът.

— Да, но това означава, че виждам нещата от определена гледна точка. Твоите наблюдения са също толкова важни, защото ти гледаш от съвсем различен ъгъл.

— Защото съм жена?

— Не, защото идваш от света на изкуството. Знаеш как да виждаш под повърхността.

— Точно така. Може би трябва да опитам този подход.

Тя мина покрай него и влезе в голямата стая на студиото. Няколко минути тя обикаля из просторното помещение, като просто разглеждаше наоколо, сякаш студиото беше произведение на изкуството. Чакаше някакво малко зрънце от истината да й проговори.

Вече се канеше да се откаже, когато забеляза картонения кашон на пода в кухнята. Той стоеше до контейнерите за рециклиране. Първата й мисъл беше, че е трябвало да бъде изнесен в коридора, за да бъде изхвърлен на боклука.

Тя отвори кашона и погледна вътре. Светлината проблесна върху парчета от счупена чаша. Имаше и една мъжка черна тениска, която изглеждаше така, сякаш беше рязана с ножици. Няколко малки, гладки камъчета, които сякаш бяха взети от плажа, счупена рамка за фотография и снимка, разкъсана наполовина, допълваха странната сбирка.

Тя взе няколко парчета от чашата и ги разгледа внимателно. Когато ги сглоби, успя да прочете изписани с удебелени червени букви думи: Честит рожден ден.

Кабът дойде до нея.

— Предположих, че в кашона има боклуци, които Портър е възнамерявала да рециклира — каза той.

— Може би. — Вирджиния пусна парчетата от чашата обратно в кашона и вдигна парче от тениската. — Това е принадлежало на някой мъж. Нарязана е с ножици, не е случайно скъсана.

— Всичко в този кашон е счупено — каза замислено Кабът.

Вирджиния разгледа съдържанието на кашона. През нея премина тръпка на разбиране.

— Не е счупено случайно — каза тя. — Разбито е. Унищожено е.

— Има ли разлика?

— О, да — отвърна тихо Вирджиния. — Има разлика.

Тя се пресегна отново и извади скъсаната снимка от кашона. Постави я на кухненския плот.

— Това е точният размер, за да се побере в рамката — каза тя.

Внимателно приглади хартията.

Снимката очевидно беше направена на офис парти. Група хора се бяха събрали под надписа Служител на месец януари в „Найт Уоч“: Тъкър Флеминг.

Вирджиния се втренчи в снимката. Кръвта й се вледени от изненада. Почувства, че Кабът замръзна, и разбра, че и той е зашеметен.

На празничната снимка усмихнатият Джош Престън връчваше чаша за кафе и един плик на висок, добре изглеждащ мъж със смущаващо познато лице.

— Тъкър Флеминг не е точно копие на Куинтън Зейн — каза Кабът, — но той със сигурност му е роднина — може би син или племенник. Същата височина, подобно телосложение, макар и не толкова слаб.

Вирджиния потръпна.

— Същият профил.

— Облечи го в черно и приликата със Зейн, когото познавахме преди двайсет и две години, ще е много голяма.

— Защо полицаите не са взели това като доказателство? — попита Вирджиния.

— Доказателство за какво? Това е просто снимка на офис парти за служител на месеца.

— Хана Брюстър трябва да е видяла Тъкър Флеминг на острова — каза Вирджиния. — Нищо чудно, че е нарисувала Зейн в модерни дрехи и е добавила нов модел кола. Вероятно е вярвала, че се е върнал от мъртвите.

— Или може би е разбрала, че синът му търси изчезналите пари.

— Така или иначе, тя се е опитала да ме предупреди.