Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (5)

Глава 5

Кабът отиде до прозореца и погледна надолу към мокрия от дъжда тротоар на „Уест авеню“. Чувстваше се изпълнен с енергия и едновременно с това вбесен. Не можеше да си спомни кога за последен път беше изпитвал толкова странна смесица от емоции. Освен това не можеше да изхвърли от ума си последните думи на Вирджиния.

Свикнала съм да работя с темпераментни ексцентрични личности.

Друг път си свикнала, госпожице.

„Кътлър, Сътър и Салинас“ заемаха малък апартамент с кабинети на четвъртия етаж на търговска сграда, недалеч от пазара „Пайк Плейс“. Местоположението беше добро. Наистина, не беше моден скъп адрес в някоя от блестящите кули в центъра, но беше прилична локация. Освен това имаше предимството на дискретен, непривличащ вниманието вход, който допадаше на онези, които търсеха услугите на детектив.

— Какво мислиш за нея? — попита той, без да обърне глава.

Ансън въздъхна тежко.

— Мисля, че Вирджиния Трой има много въпроси без отговори за миналото. — Той замълча. — Също както и всички останали, оцелели след стореното от Зейн.

— Включително Макс, Джак и аз.

— Знаеш ли, след онзи пожар в лагера помолих за услуга всички, които познавах в правоохранителните органи, в опит да открия Зейн. Но няколко месеца по-късно, както се предполага, той умря в удобен сценарий при пожар в морето.

— Той е инсценирал собствената си смърт, защото е знаел, че ти никога няма да спреш да го търсиш.

— А сега ти, Макс и Джак сте по следите му. Днес светът е различен. Разполагаме с много нови технологии. Рано или късно ще го откриете, ако приемем, че е жив.

— Той все още е там някъде, Ансън. Знам го.

— Не оспорвам това. Никога не съм вярвал на онази история с пожара на яхтата.

Кабът се обърна.

— Вирджиния почти призна, че Хана Брюстър е била на границата, ако не и съвсем луда.

— Трябва да имаш предвид, че Хана Брюстър е била последната връзка на Вирджиния Трой със сектата, последният човек, който би могъл да й даде някакви отговори за миналото — каза Ансън. — Но Брюстър е мъртва и Вирджиния е останала сама с множество въпроси без отговор. Тя трябва да знае дали Брюстър наистина е халюцинирала, когато е нарисувала последната си картина.

— Ние също трябва да разберем това.

— Да — отвърна Ансън. — Добре, казах ти какво мисля за нея. А ти какво мислиш?

Кабът се опита да прецени първоначалните си впечатления. Вирджиния Трой се криеше зад хладна резервираност и трудно можеше да бъде разбрана. Долавяше у нея някои противоречия, които не би могъл в този момент да определи.

Не беше изненадан да научи, че тя притежава собствена художествена галерия. Кабът за първи път срещаше някой, който притежава галерия, но по дяволите, Виржиния наистина изглеждаше така, както би трябвало да изглежда една галеристка: елегантна, изискана, изтънчена.

Но тя съвсем нямаше елитарното поведение, каквото би могъл да очаква от жена, движеща се в артистичните среди.

Тъмната й коса беше опъната назад и прихваната в строг кок, който подчертаваше проницателните й златистозелени очи. Очилата с черни рамки допринасяха за хладната аура „гледай-но-не-докосвай“.

Той заключи, че под тази фасада протичаха бурни процеси. Разбираше го, защото подобна енергия пламтеше дълбоко и у него. И двамата ще трябва да се научим да насочваме този огън, нали?

Дрехите й — тъмен панталон и вталено сако в наситен тъмноръждив цвят — изглеждаха скъпи. А също така и ботушите.

Какво караше мъжете да обръщат внимание на жена в ботуши с висок ток?

— Изглежда, че се справя добре с работата в галерията си — каза Кабът.

Ансън присви устни.

— Успешно, бих казал. Но не мисля, че чак тъне в пари. Ще направя малко проучване на галерията и ще видя какво мога да намеря.

— Няма пръстен.

— Забеляза, нали?

Ансън изглеждаше развеселен.

— Какво? — каза Кабът.

— Нищо — отвърна Ансън прекалено бързо.

— Каза, че съм ексцентричен.

— Не точно. Всъщност каза, че е свикнала да общува с темпераментни ексцентрични художници.

— От което ясно се подразбира, че ме класифицира в една и съща категория с нейните темпераментни ексцентрични художници.

— Е, ако това е някакво утешение, бих казал, че ти не си темпераментен. Точно обратното. Не си по големите драми, със сигурност.

Кабът изстена.

— Благодаря ти.

— Предполагам, че това е резултат от обучението по бойни изкуства. — Ансън се наведе напред и скръсти ръце върху бюрото си. — Да продължим нататък. Мисля, че Вирджиния Трой има сериозна причина да иска да отиде на този остров и да зададе някои въпроси.

— Аз също — каза Кабът. — Мислиш ли, че трябва да уведомим Макс и Джак, че е възможно да имаме нова следа към Зейн?

— Това не е следа, а слух. Основава се на халюцинациите на една жена, която, съдейки по всичко, е била клинично луда. Джак работи като консултант в Чикаго. Трябва да се концентрира върху работата си там. И защо да прекъсваме медения месец на Макс и Шарлът, ако не разполагаме с нищо конкретно? Предлагам да разберем с какво точно си имаме работа, преди да се хвърлим в дълбокото.

— Добре. — Кабът се отправи към кабинета си. — Ще довърша документите по случая със застраховката, за да можеш да изпратиш сметката на клиента.

— Още нещо. Онзи адвокат отново се обади.

— Бърли? — Кабът спря на прага. — Какво искаше, по дяволите?

— Същото, което и първия път. Иска да говори с теб.

— Предаде ли му отговора ми?

— Дума по дума. Казах му, че през целия си живот не си имал връзка със семейството на майка си и нямаш намерение да променяш тази ситуация сега. Но трябва да ти кажа, че той е доста упорит тип.

— И аз съм такъв.

— Искаш ли съвет?

— Не. Но ще ми го дадеш, нали?

— Да — отвърна Ансън. — Защото съм абсолютно сигурен, че Бърли няма да се откаже. Разбери каква е целта му, след което можеш да вземеш обосновано решение.

— Решението ми вече е обосновано от факта, че семейството на майка ми се е отрекло от нея, когато е избягала с биологичния ми баща.

— Израснало е ново поколение, след като майка ти е била изхвърлена от семейство Кенингтън — каза Ансън. — Бъди разумен. Може би някой е разбрал какво се е случило преди толкова години и иска да се свърже с теб. Трябва да предложиш възможност за комуникация.

— Ако това е вярно, защо ще го прави чрез адвокат? Никой не обича да му се обажда адвокат.

— Изборът е твой — каза Ансън. — Но ти казвам, че Бърли няма да се откаже.

— Добре. — Кабът влезе в кабинета си. — Ще му върна обаждането. Ще чуя какво има да каже и тогава ще го пратя по дяволите.

— Точно така. Оставих номера на бюрото ти.

Кабът влезе в кабинета, затвори вратата и седна. Единственото, което нарушаваше дзен хармонията на бюрото му, беше бележката с името на Бърли и телефонния му номер.

Той се загледа в цифрите. Ансън беше прав. Адвокатите по принцип не се отказваха и не изчезваха, ако не успеят да намерят някого по телефона; поне не и добре платените адвокати. Адвокат, който се обажда от името на семейство Кенингтън от Сан Франциско, трябва да бе много добре платен.

Семейството на майка му контролираше империя с ограничен брой акционери, създадена в Калифорния по време на златната треска в края на XIX век. Първоначалният източник на богатството обаче не беше златото. Томас Дж. Кенингтън очевидно е бил прекалено умен, за да губи време, преследвайки фантазия с кирка и лопата. Вместо това той изградил малка империя, която продавала кирки, лопати и друго оборудване на златотърсачите, преследващи фантазиите си.

По-късно Кенингтън и неговите наследници инвестирали в петрол и железопътни линии. В крайна сметка тези класически източници на приходи отстъпили на по-модерно и по-разнообразно портфолио, включващо ценни недвижими имоти в Калифорния. „Не можеш да сбъркаш с имот на крайбрежието“, било мотото на Кенингтън от 30-те години на миналия век.

Тези думи се бяха доказали като печеливши в живота.

В продължение на почти пет десетилетия Уитакър Кенингтън бе оглавявал „Кенингтън Интернешънъл“. Кабът никога не беше срещал дядо си и това не би могло да се промени, защото преди два месеца Уитакър Кенингтън бе починал от сърдечен удар. Той беше на осемдесет и пет години и имаше трети брак. Семейството запази точните обстоятелства на смъртта му неизяснени, позовавайки се на правото на лична тайна. Но те не можеха да контролират слуховете. Старецът бил в леглото с любовницата си в момента на смъртта си.

Семейство Кенингтън бяха гениални, що се отнася до бизнеса, но се бяха прочули и със семейните си драми. Бяха известни с избухливия си нрав. Не забравяха обидите, враждуваха поколения наред и обикновено съсипваха браковете си.

Кабът посегна към телефона на бюрото. Да приключа с това, помисли си той. После можеше да започне да мисли за следващата сутрин и за Вирджиния Трой.

На второто позвъняване му отговори жена със спокоен, школуван глас.

— Бърли Хамънд.

— Кабът Сътър отговаря на обаждане от… — Кабът погледна към бележката. — От Дж. Л. Бърли.

— Да, разбира се, мистър Сътър — школуваният глас незабавно стана по-сърдечен. — Мистър Бърли очаква обаждането ви. Опасявам се, че говори по другата линия. Ще почакате ли?

Кабът погледна часовника си.

— Има трийсет секунди.

Бърли веднага се обади.

— Благодаря ви, че ми отговорихте, мистър Сътър.

Беше глас на адвокат: искрен, надежден, много, много любезен. Беше глас, подходящ за разказване на истории на съдебните заседатели. Дами и господа, имате рядката възможност да поправите една ужасна несправедливост. Клиентът ми е невинен.

— Получих вашето съобщение — каза Кабът. — За какво става дума?

— Несъмнено сте наясно, че дядо ви почина преди два месеца.

— Разбрах.

— Моята фирма е натоварена с управлението на наследството. Както вероятно предполагате, ситуацията е много сложна.

— Това е ваш проблем.

— Обаждам ви се, за да ви уведомя, че съгласно малка техническа подробност в завещанието вие имате право да получите една добра сума.

Кабът замря.

— Това да не е обичайното завещание от един долар, признаващо ме за наследник, за да не мога да обжалвам на основанието, че дядо ми не е знаел за съществуването ми?

— Мога да ви уверя, че става дума за значително повече от един долар — каза Бърли. — Въпросната сума е двадесет и пет хиляди долара.

Определено бе повече от символичния долар, който се използваше, за да се възпрепятства член на семейството да получи основание за завеждане на дело. Но двайсет и пет бона бяха джобни пари за наследството на Уитакър Кенингтън — вероятно еквивалент на един долар за старото копеле.

Ала също така е неочаквано добра печалба в моя свят, помисли си Кабът. Това щеше да покрие наема за скъпия му апартамент в Сиатъл за няколко месеца и може би щеше да остане нещо, което да се използва за обновяване на компютърната система на агенцията.

— Трябва да призная, че съм изненадан — каза той. — Имате ли представа защо старецът е решил да признае съществуването ми?

— Към края на живота си хората често размислят върху миналото и изпитват съжаление — каза Бърли.

— Чух, че е умрял в леглото на любовницата си. Не изглежда да е прекарвал много време в размисли за миналото.

— Не вярвайте на всичко, което виждате в медиите. За съжаление, обстоятелствата около смъртта на мистър Кенингтън осигуриха храна за таблоидите. Дядо ви беше доста колоритна личност.

— Това е един от начините да бъде охарактеризиран.

Подъл, злопаметен, тираничен женкар е другият начин, каза Кабът под носа си.

— Както казах, вие трябва да получите двайсет и пет хиляди долара — продължи Бърли, — но става дума и за някои документи.

— Разбира се. Просто ги изпратете до офиса ми.

— Боя се, че е малко по-сложно. Най-лесният и бърз начин да се справим с това е да дойдете лично.

— Работя по един случай. Ще ви се обадя, когато съм свободен.

Бърли се разсмя.

— Не ви предлагам да си правите труда да пътувате до Сан Франциско. Моя работа е да тичам насам-натам. Мога да долетя с чека в Сиатъл утре, ако това е удобно.

— Не, не е.

— Няма да отнеме повече от десет минути, за да обясня техническите подробности в завещанието. След като подпишете документите, парите ще бъдат ваши.

— Добре, но както ви казах, аз работя по един случай. Ще бъда извън офиса през следващите няколко дни. Ще се свържа с вас, когато се върна.

— Страхувам се, че въпросът е неотложен — каза Бърли.

Кабът замълча, за да възприеме тази информация.

— Какво ще стане, ако не подпиша тези документи?

— В такъв случай се боя, че не съм упълномощен да ви дам чека. Както казах, ситуацията е доста сложна.

— Какъв срок имам?

— Надявах се да можем да приключим това утре или вдругиден.

— Според моя опит един добър адвокат обикновено може да отлага безкрайно, когато му е удобно.

— Мистър Сътър, приканвам ви да не забравяте, че тук са заложени двадесет и пет хиляди долара. Ако отлагате прекалено дълго, друга клауза в завещанието ще влезе в сила и ще отмени това.

— Изпратете ми копия от тези документи. Ще ги прегледам.

Бърли се изкашля.

— Както казах, въпросът е сложен. Бих искал да съм там, за да обясня подробностите.

— Вижте, нямам време да споря за това. Изпратете документите. Ще се свържа с вас, след като ги прегледам.

— Много добре, щом настоявате. — В гласа на Бърли се долавяше раздразнение, но въпреки това отстъпи. — Вашият случай трябва да е много важен, щом сте готов да отложите получаването на чек за двадесет и пет хиляди долара.

— Нямате представа.

— Ще се надявам скоро да се срещна с вас — каза Бърли. — Междувременно, имайте предвид, че залогът е двадесет и пет хиляди долара.

— Ще го имам предвид.

Кабът приключи разговора и за миг остана загледан в телефона. После се изправи, заобиколи бюрото и отвори вратата на кабинета си.

Ансън вдигна очи от компютъра си.

— Е? — попита той.

Кабът подпря рамо на рамката на вратата и пъхна палеца си в кожения колан.

— Според адвоката по наследството на Уитакър Кенингтън старецът очевидно е променил отношението си и ми е оставил двайсет и пет бона.

Ансън изсумтя.

— Според повечето хора това е едно добро малко наследство. Но като се има предвид, че това е наследството на Уитакър Кенингтън, бих казал, че е по-скоро символичен подарък.

— Така е. И все пак, двадесет и пет хиляди са си двадесет и пет хиляди.

— Не споря.

— Но тук става интересно — каза Кабът. — Според Бърли трябва да подпиша някакви документи, преди да мога да осребря чека. Нещо повече, той е готов да лети до Сиатъл и да се срещне с мен тук, в кабинета ми, за да ми помогне да подпиша документите.

Веждите на Ансън се вдигнаха.

— Хм.

— Освен това, както изглежда, има някаква спешна необходимост да се подпишат споменатите документи. Ако не ги подпиша, ще загубя парите.

Ансън се облегна в стола си.

— Не знам много за завещанията и попечителските фондове. Сигурен съм, че въпросът с наследството на дядо ти е доста сложен. И все пак това звучи малко странно.

— И на мен така ми се стори. Накара ме да си припомня старата поговорка „Няма такова нещо като безплатен обяд“.

— Да, но не бива да забравяш, че съществува и такова нещо като разкаянието на един дядо, който никога не е имал връзка с внука си.

— Той нямаше нужда от мен — каза Кабът. — Благодарение на трите си брака има достатъчно потомци и множество внуци.

— Което може да обясни защо твоето наследство не е точно смайващо — каза Ансън. — Всички тези бивши съпруги и техните потомци вероятно се бият за дяловете си от наследството.

— Не мога да кажа, че ги обвинявам. Този въпрос с документацията ме кара да мисля, че предложението на Бърли не е толкова просто и ясно, колкото изглежда. Казах му да ми изпрати копия от документите, които иска да подпиша, за да ги прегледам.

Ансън се замисли.

— Няма да навреди, ако твоят адвокат също ги разгледа. Правната терминология винаги е трудна за разбиране. Обади се на Рийд Стивънс. Свършихме му работа и неотдавна той помогна на Макс с проблем, свързан с някои семейни въпроси. Можеш да му се довериш.

— Добра идея. Ще се свържа с него.

Кабът се отдръпна от рамката на вратата и се върна в офиса си.

Двайсет и петте хиляди определено щяха да му бъдат полезни, но сега единственото, върху което искаше да се съсредоточи, беше пътуването до Лост Айлънд с Вирджиния Трой.