Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (59)

Глава 59

Тъкър Флеминг стоеше в края на частния пристан и наблюдаваше малката лодка, която предпазливо се приближаваше към него. Наближаваше полунощ. Беше облечен с дебело сако, но студеният вятър, идващ от тъмните нощни води на езерото Вашингтон, беше остър като нож.

Лодката се движеше без светлини, но нощта беше ясна и луната хвърляше сребристи отблясъци върху водата. Тъкър използва фенерче, за да даде знак на човека зад руля, че всичко е чисто.

Бяха изминали няколко часа от бедствието в къщата край Уолъртън, но той все още беше разтреперан и нервен. Стряскаше се и от най-малкия шум. Не можеше да повярва, че всичко се беше объркало. Той владееше играта, а сега бягаше, грандиозният му проект беше рухнал тотално.

Поглеждайки назад, той осъзна, че нещата започнаха да се объркват от нощта, когато Хана Брюстър избра смъртта. Това беше повратната точка. Един лош резултат влечеше друг. Днес беше проследен от тийнейджър с телефон и от нископлатен частен детектив.

Известно време той се беше надявал, че Сътър и хлапето не са се измъкнали от горящата къща. Но не след дълго осъзна, че не е имал късмет. Беше зарязал колата колкото е възможно по-бързо и бе използвал фалшивата лична карта, за да наеме един безличен форд, както правеше при пътуванията си до Лост Айлънд. Сякаш беше преди цял един живот.

Обмисляше да тръгне към Канада — границата беше на по-малко от три часа и имаше места, където можеше да пресече, без да рискува да бъде засечен от властите. Най-после спря на огромния паркинг на оживен търговски център, където фордът беше само още една кола в морето от превозни средства.

Влезе в търговския център, купи си кафе от „Старбъкс“ и седна на една маса. Прекара цял час, опитвайки се да измисли план за действие, някакъв блестящ нов ход, който да му позволи да си върне контрола върху играта. Но изглежда, не можеше да мисли ясно. Странни схеми — една от друга по-невероятни — преминаваха хаотично през главата му.

Най-накрая беше принуден да приеме истината. Оставаше му само един възможен вариант. Последното, което искаше да направи, беше да изпрати код за извънредно положение, но нямаше друг избор. Когато имаш нужда от помощ, ще се обърнеш към единствените хора, на които наистина можеш да се довериш — семейството.

Бе изпратил кода.

Отговорът не дойде веднага. Чакането беше мъчително. Не можеше да си поеме дъх и пулсът му беше толкова ускорен, че се чудеше дали няма да направи нещо наистина шантаво, като това да припадне пред магазина на „Нордстром“. Това би било краят. Щеше да се събуди в спешното отделение и някое ченге щеше да го очаква, за да го арестува.

Вече бе започнал да се пита дали Куинтън Зейн щеше да обърне гръб на сина си, когато дойде съобщението. Изпращаше му адреса на къща на брега на езерото Вашингтон и му нареждаше да чака на частния пристан петнадесет минути преди полунощ. Щеше да го вземе лодка и да го отведе при единствения човек, който можеше да му помогне — баща му.

Къщата се намираше на уединен участък от крайбрежието. Прозорците й не светеха. В предния двор беше забоден дискретен знак „Продава се“. Татко мислеше за всичко.

Не бе искал да се срещне със Зейн при такива обстоятелства. Искаше да се появи с парите, които старият беше загубил преди толкова години, искаше да докаже, че е наследил амбицията, таланта и самообладанието на Зейн. Нещо повече, беше решен да успее там, където Зейн се беше провалил. Тази мечта беше унищожена в пламъците на къщата край Уолъртън.

Но Зейн също не беше успял, напомни си той. Зейн се бе оставил да бъде измамен от хора в собствената му организация — няколко жени, ни повече, ни по-малко. Те са щели да се измъкнат, ако не са били предадени. Зейн си беше отмъстил, но парите отдавна бяха изчезнали.

Аз съм толкова добър, колкото си бил и ти някога, Зейн. По дяволите, аз надуших следата на парите, които си загубил, нали? Все още са там някъде. Не изглежда Вирджиния Трой и Сътър да са ги намерили. Ти и аз може да успеем да стигнем до тях първи, ако работим заедно. Ще бъдем страхотен екип.

Екип баща и син.

Хареса му как звучи. Нуждаеше се само от нова самоличност и ново начало. Ако работеха заедно, двамата със Зейн щяха да са неудържими. Щяха да подпалят целия шибан свят.

Лодката се плъзна и спря на края на пристана. Човекът зад руля се очертаваше като тъмен силует. Тъкър се качи на борда. Беше инструктиран да не задава никакви въпроси. Трябваше да влезе в лодката и да мълчи, докато не пристигне на местоназначението.

Лодката потегли отначало бавно, после набра скорост. Студеният вятър стана хиляда пъти по-лош. Няма да е за дълго, помисли си той. Зачуди се коя от скъпите къщи на езерото принадлежеше на Куинтън Зейн.

Лодката най-после спря в края на друг пристан в уединено заливче. Човекът, който управляваше лодката, изключи двигателите.

— Време беше — каза Тъкър. — Адски е студено тук, на водата.

Човекът излезе от малката рубка. Луната освети пистолета в ръката му.

Едва тогава Тъкър осъзна, че е направил ужасна грешка.

— Не — изскимтя той.

Трескаво се опита да се измъкне от лодката и успя да стъпи с единия крак на пристана.

Първият изстрел го улучи точно в средата на гърба с такава сила, че го повали по лице върху дъските. Той смътно осъзна, че стрелецът слиза от лодката.

Последната му съзнателна мисъл беше, че е допуснал да бъде измамен като баща си.

Изобщо не почувства втория изстрел, този в главата.