Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (46)

Глава 46

— Не можех да не забележа, че ти не оказа особена съпротива, когато Ксавиер обяви, че ще бъде стажант при вас за известно време — каза Вирджиния.

Двамата с Кабът седяха на дивана в хола й и отново преглеждаха фотокопията от дневника на Абигейл Уоткинс, опитвайки се да открият някаква допълнителна информация. Страниците бяха разпръснати по масичката за кафе.

Кабът вписваше хронологията на събитията и не вдигна поглед от лаптопа си.

— Според мен хлапето си спечели работата, като помогна на Ансън да разгадае кода в книгата на майка ти.

Вирджиния се усмихна.

— Знаеш ли какво мисля? Мисля, че ти изпитваш съчувствие към Ксавиер. В момента той се лута. Дошъл е да те търси, защото има нужда от стабилност.

— Ако става дума за стабилност, човекът е Ансън, не съм аз. Той е този, който наглежда Ксавиер.

— Но ти можеше да качиш Ксавиер на първия самолет за дома му. Не го направи.

— Нямах време. Напоследък съм малко зает.

Вирджиния се усмихна и не каза нищо.

Кабът най-после вдигна поглед, леко присвил очи.

— Ксавиер не може да остане в Сиатъл безкрайно.

— Но засега?

— Засега става, стига Ансън да е готов да го наблюдава — каза Кабът.

Телефонът му завибрира, преди Вирджиния да може да каже нещо повече по въпроса. Той погледна екрана. За секунда замря напълно. После скочи на крака.

— Това е Кейт Делбридж — каза той. — Пише, че трябва да ни види веднага.

— Къде? В нейния апартамент ли?

— Не, тя е на път за летището. — Кабът взе кобура с пистолета си и се отправи към входната врата. — Иска да говори с мен. Посочила е адрес. Изглежда, че е ресторант, разположен на няколко пресечки на юг от „Пайъниър скуеър“.

— В квартала Со До! — Вирджиния скочи и забърза след него. — Това е предимно индустриална зона. В този час на нощта ще бъде практически пуста.

— Имам чувството, че не иска да разберат, че разговаря с мен.

— С нас — каза Вирджиния. — Идвам с теб.

Кабът спря на вратата, с ръка на бравата.

— Няма нужда.

— Не, има. Ти беше казал, че не би трябвало да оставам сама, докато всичко това не приключи.

Той простена.

— Да, наистина го казах.

— Няма време да се обадиш на Ансън и да го накараш да дойде да ме пази. Освен това аз съм твоето подкрепление. Нали сме един отбор?

— Подкрепление. Точно така.

Той не изглеждаше особено доволен, но звучеше примирено. Отвори вратата.

Вирджиния грабна чантата си и го последва в коридора.