Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (17)

Глава 17

Трафикът в центъра беше спокоен. В резултат на това малко по-късно Вирджиния паркира колата си на свободно място близо до предната страна на галерията.

Тя слезе, също и Кабът. Никой от двамата не проговори, докато вървяха бързо към входната врата. Ръцете на Вирджиния леко се разтрепериха, когато се опита да вкара ключа в ключалката. Това е от адреналина — каза си тя. — Съвсем естествено е при тези обстоятелства. Нямаш паник атака. Просто си много напрегната. Има защо.

Тя отвори вратата на втория или може би на третия опит. Кабът беше достатъчно разумен да не предложи да вземе ключа и да извърши сам това просто действие, което наистина щеше да я ядоса.

След като влезе, тя забърза към кутията на стената и се застави да се концентрира достатъчно дълго, за да набере паролата. За щастие я набра правилно от първия път. Дръпна шалтера на стената. Осветлението на тавана се включи. Бързият оглед наоколо я успокои.

— Изглежда, тук не е пипано нищо — каза тя.

Кабът погледна в дъното на дългата галерия.

— Каза, че картините на Брюстър се съхраняват в склада.

— Отзад. Точно така. Ще ти покажа.

Тя мина зад елегантното бюро от метал и стъкло и отвори вратата към вътрешната стая. С отварянето полъхна странно, тревожно усещане за нещо нередно. Последва го миризма, която някакво примитивно чувство у нея разпозна. Инстинктивно покри с ръка носа и устата си, отстъпи крачка назад и се блъсна в непоклатимото тяло на Кабът.

— Какво, за бога… — прошепна тя.

— Стой тук — нареди Кабът.

Той я отмести настрана и натисна ключа на стената. Лампите на тавана се включиха и осветиха купчините опаковъчни каси, обвити платна и предмети на изкуството, натрупани във вътрешното помещение.

Кабът бавно се придвижи в стаята. Пренебрегвайки заповедта му, тя го последва. Той не се опита да я спре. Вратата на хранилището беше отворена. Осветлението вътре не беше запалено. Вирджиния се опита да свърже фактите, но мозъкът й се беше вцепенил.

— Той е бил тук — каза тя. — Открил е картините на Хана. Но каква е тази миризма?

Кабът заобиколи зад една редица опаковъчни каси. Спря и погледна надолу.

— Бил е тук, но не е бил сам — каза Кабът.

Тя усети, че трепери още по-силно. Знаеше, че не иска да вижда онова, което гледаше Кабът, но се застави да заобиколи касите и да се изправи пред истината.

За един инфарктен миг тя се вгледа в тялото, лежащо в локва засъхнала кръв.

Кабът приклекна до мъртвата жена и посегна да провери дали има пулс. Очевидно нямаше да открие такъв. Вдигна поглед към Вирджиния.

— Познаваш ли я? — попита той.

— Не. Никога през живота си не съм я виждала.