Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (1)

Глава 1

Хана Брюстър трескаво разплиска запалителната течност из малката хижа, защото времето изтичаше. Вече беше сигурна, че демонът ще дойде за нея тази нощ. Дебнеше я от седмици.

Беше прекарала мъчителни часове, опитвайки се да реши как да постъпи. Накрая беше разбрала, че няма друг изход, освен да унищожи творбата си. Това беше единствената й надежда, че ще спази обещанието, дадено преди много години.

Остави празния контейнер на пода до вратата и взе кутийка кибрит. С изненада откри, че ръцете й отново са стабилни, сякаш държеше четка и стоеше пред бялото платно. Тази вечер щеше да нарисува картина с огън.

След това щяха да казват, че е обезумяла, че окончателно е преминала опасната граница между здравия разум и лудостта. Но истината бе, че от дълго време не беше усещала мисълта си толкова ясна. Знаеше какво точно трябва да направи.

Преди няколко седмици, когато чудовището се появи за първи път на острова, тя се опита да се убеди, че халюцинира. Отново. Тези дни миналото се връщаше и си отиваше с толкова реални видения, че тя често се объркваше. Все пак бяха минали двадесет и две години и всички твърдяха, че Куинтън Зейн е мъртъв.

Но преди две седмици тя отново го забеляза. Направи опит да убеди себе си, че не може да разчита на очите си. Но онази нощ почувства, че е наблюдавана. Тогава разбра, че повече не може да се залъгва с мисълта, че халюцинира. Нощем истината винаги е поразително ясна.

В полунощ тя взе четката със стабилна и уверена ръка и започна да рисува последната си картина. Продължи да рисува всяка нощ, докато завърши творбата си.

И после зачака демонът да се върне.

През последните дни тя изминаваше дългия път до малкото селце всеки следобед, за да наблюдава фериботния пристан. Настаняваше се в магазинчето за билкови чайове и изучаваше шепата пристигащи пътници. Беше февруари и в Тихоокеанския северозапад все още беше доста мразовито. По това време на годината никога нямаше повече от шепа туристи.

Веднага забеляза демона, въпреки че той се беше постарал да се дегизира — беше сложил черни очила, плетена шапка и черно яке с дръпната качулка. Не можеше да я заблуди. Може и да я измъчваха видения, но дори халюцинациите й бяха ясни и детайлни. Все пак беше художничка.

Куинтън Зейн идваше за тайната, която тя беше пазила толкова дълго. Беше безмилостен. Сега, когато я беше открил, нямаше да спре, докато не я застави да издаде истината. След като получеше от нея това, което иска, щеше да я убие. Тя не се страхуваше от смъртта. Всъщност откакто Абигейл умря, тя обмисляше възможността да направи последната крачка. Това се случи точно преди Коледа. Но преди двадесет и две години тя беше дала обет и беше направила всичко възможно да устои на думата си.

Това, от което най-много се страхуваше, бе, че не е достатъчно силна, за да се противопостави на Куинтън Зейн. Копелето можеше да те накара да повярваш във всичко, което си иска. Веднъж вече беше изпадала във властта на неговата магия и беше заплатила ужасна цена. Не можеше да рискува отново да я оплете в мрежата си. Тя беше единствената, която можеше да ги предупреди.

Миризмата от па̀рите на запалителната течност я задушаваше. Беше време.

Драсна клечка кибрит. Когато пламъкът се успокои, тя излезе навън и хвърли кибрита през вратата в хижата.

Няколко секунди не се случи нищо. Разстроена от мисълта за неуспех, тя бръкна в кутията за друга клечка кибрит. В този миг огънят избухна. Буйните пламъци озариха с адска светлина вътрешността на хижата и последната й картина.

Тя наблюдаваше ада през прага, изучавайки критично изображението. Беше принудена да нарисува картината на стената, защото нямаше достатъчно голямо платно.

Огънят погълна хижата и картината. Жегата ставаше непоносима. Инстинктивно отстъпи няколко крачки назад и с облекчение усети прохладния нощен полъх от студените води на Пюджет Саунд.

Стоеше, смаяна от унищожителните си действия. Сцени от миналото и настоящето се преплитаха в ума й. Струваше й се, че чува писъци на деца, но трябва да беше в спомените й, а не в настоящата действителност. Наблизо нямаше деца. Беше избрала хижата заради отдалеченото й местонахождение. Съзнаваше, че нощните й навици биха смущавали съседите дори тук, на острова, където ексцентричностите не само се толерираха, но и се предполагаха. Абигейл беше единствената, която разбираше и приемаше странностите й.

Не, нямаше детски писъци. Но сърцето й биеше силно и не й достигаше въздух, също както в онази ужасна нощ преди толкова години.

Гледаше огъня и чакаше. Беше сигурна, че той скоро ще се появи.

Куинтън Зейн изплува от дълбоките сенки на гъстите гори, които обграждаха отвсякъде хижата. Сякаш бе излязъл от някоя от картините й, от миналото й, от кошмарите й.

Не можеше да му позволи да я докосне. Беше прекалено силен, прекалено могъщ. Ако попаднеше в ръцете му, щеше насила да изтръгне истината от нея. Може и да беше луда, както казваха всички, но знаеше да пази тайна.

— Стой далече от мен — предупреди тя. Беше изумена от спокойната твърдост в гласа си. — Не ме докосвай.

Но Зейн се устреми към нея. Високата му фигура и широките рамене се открояваха на фона на бушуващите пламъци — както в онази далечна вечер, когато го гледаше да прекосява горящия двор.

Беше силен. Лесно щеше да я настигне. Тя нямаше шанс.

Сега той я викаше, увещаваше я да отиде при него, обещаваше безопасност, сигурност и край на виденията, както беше обещавал преди толкова години. Но тя знаеше, че лъже.

Взе решението си.

— Глупак си, че се върна — извика тя. — Ключът принадлежи на децата. Наистина ли мислиш, че могат да забравят какво причини на семействата им? Ти си мъртъв. Просто още не го знаеш.

Тя се обърна и хукна в нощта. Зад нея се чуваха тежки стъпки.

Краят на скалите беше осветен от лунната светлина и от огъня. Беше идвала тук много, много пъти през годините, в които живееше на острова. Толкова много нощи беше спирала до ръба на скалите, беше гледала надолу към тъмните, дълбоки води и беше мислила колко е лесно да направи още една крачка.

В миналото винаги беше отстъпвала назад. Но не и тази вечер. Обхвана я чувство на дълбока увереност.

Някак смътно осъзна, че все още държи кутията кибрит. Вече нямаше да й трябва. Хвърли я настрана и продължи, докато под краката й остана само въздух, докато полетя далече от демона.

Последното, което чу, беше изпълненият с безпомощна ярост крясък на Куинтън Зейн. Тогава разбра, че го е победила, поне за момента. Други трябваше да го спрат. Беше изпълнила своя обет и беше изпратила предупреждението. Не можеше да направи нищо повече.

За частица от секундата тя усети покой.

Тъмното море я прие.