Джейн Ан Кренц
Обет за мълчание (72)

Глава 72

— Доколкото разбирам, откриването на изложбата премина успешно — каза Октавия.

— По-добре, отколкото се осмелявах да се надявам. — Вирджиния постави чашата си с чай върху чинийката. — Присъства Хектор Монтгомъри, технологичният магнат, който открива своя собствена фондация.

Беше следобед. Двете с Октавия пиеха чай в зимната градина в къщата на Октавия.

Вирджиния вече не вземаше обезболяващи, но лекарят намекна, че шофирането вероятно е лоша идея, докато раната не зарасне. Кабът прие това като закон. Беше настоял да я закара до дома на Октавия, преди да отиде в офиса.

— Видях, че Монтгомъри разговаря с теб — каза Октавия. — Той изглеждаше доста въодушевен.

Вирджиния се усмихна.

— Между нас казано, той е от типа, който силно се ентусиазира, когато открие нова страст. В момента тази страст е изкуството, така че не се оплаквам. Иска да ме наеме като консултант.

— Това е чудесно. Значи е станал колекционер? Предположих това, когато го забелязах в тълпата.

— Да. Той иска да създаде лична колекция с акцент върху художниците от Северозападния Пасифик, но също така иска да има серия от инсталации в централата на новата си фондация. Това означава, че включените в тази експозиция художници ще придобият голяма популярност. Фантастична възможност за тях, а и за мен.

— Да, така е. — Октавия вдигна чашата си в знак на приветствие. — Поздравления, скъпа, ти започваш да сбъдваш мечтата си. Галерия „Трой“ ще процъфтява. След като се разчуе, че Монтгомъри те е наел като личен консултант, хората ще стоят на опашка пред галерията. Вътрешните дизайнери и сериозните колекционери ще търсят отчаяно твоите съвети.

— Е, колекционерите са непостоянни, а творците по природа са сложни за разбиране. Все пак, ти си права, миналата вечер беше един чудесен старт. Сега от мен зависи да издигна бизнеса си на следващото ниво.

— Ще го направиш — каза Октавия. — Галерията е твоята страст. Сега го разбирам и съм благодарна, че ти следваше своя път дори когато те принуждавах да избереш друг.

— Знам, че искаш да бъда щастлива. Мислеше, че това ще се случи само ако се придържам към семейните традиции и отида в академията.

Октавия се усмихна.

— От авторитетен източник знам, че щастието е надценявано състояние.

Вирджиния повдигна вежди.

— И таз добра! Кой ти даде този съвет?

— С Ансън Салинас имахме просветляващ разговор снощи — каза Октавия. — Когато му обясних, че искам само да бъдеш щастлива, той ми каза мнението си за щастието. Той твърди, че това е повърхностно, преходно чувство, което повечето хора дори не разпознават, когато им се случва. Те му посвещават внимание само когато се чувстват нещастни. И тогава са склонни да се възмущават и ядосват.

— Предполагам, че има право.

— Той смята, че това, което наистина има значение, е способността да изпитваш радост. Според него това е по-силната емоция, защото тя остава, независимо от обстоятелствата. Щом познаеш радостта, никога не си същият. Тя променя човека.

— Мислиш ли, че е прав?

— Знам, че е прав. Бях съсипана, когато загубих майка ти. Обвинявах себе си.

— Мислех, че обвиняваш мен — каза Вирджиния. — Тя се е омъжила заради мен. Била е уязвима и е попаднала в сектата на Куинтън Зейн заради мен. По-късно вие с дядо се разведохте заради мен.

Октавия затвори очи с изражение на скръб и съжаление, което беше далеч по-красноречиво от думите. Разтревожена, Вирджиния посегна през малката масичка да докосне ръката на Октавия.

— Октавия… Бабо. Моля те. Ти беше права. Не бива да говорим за миналото. Това просто отваря всички рани.

Октавия отвори очи. Те горяха решително.

— Чуй ме, Вирджиния — започна тя, — и никога не забравяй това, което ще ти кажа. Ти не можеш да бъдеш обвинявана за избора, който майка ти е направила, и не си отговорна за избора, който направихме ние с дядо ти. Ние сме възрастните. Взели сме собствени решения. Ти понесе последствията от тези решения и затова мога само да кажа, че наистина съжалявам. Нямам право да искам твоята прошка. Просто искам да знаеш, че съжалявам.

Вирджиния стисна силно ръката на Октавия.

— Няма нищо, за което да ти прощавам. Ти беше до мен, когато имах нужда от теб. Ти ми даде дом. Ти ми осигури стабилност и опора, когато най-много се нуждаех. Винаги съм знаела, че ме обичаш, без значение колко сме спорили. Знам, че често те разочаровах, но се надявам, че усещаш колко те обичам.

— Вирджиния! О, скъпото ми момиче. Не знаеш и половината от това. Ти беше тази, която ме спаси. Ако не беше ти, не мисля, че бих могла да преживея загубата на Кимбърли, а след това и предателството на Павел. Ти донесе любов и смисъл в живота ми. Това са подаръци, които никога не съм приемала леко. И за сведение, никога не си ме разочаровала. Спорехме, защото се ужасявах, че може да направиш избор, който ще ти причини болка. Страхувах се, че няма да успея да те предпазя, както не успях да предпазя Кимбърли.

— Ти беше права. Майка ми е направила своя избор. В крайна сметка тя и другите жени, противопоставили се на Куинтън Зейн, са били много смели и много дръзки. Планът им се е провалил, но децата им са били спасени.

— Казах на Ансън, че е взел правилното решение, когато е спасил децата през онази нощ. Той е направил избора, който Кимбърли и другите майки биха искали да направи.

Вирджиния вече не можеше да сдържи сълзите. Тя дори не се опита. Както и Октавия.

Когато бурята отмина, те стояха близо една до друга и гледаха към потъналата в мъгла градина.

— Кабът ме помоли да се омъжа за него — каза Вирджиния след известно време.

Октавия се усмихна.

— Доста време му трябваше.

— Как можеш да го кажеш? С Кабът се познаваме съвсем отскоро.

— Вие с Кабът имате общо минало. И двамата можете да си представите общо бъдеще. Това е чудесно.

— Мислех си дали ще можем да направим сватбата тук, в твоята градина.

— Сватба на открито в Сиатъл винаги е малко рисковано. Може и да вали.

— И какво? Ако вали, просто ще преместим нещата вътре. Тази градина е чудесно място за сватба.

— Да, така е — каза Октавия.

Вирджиния се усмихна.

— С Кабът отиваме на вечеря. Можеш ли да се присъединиш към нас?

— Бих искала, но се боя, че имам други планове.

— Някоя от твоите клубни срещи?

— Не, мила. Нещо по-интересно. Ансън ме покани на вечеря.

Вирджиния остана безмълвна няколко секунди. Вероятно това беше усещането, когато те удари гръм, реши тя.

— Какво? — най-накрая успя да каже тя. — Ти и Ансън Салинас? Вечеря?

— Малко разнообразие от срещите на бридж клуба и на градинарския клуб, не мислиш ли?