Джаки Колинс
Секс и диаманти (9)

Глава осма

— Изглеждаш добре, мой човек — възкликна Бевърли, сложила ръце на хълбоците. — Наистина добре.

Джет се усмихна на старата си приятелка.

— А аз какво да кажа за теб? Все още си най-страхотната мацка в Ню Йорк.

— Е, да, не изглеждам зле за такава стара чанта като мен — рече тя кисело. — Всеки момент ще навърша трийсет. Съдбовните трийсет! Как е възможно?

— Чувал съм да казват на трийсетте новите тринайсет — рече той и й намигна.

— Гипсиран или трезвен, винаги си знаел да кажеш подходящото за случая — отвърна тя и посочи към придружителя си — слаб, бял хубавец с рошава брада и дълга коса, вързана отзад на опашка по модата от седемдесетте години. — Запознай се с моя приятел Чет, той е музикант.

— Здравей! — каза Джет и му подаде ръка.

Чет отговори с враждебно кимване.

Бевърли се разсмя развеселена.

— Той мисли, че сме се чукали — рече тя, без ни най-малко да се притесни. — Продължавай да му казваш, че не сме.

— Хей, приятел, мога да те уверя, че не сме — успокои го Джет, но киселата физиономия на Чет не се промени.

Вечерята ги очакваше. Бевърли искаше да научи всичко за престоя му в Италия, така че похапвайки вкусна американска пържола и гарнитура от пържени картофи, Джет й разказа.

Изглежда, че Чет не беше от приказливите. Запази пълно мълчание на масата, докато Джет не го заговори за музика. Едва тогава се оживи. Оказа се, че е джаз изпълнител, който беше свирил със Спрингстийн и Стоунс. Беше също въздържател, така че намериха общ език на тази тема и когато Бевърли предложи да се отбият в „Гетсбис“ — модния нов клуб, — не можеше да се каже, че бяха станали приятели, но поне разговаряха.

В таксито на път за „Гетсбис“ Джет се разколеба.

— Чувствам се изморен от часовата разлика — рече той, като протегна крака и се прозя. — Вие идете да се позабавлявате, а аз ще взема да си легна.

— В никакъв случай! — възрази Бевърли и го плесна закачливо по бузата. — Настоявам.

— Остави ме да си почина — рече уморено той. — Сега в Милано е пет часът сутринта, а и моето момиче ми спретна едно много мило изпращане.

— Е, това е много лошо — каза Бевърли, но продължи да настоява. — Считай тази вечер като отпразнуване на завръщането ти. Няма да си лягаш!

— Няма ли?

— Нали ти казах, няма начин.

Той се ухили и посегна към цигарите си.

— Е, в такъв случай предполагам, че ще трябва да дойда.

— И аз така предполагам — отвърна му с усмивка тя.

Бевърли познаваше портиера на входа в „Гетсбис“. Приближи към страховито изглеждащия мъж, прегърна го, целуна го по бузата и той ги въведе в клуба, подминавайки тълпа чакащи. Сцената напомни на Джет за някога, когато той се познаваше с всички портиери и бодигардове в града. Те също го познаваха, но не всички го посрещаха с отворени обятия.

Братче, бяха го изхвърляли от толкова заведения, че…

Сега обаче нещата бяха различни. Той се владееше напълно и трябваше да признае, че това беше доста хубаво чувство.

* * *

Маришка използваше всеки повод, за да му звъни по телефона.

— Лулу има температура и иска да те види — уведоми го бившата му съпруга.

Макс потисна недоволството си. Беше късно и не му се излизаше.

— Ще намина сутринта — рече сухо той.

— Това не е разрешение — рече сърдито Маришка. — Дъщеря ти иска да те види сега.

Знаеше, че Маришка се беше надявала, че той е в леглото до годеницата си. Беше готова да направи всичко, което би могло да попречи на отношенията му с Ейми.

За съжаление не бяха в леглото. С Ейми не живееха заедно. Дори не бяха правили секс. Ейми искаше да изчака, докато се оженят, и той уважаваше желанието й. Считаше, че е момиче с морални задръжки. Това я отличаваше много от пираните, които непрекъснато срещаше в обществото и които го преследваха заради парите му и изгаряха от желание да впримчат някой богат съпруг.

— Добре — рече тихо той.

— Какво добре?

— Ще бъда там след петнайсет минути.

— Така и предполагах — каза Маришка с надменния си тон, който той така мразеше.

Тя много обичаше нейната дума да е последна. Това не го притесняваше, защото беше свикнал, макар че след като с Ейми се оженеха, нещата трябваше да се променят. Нямаше да има вече обаждания по телефона посред нощ, освен ако не беше абсолютно наложително. Бившата му жена скоро щеше да разбере, че той вече няма да е на нейно разположение.

Позвъни в гаража да му изкарат колата, недоволен, че се налагаше да излиза, но загрижен за Лулу. След като се обади за колата, се запита дали да не се обади на личния си лекар, или да почака, докато види малката си дъщеричка. Реши да изчака. По дяволите, беше му толкова неприятно.

Маришка го посрещна на вратата на апартамента, облечена неглиже и с чехли на високи токчета, поръбени с кожа. Както винаги беше безупречно гримирана, а дългата й до раменете права коса идеално сресана и лъскава.

На Макс му мина през ума, че все още е много красива жена. Зачуди се защо не можеше да си намери някой мъж, който да го отърве от нея? Не би трябвало да е много трудно.

За съжаление знаеше причината твърде добре. Тя нямаше желание да се захваща с никой, защото това би я лишило от титлата госпожа Максуел Даймънд. Това й даваше отличителния белег, който желаеше да има. Достъпът до висшето общество беше от първостепенна важност за Маришка и дори като бивша госпожа Даймънд за нея това имаше значение.

— Как е Лулу? — попита той и влезе в мраморното фоайе.

— Спи — отвърна безцеремонно Маришка. — Не трябва да я безпокоиш.

— Какво искаш да кажеш с това не трябва да я безпокоя? — попита рязко той. — Нали ми каза, че искала да ме види?

— За съжаление ти се забави — отвърна Маришка и му хвърли обичайния си стоманен поглед. — Добре, че заспа.

Прииска му се да я удари през лицето, да остави белег от ръката си върху меката й бяла кожа.

Обаче се въздържа. Тези номера бяха типични за Маришка и не беше изненадан.

— Ще вляза само да я погледна — каза той, като се опита да мине покрай бившата си жена.

— Не — каза Маришка и застана на пътя му. — Ще я събудиш. Знаеш колко леко спи.

— Разбира се, че знам — рече рязко той. — Нали ми е дъщеря.

Това беше казано декларативно, а не като въпрос, затова когато Маришка прошепна едно загадъчно „може би“, Макс беше шокиран.

— Какво каза? — настоя да разбере той.

— Казах, че сега може би трябва да си вървиш — отвърна тя и му обърна гръб.

Обаче ударът беше нанесен.

Макс излезе от апартамента бесен, а семената на съмнението бяха посети дълбоко в душата му.

* * *

Веднага след като настъпи удобен момент, Крис се измъкна от партито на Бърди и се отправи към „Илейнс“, където се срещна с единствения си клиент писател Грегъри Дарк. Дарк беше грамаден като мечка мъж с прошарена коса, който се беше специализирал в писането на заплетени криминални истории, в които фактите се интерпретираха твърде свободно. Върху три от книгите на Грегъри бяха създадени два успешни филма, а сега Крис водеше преговори за да му осигури нов голям договор с „Юнивърсъл“.

Грегъри беше англичанин, беше много дебел и наближаваше шейсетте. Имаше непрекъснато сълзящи очи, които бяха издържали на безброй махмурлуци, и изненадващо гъста, започваща да побелява коса. Прекарваше половината от времето си в Холивуд, където имаше къща на плажа в Малибу и една руса любовница, а другата половина в Манхатън, където обитаваше натъпкан с книги апартамент заедно със сприхавата си жена с лесбийски наклонности.

Грегъри беше човек от старата школа. Пиеше уиски „Джак Даниелс“, пушеше силни кубински пури и се перчеше с изключителната си колекция от пушки.

— Пийни едно — рече Грегъри с дрезгавия си от уискито глас. Седеше на една маса с двама свои приятели — единият от тях бивш капитан от полицията. — Как вървят нещата в шибаната Калифорния?

Грегъри винаги държеше да подчертае, че не е фен на Лос Анджелис. Обаче имаше твърде доволен вид, когато се излежаваше в шезлонга на терасата на къщата си за шест милиона долара в Малибу заедно с русата си мацка, а съседите му бяха все филмови звезди.

— Напредваме със сключването на новия договор — рече Крис и придърпа един стол. — Ще мога да ти го покажа през следващите две седмици.

— Нямам търпение, момчето ми — изръмжа с известен сарказъм в гласа Грегъри. — Този път искам всичко.

— Ще го получиш — увери го Крис, като си поръча шотландско уиски във висока чаша и с много лед. Беше се научил как да издържа на пиянските навици на Грегъри и да се прави на къркач. Тайната беше в леда. Слагаше много лед.

— Чудесно — избоботи Грегъри и се обърна към приятелите си. — Това момче е най-доброто.

На Крис не му харесваше да го наричат „момче“, обаче знаеше, че стилът на Грегъри е такъв, а тъй като дъртакът му беше клиент с много пари, не се засягаше.

След две питиета си тръгна и взе такси, което да го откара обратно в „Четирите сезона“. По пътя се обади на един от помощниците си в Лос Анджелис и изслуша разказа на Анди за последните новости в бизнеса. Нямаше нищо, с което не би могъл да се справи, когато се върнеше в Лос Анджелис. Нямаше големи проблеми, въпреки че винаги ставаше нещо.

Утре сутринта щеше да се види с баща си и може би когато дойдеше време да си тръгне от Ню Йорк, щеше да е много по-богат.