Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lovers & Players, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Джаки Колинс

Заглавие: Секс и диаманти

Преводач: Павел Талев

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-445-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1801

История

  1. — Добавяне

Глава пета

— Не трябваше да става така — проплака Либърти, докато лежеше на прекалено твърдото кафяво канапе в хола на малкия апартамент на майка си, забутан в приземния етаж на многоетажната къща от червено-кафяв пясъчник, която принадлежеше на Ред Даймънд.

— Просто трябва да се примириш с това — рече Синди, докато се суетеше наоколо. Нареди куп списания до главата й и оправи възглавниците. — Не мога да се грижа за теб, защото трябва да ходя на работа, а докторът иска компресът на ръката ти да се сменя всеки ден. Ти си се изгорила, момиче. Това не е шега работа.

— Добре, че ми каза — рече мрачно Либърти.

— И — добави строго Синди — не трябва да стъпваш на този крак. Е, питам те, кой би могъл да се грижи по-добре за теб от майка ти?

— Мога да се сетя за куп хора — промърмори Либърти, бясна на себе си, без да има някаква причина освен тази, че беше имала късмета да падне толкова лошо.

— След два дни ще изхвърчиш оттук — успокои я Синди.

— Много ти благодаря — рече Либърти, като продължаваше да се мръщи. — Може и това да стане, ако оцелея толкова дълго.

— Кажи на майка си да ти сготви от чудните ребърца, от които човек може да си оближе пръстите — препоръча й Синди и облиза устни, когато се сети за тях. — Тогава не само ще оцелееш, но и ще прибавиш някоя и друга мръвка върху кльощавия си задник. Колко пъти да ти казвам — мъжете не си падат по малки задници.

— Сега пък започна да говориш като майка ми — рече сърдито Либърти. — Освен това аз съвсем не съм кльощава.

— Нямаш задник, момиче — продължи да я дразни Синди. — А мъжете си падат по закръглените задници!

— Моят ми стига, братовчедке — отвърна й троснато Либърти, — а и твоят е достатъчно голям и за двете.

— Ха, ха! — засмя се Синди. — А това не ме ли прави по-желана?

Въпреки че тежеше над деветдесет килограма, Синди нямаше никакви проблеми със самочувствието, особено когато ставаше дума за това как бива приемана от противоположния пол.

— Добре де, ще го преживея някак — въздъхна Либърти.

— Ще минавам да те виждам всеки ден — обеща й Синди, като се готвеше да си върви.

— Не ти вярвам — рече мрачно братовчедка й.

— Ще се опитам, момиче.

— Не, няма да се опиташ — настояваше на своето Либърти, защото знаеше, че нейната братовчедка няма да замени активния си сексуален живот с този на болногледачка.

За Синди това беше нещо като да бележи много точки в бейзбола и дори си водеше собствена статистика по въпроса. Възнамеряваше да прекара предстоящия уикенд с Муус — висок близо два метра бодигард, станал известен с това, че веднъж беше охранявал концерт с Бритни Спиърс.

— Не забравяй да оставиш храна за Парцаливците — напомни й Либърти. — Не трябва да гладуват само защото мен ме няма.

Парцаливците бе прозвището на малка групичка бездомници, които редовно идваха при задния вход на кафенето, за да вземат остатъците от храната.

— Не разбирам защо поощряваш тези смрадливи загубеняци да се мотаят отзад — възнегодува Синди и вирна нос.

— Те не се мотаят — обясни й търпеливо Либърти. — Минават всяка сутрин в седем часа да приберат това, което обикновено отива в боклука. И смърдят само защото няма къде да си вземат душ.

— Ха! — рече недоволна Синди. — Ако зависеше от теб, всички нещастници щяха да се наредят пред нас, за да се изкъпят в банята ни.

Либърти побърза да придаде смирен израз на лицето си, защото знаеше, че това ще ядоса братовчедка й, а защо пък да не й развали настроението?

— Просто недей да забравяш, това е всичко — рече тя строго. — Тези хора разчитат на мен.

— Разбрах — каза Синди и се отправи към вратата. — И гледай да не правиш щуротии. Запази спокойствие и не се карай с майка си.

— Добре де, добре — обеща мрачно Либърти. — Ще се постарая.

— Чети списания, гледай телевизия и не я дразни — настоя Синди, властна както винаги. — Гледай да се погаждате, докато сте заедно.

— Ама разбира се — обеща Либърти, макар и двете да знаеха, че това няма да стане. Отношенията между нея и майка й Даян не бяха от най-спокойните. Бяха по-скоро класически пример за любов и омраза.

Либърти обичаше Даян, защото беше добродушна и красива и защото… беше нейна майка. Мразеше я, защото през последните десет години майка й работеше като главна прислужница, а понякога и като готвачка на Ред Даймънд. Беше бясна, че тази жена се отказа от кариерата си на джаз певица, за да стане слугиня на някакъв откачен бял дъртак. Беше й напълно непонятно. Защо? Винаги си задаваше този въпрос, когато се сетеше за това. Защо? Защо? Защо?

Обяснението на Даян беше просто.

— Парите ни трябваха, дете, и освен това имахме нужда да живеем в място, за което не се налага непрекъснато да се бъхтя, за да си плащам всеки месец наема. Пеенето нямаше да ме доведе доникъде, затова постъпих умно и го изоставих.

— А баща ми? — беше попитала Либърти. — Той защо не можеше да се грижи за нас?

Както обикновено лицето на Даян ставаше непроницаемо и тя отказваше да говори за това кой е и къде се намира баща й. След известно време Либърти престана да я пита и прие факта, че очевидно няма баща.

Беше на девет години, когато се преместиха да живеят в къщата на Даймънд. Беше прекалено висока за годините си и непохватна, а и никак не й се искаше да остави приятелите си в Харлем, където живееха в един претъпкан жилищен комплекс.

Претъпкан, но поне беше техен дом и тя плака, когато го напуснаха. Особено тъжно й беше да се сбогува с Тони — дванайсетгодишно пуерториканче, което живееше в съседния апартамент. Тони й помагаше да си приготвя домашните, научи я да свири на китара, а понякога я водеше да карат ролкови кънки в Сентръл Парк. Тя беше на девет години, но вече можеше да познае добрия мъж, когато го срещнеше.

Преместването им в сърцето на Манхатън я запрати в съвършено друга среда. Всичко беше различно и въпреки че имаха собствено жилище, макар и тясно, живееха в чужда къща. Това беше голяма, стара, ужасна, мрачна къща, в която живееше грамаден, стар, ужасно богат човек, който караше майка й да се върти по цял ден като пиле, на което са подхвърлили трохи. Това беше прекалено рязка смяна на начина на живот, особено пък когато започна да ходи в ново училище. То беше пълно с богати, надменни бели деца от заможни семейства, които се отнасяха към нея като към парцал, защото не беше същата като тях. Скоро й дадоха да разбере, че тя има три основни недостатъка. Недостатък номер едно — майка й работеше като прислужница. Недостатък номер две — нямаше баща. И недостатък номер три — макар и да не изглеждаше такава, беше негърка.

Децата в училището така и не й позволиха да забрави коя е и откъде е дошла.

Рядко виждаше господин Даймънд, а когато това ставаше, го виждаше от разстояние. Майка й я беше предупредила, че той не иска да се мотаят деца наоколо и затова тя винаги използваше входа на приземния етаж и никога не се осмеляваше да се качи горе. Тъй като беше любопитно дете, тя го правеше, обаче само когато знаеше, че всички са излезли, защото освен майка й имаше иконом, Мае — готвачката, Кирсти — перачката, и три слугини, които се грижеха за чистотата на подовете и другата тежка работа. Майка й поне не се налагаше да прави това.

С течение на времето беше успяла да проучи всяко кътче на голямата мрачна къща, като се започне от огромната кухня, пълна с бакърени тенджери и тигани, които висяха над два огромни гранитни плота и над бюфети, натъпкани с няколко различни комплекта изящни порцеланови съдове. Имаше и един килер, пълен с буркани, консервени кутии и пакети с храна, достатъчна за цяла армия.

Оттам тя беше преминала към трапезарията — обширно пространство, пълно с мебели, украсени с дърворезба, кристални полилеи и страничен бюфет, пълен със сребърни прибори колкото едно пиратско съкровище. Други шкафове бяха пълни със свещници, блюда и ножове.

След известно време се беше качила по-нагоре и беше проучила спалнята на господин Даймънд — друго просторно, мрачно помещение с две камини и студени подове от твърдо дърво. Голяма част от него се заемаше от огромно легло с балдахин. То беше покрито с фини ленени покривки и кашмирени одеяла.

В дрешника му — голям колкото стая — имаше костюми, наредени като цял полк войници. Имаше над сто бели ризи с твърди яки. Беше пълно също с пуловери, обувки, колани и вратовръзки. Всичко беше в голямо изобилие, като в някакъв моден универсален магазин. Банята му бе пълна с най-различни видове лосиони, шампоани и сапуни плюс голям брой шишенца с хапове, които не смееше да докосне.

През годините тя често тършуваше из старата къща, когато беше сигурна, че е безопасно да го прави.

Понякога сядаше в облицованата с ламперия от дъбово дърво библиотека и прелистваше колекцията му от подвързани с кожа книги. Друг път се опитваше да се научи да свири на пиано. Едно от любимите й занимания беше да съчинява текстове за песните, които възнамеряваше да композира някога. Макар и още много малка, нейната страст беше музиката.

Един ден реши да легне, свита на кравай, по средата на леглото му, просто за да провери как е. Покатери се и легна. Леглото беше много удобно, просторно и много меко. След като придърпа едно кашмирено одеяло върху себе си, се унесе бързо в сън, само за да бъде открита час по-късно от самия господин Даймънд.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изкрещя той и я сръга в гърба със стоманения връх на бастуна си от абаносово дърво. — Махай се! — викна й той със зачервено от гняв лице. — Разкарай се от стаята ми, малка, гадна натрапнице. Как се осмеляваш да нахлуваш в собствената ми спалня? Веднага се омитай!

Тя беше на дванайсет години и твърде буйна, а за трите години, откакто живееше в къщата му, това беше първата им среща.

Скочи от леглото, изплези му се и дръзко му викна:

— Няма да ме уплашиш, дъртак такъв! — След това избяга от стаята.

Същата вечер майка й много натъжена й каза, че господин Даймънд е страшно недоволен и че е най-добре, ако за известно време тя отиде да живее при леля си Арета и братовчедка си Синди.

— Там ще се чувстваш по-добре — беше казала майка й, загледана в пода. — Само докато успея да придумам господин Даймънд да се върнеш обратно.

Като че ли тя имаше някакъв избор.

— Това ме устройва — отвърна Либърти, като се помъчи да сдържи сълзите си, защото в действителност никак не я устройваше и нямаше желание да отиде да живее другаде. — А и бездруго мразя това място — добави предизвикателно тя. — Тук смърди. Ненавиждам този ужасен човек, за когото работиш. И той смърди. Мразя всичко тук!

— Може би след няколко месеца ще можеш да се върнеш — рече майка й, като също се опитваше да сдържи сълзите си. — Господин Даймънд не е чак толкова лош човек, ще видиш.

— Не, благодаря! — викна яростно тя и наистина го мислеше.

Връщането й обратно в Харлем, за да живее с леля си и братовчедка си, се оказа приятна изненада. Неотдавна се бяха преместили в Ню Йорк от дома им в Атланта след смъртта на бащата на Синди. Леля Арета, сестрата на майка й, беше нейна пълна противоположност — доста дебела, весела и засмяна, тя работеше в една сладкарска фабрика и работата очевидно й харесваше, особено привилегиите. Никой от света, в който живееше Арета, не беше толкова луд, че да се откаже да яде безплатно торти и сладки.

Синди, която беше три години по-голяма от Либърти, я прие като сестра. Двете веднага си паснаха и за пръв път, откакто се беше преместила в къщата на господин Даймънд, Либърти почувства, че има семейство.

Най-хубавото беше, че трябваше да се върне в старото си училище, а там беше Тони, вече на петнайсет години, по-хубав от всякога. Лошото беше, че той си имаше приятелка — едно кльощаво бяло момиче с права руса коса и дупка между предните зъби.

Либърти сподели мъката си със Синди, която веднага реши, че приятелката не е проблем и те могат лесно да направят нещо по въпроса. Така на тринайсетия рожден ден на Либърти Синди й помогна да се гримира и да изправи косата си, за да не бъде като буйна грива. След това си сложи най-стегнатата блузка с къси ръкави и най-тесните си дънки, като прибави към тях чифт сандали с високи токове, които взе на заем от Синди. Бяха й твърде големи, но на кого му пукаше? След това двете се отправиха към залата за боулинг, където Тони работеше нощна смяна.

На тринайсет Либърти вече беше голяма красавица, а с грима, тесните дънки и новата фризура изглеждаше най-малко на шестнайсет. Тони не можеше да не го забележи и с малко съвети от Синди как да се държи Либърти се сдоби с приятел.

Обучението на Синди включваше също и урок как се прави орален секс на момчетата.

— Не е нужно да се чукаш с тях — й беше казала с делови тон Синди. — Трябва само да им правиш ей така — добави тя и й го демонстрира с щедрата си уста върху един банан. — Ако го правиш както трябва, момиче, хубавецът ще бъде твой толкова дълго, колкото пожелаеш.

Искам го завинаги, беше си помислила Либърти, затова направи точно каквото й беше показала Синди, а Тони нямаше нищо против.

За нещастие година по-късно Тони завърши гимназия и се премести в Маями с майка си, което беше голям удар, защото за да си има приятел, трябваше да започне всичко отначало. Приятелят вдъхваше на Либърти самочувствието, че значи нещо за някого.

След като Тони замина, вече нищо не можеше да я спре. Спечелването на момчетата беше лесна работа. Синди беше права: дай им за няколко минути това, което най-много им харесва, и те са твои, докато не ти омръзнат. Скоро стана експерт в задоволяването на всяко момче, на което хвърлеше око. Оралният секс не означаваше нищо. Както самият президент Клинтън беше заявил пред нацията, всъщност това изобщо не е секс.

Не пристъпи към същинската част, докато не навърши шестнайсет години, когато се влюби лудо в солиста на една аматьорска рок група. Беше бял рапър от Англия, който подражаваше на Еминем. Слаб като скелет, с пронизващи очи и грубо държане, той скоро я завладя напълно, не само сексуално, но понякога й позволяваше да пее с групата му. Насърчаваше я също да продължи да пише песни, което тя правеше с голям ентусиазъм.

За пореден път си помисли, че е открила идеалния мъж.

— Внимавай, момиче — предупреждаваше я Синди, — жребецът е сваляч, убедена съм в това.

На Либърти не й пукаше дали е сваляч или не. Той караше кръвта й да кипи както в буквален, така и в преносен смисъл и това й беше достатъчно.

Но, разбира се, Синди беше права. Той се оказа още едно лошо момче. Зарази я със срамни въшки и я заряза заради една слаба петнайсетгодишна стриптийзьорка с огромни изкуствени гърди.

Никога не се върна обратно в голямата къща на Даймънд, въпреки че майка й на няколко пъти я беше молила. Беше й по-добре при леля й и братовчедка й, а и на тях двете им бе приятно съжителството с нея.

Майка й я посещаваше веднъж седмично в неделя, в почивния й ден. Понякога Либърти чувстваше Арета повече като своя майка, а истинската — просто като някоя далечна роднина, която не познаваше толкова добре. Арета беше сърдечна и внимателна и обичаше еднакво и двете момичета.

Сега, седем години след като беше напуснала, се озова отново затворена в тесния апартамент на майка си, с изкълчен глезен и изгорена ръка.

Страхотно! Можеше само да си представи мъмренето, което щеше да се наложи да изтърпи през следващите няколко дни.

Това просто не беше честно.

Очевидно за нея беше дошло време да направи някакъв решителен пробив.