Джаки Колинс
Секс и диаманти (47)

Глава четирийсет и шеста

Деймън задържа лицето й с ръце и я целуна така страстно, както никога не я бяха целували преди. Някои мъже могат да целуват, а други не. Деймън беше майстор.

Либърти затвори очи и си позволи да се отдаде на моментното усещане.

Как беше станало това? Как започна това приключение? А и къде щеше да свърши? Деймън беше женен, беше ангажиран.

И въпреки това… тя не можеше да престане да си губи ума в обятията му. Устните му я подлудяваха, езикът му изучаваше устата й, а ръцете му започнаха самостоятелно проучване.

Събра всичката си воля, за да може някак да го отблъсне.

— Какво има? — попита нетърпеливо той.

— Ти си женен — каза тя.

— Имаш нещо против брака ли?

— Не.

— Бих могъл да ти кажа, че жена ми не ме разбира — рече той и лениво се усмихна. — Но работата е там, че тя ме разбира много добре. Ние, как да кажа, имаме нещо като споразумение.

— Това не е моя…

Преди да довърши това, което искаше да каже, той пак започна да я целува, а ръцете му бавно напредваха под пуловера й.

О, господи! Защо ставаше това? С уговорка или не, той принадлежеше на друга жена, а тя не беше готова да го дели с някого.

Беше пристигнала в офиса му точно в шест и половина, въпреки че за малко щеше да закъснее. След второто явяване се беше върнала бързо вкъщи и се беше преоблякла. Беше си сложила мек бял пуловер, тъмнокафяв панталон и кафяви кожени ботуши. Нарочно не искаше да има нищо провокиращо в облеклото. Беше предпочела сериозния външен вид, вместо да изглежда секси. Беше вързала отзад на конска опашка дългата си черна коса и си беше сложила тъмни зимни очила, които беше купила за десет долара от една сергия. Бяха копие на „Шанел“ и изглеждаха страхотно, макар да разбираше, че нямаше да минат и десет минути, преди да се строшат на две.

— Здравей, Ел Ел — каза той и я прегърна за добре дошла. — Изглеждаш чудесно!

— Здрасти — отвърна тя и усети аромата на скъпия му афтършейв. Очите й набързо огледаха кабинета му, забелязвайки златните плочи по стените, статуетките от наградите, сред които имаше и няколко „Грами“, както и още много други награди. Върху огромното му бюро стоеше в сребърна рамка снимка на жена му, принцеса Ташмир.

— Седни — каза той, като й посочи едно удобно кожено канапе.

По дяволите! Тя се плашеше от всичките тези доказателства за успеха му. Той беше Деймън П. Донъл, а коя беше тя? Само още една начинаеща певица, която много иска да пробие.

— Дай ми го — каза Деймън и протегна ръка да вземе компактдиска със записа.

Тя му го подаде, убедена, че няма да му хареса, разтреперана от очаквания провал.

Бяха записани две песни. И двете бяха композирани от нея. Бяха доста ритмични, с текстове по неин вкус, но съвсем не бяха хип-хоп или рап.

Той пусна компактдиска и се изтегна в стола зад бюрото си, като слушаше внимателно с безизразно лице, без да показва какво мисли.

Тя седеше на канапето срещу него със стиснати юмруци, изнервена до краен предел, а потта се стичаше по гърба й.

Когато записът свърши, той стана, отиде при нея и след малко целувките започнаха.

Тя знаеше, че трябва да го отблъсне веднага и да не му позволява изобщо да започва. Обаче толкова искаше да разбере какво ще каже за музиката й. Нали това беше причината да е тук. Това беше смисълът на живота й.

А той не беше казал нищо.

Сега я целуваше и я натискаше. Това беше жестоко и необикновено наказание, но въпреки това не й се искаше то да спре.

Най-после намери сили пак да го отблъсне.

— Музиката ми — рече тя, като се опитваше да не изглежда прекалено настоятелна, — аз съм тук заради нея.

— Така ли? — попита той и втренчено я изгледа със замислените си очи.

— Знаеш, че дойдох за това — рече тя и с мъка преглътна.

— За нищо друго ли? — попита Деймън и пак я погледна с многозначителния си и изкушаващ поглед.

— За какво друго? — рече Либърти, като се правеше, че не разбира за какво й говори, въпреки че сексуалното напрежение изпълваше стаята.

— Сигурен съм, че разбираш, че между теб и мен става нещо необикновено — каза той, а очите му пак оказваха обичайното си хипнотизиращо въздействие върху нея.

Отчаяно се опита да си припомни предупреждението на Бевърли: „Той е толкова женен, колкото може да бъде един хубав баровец… Не е по-различен от останалите похотливци. Деймън винаги си взема своето… Той няма никога да се промени…“

— Виж какво — рече тя, като правеше върховно усилие да не показва слабост, — ти си женен, аз съм тук по бизнес. Или харесваш музиката ми, или не.

— И какво, ако я харесвах? Според теб това щеше ли да ми донесе повече точки?

— Точки ли?

— Малко повече захар и сметана, така ли?

— Не — рече тя, без да го гледа в очите, те бяха така невероятно изкушаващи.

— По дяволите, ти си толкова студена — оплака се той. — Едновременно и студена, и гореща. Това е неустоима комбинация, момиче, и ти го знаеш.

— Предполагам, че в такъв случай не се интересуваш от музиката ми — рече тя, показвайки разочарованието си, че в края на краищата той се беше оказал още един похотливец, който си мисли само за едно нещо.

— Почакай, не избързвай в преценката си за мен. У теб има нещо. Гласът ти ми харесва. В него има нещо от това на Мери Джей Блайдж и малко от Алиша Кийс. Дрезгав. Секси. Ти имаш душа, момиче. Това ми харесва.

— Наистина ли?

— Знаеш, че си добра. Твоята самоувереност трябва да се доразвие. Разбира се, това не е от нещата, с които обикновено се занимавам, но мисля да те свържа с един продуцент, който ще знае какво да прави с теб.

— Ще го направиш ли? — попита с надежда тя, без да е сигурна дали да му повярва.

— Ще трябва да направя нещо, за да те задържа — каза той и й хвърли убийствена усмивка. — Нали така, бейби?

В този миг тя разбра, че Синди беше напълно права. Беше се влюбила в женен мъж, а това беше тъпо. Преди нещата да стигнат по-далеч, тя реши, че ще е по-добре да се махне веднага оттук. Беше прекалено опасно да остава. Твърде много го харесваше и продължаваше непрекъснато да си повтаря: ТОЙ Е ЖЕНЕН! Освен това никак не беше добре да смесва работата с удоволствието.

— Трябва да тръгвам — каза тя и се отправи към вратата.

— Така ли? — рече той и я последва. — Защо е тази паника?

— На работа съм — излъга го тя. Беше използвала същата лъжа и пред Кев.

— Зарежи я.

— Не мога.

— Помислих си, че ще можем да хапнем нещо — рече той и се приближи още по-плътно до нея.

— Само ние тримата — ти, жена ти и аз ли?

— Какво става с теб? — каза той и изпитателно я изгледа. — Тези глупости за жена ми са доста изтъркани.

— Ами… споменах ли ти, че си имам приятел? — каза тя, като отстъпваше назад.

— Това трябва да ме уплаши ли? — подразни я Деймън и очите му пак се втренчиха в нея.

— Не — отвърна, останала без дъх, тя. — Предполагам, че жена ти ще ме уплаши.

— О, господи! — каза той и се засмя.

— Какво? — попита Либърти, изненадана от кавалерското му отношение.

— Жена ми те тревожи повече, отколкото аз.

— Защото аз ще си изпатя, ако тя разбере, че се занасяш с мен.

— Жена ми няма да се разправя с теб — увери я той.

— Защо? — попита по-смело тя.

— Защото няма да й позволя.

— Разправят, че ставала като дива котка, когато трябва да те пази.

— Не, бейби, ти си дивата котка — рече той и отново пристъпи към нея. — Усещам го по устните ти, от твоите щури зелени очи, по тялото ти…

— Трябва да тръгвам — рече бързо тя и хвана дръжката на вратата.

Той й подаде една черна визитка, гравирана със златни букви.

— В случай че се прибереш вкъщи и промениш решението си, ето ти номера на личния ми мобилен телефон. Не се знае, Ел Ел, може пък да огладнееш по-късно.

— Кога мога да се срещна с продуцента? — попита тя, като си мислеше, че ако говори само за бизнес, ще е в по-голяма безопасност.

— Утре — каза той, като продължи да я гледа втренчено. — На същото място и по същото време.

— Ще бъда тук. — Преди той да успее да се приближи, тя изхвръкна навън и почти тичешком се отправи към асансьора, като се опитваше да не мисли колко неустоимо привлекателен го намираше.

Деймън П. Донъл. Преди няколко дни кой би помислил, че той ще я задиря по такъв начин? Беше му сервирала кафе в продължение на седмици, а той не й беше обърнал никакво внимание и се беше държал така, като че ли тя не съществува. А сега това. Беше й дал личния си телефонен номер.

Това беше някаква лудост, но същевременно изключително въодушевяващо. Освен това щеше да я свърже с един продуцент въпреки факта, че тя не беше легнала с него в леглото, в колата или на канапето в офиса му.

Ау, той е по-различен. Ама аз наистина мога да хлътна по него. Обаче това няма да се случи, казваше строгият й вътрешен глас. Защото ако се запалиш по Деймън П. Донъл, това ще е най-лошото нещо, което би могла да сториш.

Когато се върна в апартамента, в телефонния секретар, който беше на двете със Синди, имаше пет съобщения. Вероятно всичките бяха за Синди. Обикновено беше така.

Тя отвори консервена кутия с доматена супа, изля я в стъклен съд и я затопли. Мина й през ум, че ако нямаше принципи, можеше да седи в някой луксозен ресторант с Деймън и да яде омар и пържола. След това можеше да си легнат и да се любят диво и страстно.

Обаче тя си имаше принципи, затова в сексуално отношение нямаше да се случи нищо, щеше да се държи делово. Нали само това искаше. Нека той й помогне да започне някаква кариера като певица.

За миг си припомни как я беше целувал. Беше невероятно хубаво. Деймън П. Донъл умееше да се целува изумително добре. Беше най-добрият.

Най-добрият женен мъж. Женен, женен, женен. Трябваше да продължава да си го повтаря.

Супата кипеше. Тя взе една купа, изсипа я в нея и седна в ъгъла, който отделяше малката кухничка от останалото помещение, в което живееха.

Докато ядеше, се наведе и натисна бутона на телефонния секретар.

Първо съобщение: Синди, обажда се Муус, понеделник е. Трябваше да ми се обадиш, жено, чакам те. Не ме дръж в такова напрежение.

Второ съобщение: Здравей, бейби, обажда се Кев, но ти го знаеш. Току-що ме извикаха за още един ангажимент извън града. Заминавам тази нощ, ще се видим по-късно.

Съобщение три: Либърти, майка ти е. Моля те да ми се обадиш, важно е.

Съобщение четири: Здравей, Либърти, Брус се обажда. Поздравления. Получаваш работата. Свържи се веднага с агенцията, след като получиш това съобщение.

Тя скочи, натисна бутона за повторение и прослуша отново съобщението на Брус. Получаваш работата! Но това е фантастично! О, господи, жената, която я беше снимала с полароидите, я беше харесала. За съжаление нямаше никаква представа каква е работата.

Искаше й се Синди да е тук, за да сподели с нея новината, но тя се беше изнесла.

Като се усмихваше на себе си, тя пусна петото съобщение. Отново беше Даян. Какво ли искаше?

Преди да разбере, Брус се обади за втори път.

— Ама ти наистина си късметлийка — рече той. — Три дни в Малибу. Трябва да хванеш самолета, който излита тази вечер в десет часа за Лос Анджелис.

— Моля? — попита изумена тя.

— Виж какво, на театър съм с жена ми, затова не мога да говоря, но се надявам да кажеш да, Либърти, защото те уверявам, че подобна възможност не се открива всеки ден.

— Тази вечер ли? — рече замаяна тя. — Трябва да замина тази вечер?

— Точно това казах. Трийсет хиляди, поемат всички разноски. Агенцията взема трийсет и пет процента комисиона. Имаш ли имейл?

— Ами… не — смотолеви тя, докато мислеше: Той трийсет хиляди ли каза?

— Тогава ще ти изпратя документите по факса, за да ги подпишеш.

— Аз… аз нямам факс — рече, заеквайки, Либърти все още в шок.

— Направили са ти резервация в „Шътърс“ в Санта Моника. Ще ти изпратя факс там. На летището в Лос Анджелис ще те чака кола, а билетът ти е на гишето на авиокомпания „Юнайтед“ на летище „Кенеди“. Това е ударът ти, Либърти, не го пропускай. На добър път!