Джаки Колинс
Секс и диаманти (28)

Глава двайсет и седма

Защо кризите се случват през празничните дни? Лейди Джейн Бентли не можа да се свърже с адвоката си, който се оказа на тридневна екскурзия до Бахамските острови. Трябваше да говори с него, обаче засега реши, че ще е най-добре да се прави, че нищо не се е случило. Ред често имаше пристъпи на необуздана ярост, обаче този път гневът му беше насочен срещу нея и това не й харесваше. Фактът, че беше решил да я изгони, сам по себе си бе шокиращ. Е, да, през годините, прекарани заедно, се бяха карали за много неща, но никога не беше имало нещо подобно.

Скоро си даде сметка, че ще е разумно да оползотвори оставащото й време. След кавгата сутринта не беше виждала Ред. Според безценната му домоуправителка Даян — какво име имаше само! — той бе излязъл от къщи и казал, че ще се върне късно.

Лейди Джейн подозираше, че е отишъл в тайния си апартамент, за който той не предполагаше, че тя знае, и там вероятно го забавляваха курвите, с които се беше запознал по време на ергенското парти на Макс.

Доста се замисли дали да се обади на Макс и да му се накара, но после се запита защо да го прави? Макс не беше отговорен за непристойното поведение на баща си.

Вместо това тя подложи на щателно претърсване кабинета на Ред. Прерови чекмеджетата в бюрото му, отвори всички файлове в компютъра му, прегледа електронната му поща, провери всяко писмо и документ. В стаята на секретарката му имаше ксерокс и тъй като нея я нямаше през уикенда, направи копия на всичко, което счете, че ще й е от полза. По едно време в стаята влезе Даян и има нахалството да я попита какво прави.

— Моля? — каза лейди Джейн и надменно я погледна. Винаги беше ненавиждала домоуправителката на Ред, тази тъпа негърка, която дори не приличаше на домоуправителка, а по-скоро на позастаряла танцьорка във вариете. — Наистина ли ме питаш какво правя тук?

— Отворила сте компютъра на господин Даймънд — рече Даян и скръсти ръце. — Господин Даймънд не позволява на никого да го ползва.

— Даваш ли си сметка с кого говориш? — каза лейди Джейн, изумена от спокойствието на жената.

— Да, давам си, лейди Бентли — отвърна Даян, без да се уплаши. — Обаче господин Даймънд ми е повтарял много пъти, че никой не трябва да влиза тук.

— Работя по негово нареждане — каза лейди Джейн, вбесена от това прекъсване. — Затова ти предлагам да се отнесеш към него, ако имаш някакви проблеми. И ако се осмелиш отново да ме разпитваш, ще накарам да те уволнят.

Даян нагло я изгледа и излезе от стаята.

Лейди Джейн реши, че ако остане в къщата, на всяка цена ще се погрижи Ред да се отърве от жената, въпреки че се беше опитвала и преди, но без особен успех.

Ред Даймънд не обичаше да сменя прислугата си. Всъщност той дори смяташе, че задържането им за дълго време му гарантира тяхната лоялност.

Лейди Джейн беше тъкмо на противоположното мнение.

* * *

Веднага щом приключи с Джонатан Гуди, Крис взе такси до летището, без да си дава труда да освобождава апартамента си в хотела, защото щеше да се върне на следващия ден.

На път за летище „Кенеди“ той разговаря по мобилния телефон с Анди — неговия помощник афроамериканец, на когото обикновено много разчиташе.

— Пристигам със самолет — уведоми го кратко той. — В момента пътувам към летището.

— Няма смисъл да идваш в Лос Анджелис — започна да го разубеждава Анди. — Съжалявам, че аз трябва да ти го кажа, но къщата ти се намира в зона, в която достъпът е забранен.

— Какви ги говориш?

— От градската управа наложиха забрана поради опасност от свлачища.

— Мамка му! — изруга Крис. — Намери ли сейфа?

— Не пускат никого да се приближи до къщата.

— Анди — рече Крис с нетърпящ възражения тон, — искам да се върнеш там, да влезеш и да вземеш проклетия ми сейф. В случай че искаш да запазиш работата си.

— Ти не разбираш какво става тук — рече Анди, опитвайки се да му обясни. — Поройният дъжд не спира, има страхотни бури и хората бяха пометени. Къщите в Кончита са затрупани под калта. Много хора загинаха.

— Хайде пък ти — рече Крис, отказвайки да повярва, че положението е толкова лошо, колкото го представяше Анди. — Все пак говорим за Лос Анджелис, нали.

— Знам — рече отчаян Анди. — Това е направо катастрофа.

— Въпреки всичко пристигам. Изпрати на летището кола с шофьор и ме чакай в къщата ми.

— Ти не ме слушаш какво ти казвам, Крис. Няма къща, в която да те чакам.

— Качвай се в шибаната си кола, отивай в шибаната ми къща и стой там — рече, загубил търпение Крис.

Успя да хване полет на една авиокомпания до Лос Анджелис. За съжаление не бяха останали места в първа класа, така че трябваше да се примири. Започна горчиво да се оплаква на всеки, който беше готов да го слуша.

Господи! — каза си той. — Започвам да ставам син на баща си. Крещя на помощника си да проникне в къща, до която достъпът е забранен. Оплаквам се, че не съм в първа класа. Какво става с мен?

После си спомни за Джонатан и проблема му. Беше много по-голям от неговия. Цялата му кариера беше заложена на карта, а какво щеше да направи той в тази връзка?

Беше казал на Джонатан да не се безпокои и че той ще се погрижи.

— Безпокоя се — беше отвърнал Джонатан, хвърляйки му изпълнен с доверие поглед. — Никой не знае за това, освен теб, Крис. Разчитам на теб.

И какво трябваше да направи той? Да подкупи човека?

Да, обикновено това беше отговорът. Джонатан каза, че ще плати толкова, колкото е нужно, т.е. всичко, което би затворило устата на журналиста.

Крис кимна. От опит знаеше, че повечето хора могат да бъдат купени. Всичко зависеше от цената.

* * *

Докато побутваше от тук от там яденето пред себе си, Ейми не можеше да не забележи, че Макс очевидно мислеше за нещо друго. Това не я впечатли много, защото и с нея беше така. Смело се опита да води разговор, но Макс продължаваше да се взира в празното пространство като човек, на когото мислите бяха някъде другаде. Тя се надяваше и се молеше той да не е разбрал за прекараната от нея бурна нощ.

Келнерът отнесе чиниите и попита дали искат кафе и менюто с десертите.

Ейми поклати глава, а Макс поиска сметката.

— Сигурен ли си, че си готов за предсватбената вечеря утре вечер? — попита го Ейми, решена да го накара да говори, преди да си тръгнат.

— Готов съм — отсече той. — Защо?

Тя въздъхна и взе чашата си с вино.

— Днес си се видял с Маришка, нали?

Той кимна.

— Как разбра?

— Тя винаги ти разваля настроението.

— Така ли мислиш?

— Така е, Макс. Ти си в много по-добро настроение, когато предаваш Лулу на бавачката и не се налага да се виждаш с бившата си съпруга.

— Проблемът е, че Маришка винаги е там — каза той и се намръщи. — Няма как да я избегна. Прави й удоволствие да ме измъчва.

— Нещо друго те безпокои — рече Ейми и се наведе над масата. — Искам да ми кажеш какво.

— Проблеми с бизнеса — отвърна мрачно той. — Не е нещо, което не бих могъл да разреша.

— Ако ги споделиш, може да ти олекне, Макс. В края на краищата скоро ще бъдем женени.

— Да, скъпа, и трябва да ти кажа, че нямам търпение това да стане — каза той в момента, когато келнерът донесе сметката. — Знаеш колко те обичам, нали? — добави той, оставяйки черната си карта на „Америкън Експрес“.

Не, тя не го знаеше. Щеше да е добре да й го казва по-често. А защо така лесно беше приел условието й да не правят секс преди сватбата?

После дойде ред и на най-големия въпрос — какво я беше накарало да преспи с напълно непознат? Можеше ли изобщо да даде някакво обяснение?

Макс подписа сметката и стана.

Вечерята явно беше приключила.

* * *

Полетът до Лос Анджелис беше директен и по цялото трасе имаше въздушни ями. Когато Крис пристигна, си даде сметка, че може би бе направил грешка. Беше казал на Анди да му прати кола с шофьор на летището. Колата беше там, но и дъждът. Продължаваше да се излива на потоци, гонени от вятъра. Анди имаше право — в Лос Анджелис цареше пълен хаос.

През целия път по магистралата шофьорът не престана да му разказва най-различни истории, свързани с лошото време.

Крис седеше на задната седалка и се молеше проклетият шофьор най-после да престане да плямпа. Трябваше да се съсредоточи върху всичко, за което трябваше да се погрижи. На първо място беше Джонатан. Приоритетната му задача. После Бърди и проблемите й. Къщата му и точно колко беше пострадала и, разбира се, Рот Джиаганте и парите, които му дължеше.

Когато стигна до дома си, не можеше да не отдаде заслуженото на Анди, защото въпреки че беше късно и тъмно като в рог, младият човек седеше в колата си и търпеливо го чакаше. Ето това се казва лоялност.

Крис излезе от колата, притича и почука на прозореца на Анди.

— Успя ли да извадиш сейфа? — викна той, мъчейки се да надвие шума от поройния дъжд.

Анди свали прозореца и му подаде един фенер.

— Виж сам, Крис — викна му той. — Къщата ти е затрупана под тонове кал. Изобщо не мога да се приближа до входната врата. Дори не мога да видя къде е.

Крис взе фенера и се приближи. Нещата бяха много по-зле, отколкото си беше представял. Къща нямаше. Имаше само огромна планина от кал и големи табели, забраняващи влизането в имота му.

— Какви мерки предприе, за да разчистят — попита той, като си мислеше, че като махнат калта, къщата му ще се покаже отдолу невредима.

Ами да, разбира се.

— Не мога да направя нищо, докато не спре дъждът — отвърна Анди, като се опитваше да ги предпази с чадър. — Едва тогава ще могат да докарат тежки машини и да започнат работа.

— Мамка му! — рече Крис, измокрен вече до кости и с обувки, затънали в калта. — Върнах се за това.

— Аз те предупредих — отбеляза Анди. После, за да му се подмаже, добави: — Ще се справя с тази работа, Крис. Ще направя каквото мога.

— Мамка му! — повтори Крис и разтърси глава, усетил как дъждът прониква през дрехите му. — Това е някаква идиотска шега.

* * *

След вечерята Макс отведе Ейми вкъщи, целуна я леко по бузата и толкова. Още една не особено приятна вечер с мъжа, когото тя вече не беше сигурна дали обича.

Горе в апартамента си започна да ходи от стая в стая, нервна и объркана. Правилно ли постъпваше? Трябваше ли да продължи? Макс ли беше идеалният съпруг за нея?

Е, да, на Тина й беше лесно да й каже, че е той, но не Тина щеше да се омъжва за него, а тя. Освен това от главата й не излизаше споменът за прекараната нощ със С. Лукас. Красивото му лице продължаваше да е пред очите й, хипнотизиращите очи, мускулестото тяло и начинът, по който я държеше в обятията си…

Запита се дали и той мислеше за нея.

Вероятно не. Сигурно беше от онези мъже, които са спали с куп момичета, а после ги забравят. Колко тъжно.

Но дори това да беше вярно, тя не можеше да престане да мисли за него.

Още по-лошото беше, че не искаше.

* * *

Когато Крис се появи на рецепцията в „Четирите сезона“, вече минаваше полунощ. Беше наредил на Анди да му запази място за най-ранния полет за Ню Йорк на другия ден сутринта, за да може след като се наспи добре, да тръгне обратно.

След като си поръча гореща супа и голяма пържола от румсървиса, той вдигна телефона и най-после се свърза с Рот Джиаганте във Вегас.

— Къде си? — попита строго Рот.

— В Лос Анджелис — отвърна той, решен да не му позволява да си играе повече с него. — Къщата ми е разрушена.

— Не съм го направил аз — отвърна веднага Рот.

— Не е смешно — озъби се Крис.

— Сам си го изпроси — рече Рот и небрежно добави: — Хареса ли ти нюйоркският ти подарък?

— Много си допаднахме с нея — отвърна Крис, като се питаше колко още ще продължи да търпи този човек. — Особено след като си тръгна със златния ми „Ролекс“. Това част от плана ли беше, или си толкова стиснат, че не си й платил таксата за услугата?

Рот се засмя, обаче тонът му не прозвуча приятелски.

— Утре те чакам тук с парите.

— Парите ти бяха в сейфа ми, а точно сега той е погребан под тонове кал някъде в къщата ми. Страхувам се, че ще трябва да почакаш.

— Ти майтап ли си правиш с мен? — изръмжа Рот.

— Прати някой от твоите апапи да провери дали ти казвам истината. Давай, може пък те да успеят да го изровят.

— Това означава ли, че няма да дойдеш утре?

— Няма да дойда, Рот — отвърна Крис и стисна зъби. — Ще си получиш проклетите пари идната седмица. В момента имам по-належащи проблеми — като например този, че нямам къде да живея, че всичко, което притежавам, е унищожено и че трябва да летя обратно за Ню Йорк за една среща. Както ти казах, ще трябва да почакаш. И не си прави труда да ми пращаш посетители.

— Я престани да ми нареждаш, тъпанар такъв.

— Тъпанарят си ти — отвърна Крис, без да му мигне окото. — Предлагам ти възможност да бъдеш домакин на сватбата на Бърди Марвъл в твоя хотел, което би означавало безплатна реклама по света за милиони долари, а ти дори не искаш и да помислиш по въпроса. Ако имаш малко мозък в главата, ще поговориш с хората, които се грижат за връзките ти с обществеността, и ще чуеш какво ще ти кажат. Давам ти двайсет и четири часа да ми се обадиш. След това ще се обадя на Питър Мортън в „Хардрок“. Той е умно момче и ще разбере за какво става дума. И не се безпокой, ще си получиш шибаните пари!

Затръшна слушалката. Е, сега вече се почувства по-добре!

Естествено, не можа да заспи. Как би могъл? Къщата му беше разрушена заедно с всичко, което притежаваше. Как би могъл да престане да мисли за нещата, които беше загубил? Сега тях ги нямаше и той не можеше да направи нищо по въпроса.

Навън дъждът продължаваше да вали като из ведро.

Усещаше как нещата излизат от контрол. Чувството не беше приятно.