Джаки Колинс
Секс и диаманти (54)

Глава петдесет и трета

При една от почивките по време на фотосеанса за „Кортинели“ Джет успя да застане пред Ейми и настоя да поговорят по-късно.

— Тази вечер — рече напълно сериозен той.

— Не мога — каза тя и се намръщи, като й се искаше да не се разтреперва всеки път, когато той беше близо до нея.

— Защо? — настоя Джет.

— Защото ние… трябваше да отложим сватбата. Майка ми иска да отида при нея, за да прегледаме отново списъка на гостите и да се увери, че не е пропуснат някой.

— Хей — каза той, като я изгледа втренчено с хипнотизиращите си сини очи, — не е ли по-важно да поговорим ние двамата?

— Освен това може би ще трябва да се видя с Макс — добави тя, макар вече да знаеше, че няма да се среща с него тази вечер.

— Ейми, Ейми — каза Джет и поклати глава, — престани да се бориш срещу неизбежното. Ще дойда в апартамента ти. Това е единственото място, където можем да бъдем насаме. Само ми кажи по кое време и ще бъда там.

— Не! Не и в моя апартамент — каза бързо тя.

— Защо? — попита той, като се огледа, за да се увери, че Джиана не е наблизо.

Защо? Добър въпрос. Дали не беше за това, че нямаше доверие в себе си да остане сама с него?

Не. Абсолютно не. Той беше преживяване само за една нощ, неин бъдещ девер, и нищо подобно вече нямаше да се случи.

— Добре — каза тя, съгласявайки се с нежелание. — В седем часа.

— Ще бъда там.

— Къде ще бъдеш, карино? — попита нежно Джиана, която се появи като че ли от нищото и сложи ръка на рамото на Джет.

Той не се поколеба нито за миг.

— Ейми готви изненада за Макс. Аз й помагам.

— Каква изненада? — продължи да разпитва Джиана, като го галеше по бузата.

— Няма да бъде изненада, ако кажем на всички — рече той и се отдръпна от нея.

Ейми си спомни думите му от предишния ден. „Джиана и аз не сме гаджета.“

Е, да, обаче изглеждаха като двойка. Освен това Джиана живееше в апартамента му. Това какви ги правеше?

О, да, разбира се, че са двойка.

Не че я интересуваше, защо трябваше да я интересува.

И все пак я интересуваше.

С всеки изминал ден тя ставаше все по-объркана. Ако Джет не се беше появил отново в живота й, вероятно щеше да успее да го забрави напълно. Но не, това не се случи. Той беше навсякъде.

По-късно, когато фотосеансът приключи, Найджъл я заговори.

— Искаш ли да пийнем по едно? — попита я той. — По едно ябълково мартини ще ни се отрази много добре.

— Не мога — отвърна Ейми. — Трябва да се срещна с майка ми. Трябва да прегледаме списъците за отменяне на поканите и други такива неща.

— Бедната — рече състрадателно Найджъл. — Нанси сигурно ще те подлуди. Знам колко досадна може да бъде.

— Хм… — задоволи се да каже само Ейми, като си помисли колко изкусна лъжкиня беше станала.

— Откраднах две снимки — призна Найджъл, снишавайки глас като непослушен ученик. — Сбърках ли?

— Откраднал ли си? — рече тя, но умът й беше на друго място.

— Антонио не разрешава снимките му да напускат неговото студио, но не виждам защо да си нямаме няколко. Ето, виж — каза й той, като й подаде снимка. — Едната е за теб.

Тя я погледна. Естествено, на нея се виждаха Джет, който изглеждаше невероятно красив, с Джиана, застанала зад него, обгърнала нежно врата му.

— И какво да правя с нея? — попита рязко тя.

— Помислих, че ще ти хареса да я имаш — отвърна Найджъл. — Сложи си я като десктоп на компютъра си и се наслаждавай на гледката.

— Сигурна съм, че Макс много ще се зарадва — отвърна троснато тя.

— Не е ли съвпадение — продължи замислен Найджъл, — че този страхотен мъжки модел се оказа брат на годеника ти? Той ти е роднина или поне скоро ще бъде. Мога да си представя Коледите, Дните на благодарността и всички празници, които ще прекарвате заедно. Той и Джиана са много красива двойка. Ти и Макс също. Ще бъдете такова великолепно семейство, направо като от реклама на Ралф Лорен.

— Престани да мислиш толкова напред, Найджъл — скара му се тя в желанието си той да млъкне.

— О, извинявай — каза той. — Все забравям какво ти е на главата. Отлагането на сватбата сигурно те съсипва.

— Така е.

— Напълно те разбирам — рече Найджъл и съчувствено я потупа по рамото. — Предай на Макс моите най-добри почитания и му кажи, че много съжалявам за всичко.

— Непременно — рече тя и се отправи към вратата.

Нямаше намерение да се вижда нито с майка си, нито с Макс. Планът й беше да си отиде право вкъщи, да вземе душ, да се посъвземе и да бъде готова за срещата с Джет в седем часа.

Изведнъж се почувства страшно развълнувана.

* * *

От другия край на студиото Джет наблюдаваше как Ейми си тръгна. Това беше един от най-неприятните дни, които си спомняше. Трябваше да стои пред обектива и да се преструва на нахакан мъжага, а Ейми беше някъде зад светлините и го наблюдаваше, докато Джиана се увиваше около него. Беше чисто мъчение.

А още по-лошо беше, че не можеше да понася Антонио. Капризният дребен фотограф му лазеше по нервите с това как непрекъснато целуваше Джиана.

Някъде по средата на следобеда се беше появила София Кортинели и беше довела със себе си един млад италианец, който не правеше нищо друго, освен да се разхожда насам-натам, като хвърляше враждебни погледи към Джет.

— Да не би да съм му отнел работата? — попита Джет Джиана в една от почивките.

— Не, карино — отвърна тя. — Просто София обича много състезанията. Тя си мисли, че след като ти можеш да си модел, защо пък да не е и Карло. Не разбира, че си професионалист.

— Страхотно! — каза Джет.

— Плащат ми добри пари. Не се безпокой.

— Че кой се безпокои? — рече ядосан той.

— Добре, защото довечера ще вечеряме с тях.

— Не мога. Трябва да се видя с Макс — отвърна бързо той, като си мислеше за срещата с Ейми. Освен това не можеше да си представи нищо по-неприятно от това да вечеря със София Кортинели и ревнивия й приятел.

— Моля те — каза, без да се впечатли Джиана. — Тогава ще се присъединиш към нас по-късно.

— Става — съгласи се той, без да има намерение да го прави.

Дойде му наум, че е време да каже на Джиана, че връзката им е приключила, че няма да се върне в Италия, че не иска да живее повече с нея, че тя не е неговата любовница и че трябва да си намери някой друг.

Но какво щеше да стане, ако Ейми не пожелаеше да има нищо повече с него? Какво щеше да стане, ако тя обичаше Макс, а за нея той беше просто мъжът, с когото случайно беше прекарала една нощ? Искаше ли наистина да се остави без никакъв избор?

Ама че ситуация! Никога досега не се беше чувствал така и това не се дължеше на факта, че Ейми принадлежеше на някой друг. Причината беше, че той истински държеше на нея. Горчивата истина беше, че се беше влюбил в Ейми много преди да разбере, че тя е заета.

* * *

След един твърде напрегнат ден, в който уточни напълно нещата с японските банкери, срещна се с директорите си, посети строителния обект и се увери, че Лулу се чувства добре с г-жа Конър, която се беше съгласила да се грижи за нея до края на седмицата, докато той намери нова гувернантка, Макс отиде да хапне пържола с Крис, а след това се видя с детектив Родригес, който беше поискал нова среща.

Преди разговора с детектива Макс се беше консултирал с адвоката си Елиът Майнър, който го беше уверил, че ще е по-добре да съдейства на полицията.

— Защо? — беше попитал той.

— Защото в противен случай ще изглежда, че криеш нещо — беше отвърнал търпеливо Елиът.

— Е, да, но не крия.

— Знам. И те го знаят.

— Тогава защо, Елиът?

— Защото не става въпрос за теб, Макс. Те трябва да разберат нещо повече за Маришка.

— Какво да разберат? — попита предпазливо той.

— Откъде да знам? Приятели, роднини, ти може да имаш отговори, на които те сами не биха могли да си отговорят. Например имала ли е приятел? Те разследват убийство, Макс, и при това твърде скандално. Виж какво, ако смяташ, че ще се чувстваш по-добре, мога и аз да присъствам.

— Не е необходимо — отвърна той, като си помисли, че ако не може да се справи с детектив Родригес, в такъв случай наистина е за съжаление. Освен това нямаше какво да крие. Само факта, че беше взел кутията на Маришка от апартамента й, която съдържаше неща, за които тя очевидно не беше искала никой да знае.

Детектив Родригес дойде навреме. Колкото до Макс, човекът продължаваше да му бъде крайно неприятен с евтиния си афтършейв и смешни мустачки.

— Господин Даймънд — каза Родригес, като му подаде потната си ръка, — съжалявам, че ви безпокоя отново. Ще имате ли нещо против, ако с моята колежка влезем и ви зададем още няколко въпроса?

— Не, разбира се — отвърна Макс и ги поведе към хола.

Колежката на детектив Родригес беше висока, пълна жена с месесто лице, права кестенява коса и напълно неподходящо ярко червило, което доминираше върху твърде голямата й уста. Беше същата детективка, която беше разговаряла с Лулу предишния ден.

— Добър вечер, господин Даймънд — каза едва чуто тя. — Моля да ме извините за гласа, но мисля, че съм прихванала нещо.

Чудесно! Детектив, който ще бълва насреща му микроби.

— Мога ли да ви предложа по едно питие? — попита Макс, като наля за себе си бренди.

— Не е разрешено да пием по време на служба — отвърна детектив Родригес и седна на канапето. — Но не бих отказал един „Севън Ъп“.

— Чакайте да проверя — каза Макс и погледна в малкия хладилник зад бара. — Какво ще кажете за диетична кола?

— Прекалено сладка е за мен — отвърна детектив Родригес. — Ще взема бутилка минерална вода, ако имате.

— А нещо за вас? — попита Макс жената.

Тя поклати глава.

Макс подаде на детектив Родригес бутилка „Евиан“ и седна на другото канапе срещу тях.

— Предполагаме, че се питате какво сме открили — започна Родригес, като въртеше бутилката между големите си ръце. — Мислех, че може би ще ни се обадите.

— Защо да ви се обаждам? — попита Макс.

— Обикновено когато има убийство в семейството, роднините искат да узнаят как върви разследването.

— Изминали са по-малко от 48 часа — отбеляза Макс. — Освен това предположих, че когато откриете кой го е направил, ще ми съобщите.

— Бихме го сторили, в случай че не прочетете във вестниците преди това — отвърна Родригес и поглади мустачките си. — Виждам, че пресата отделя много голямо внимание на убийството. Нямах представа, че фамилията ви е толкова могъща и важна.

Дали детективът се опитваше да бъде саркастичен? Макс не можеше да каже със сигурност. Реши, че има основание да се съмнява.

— С какво мога да ви помогна? — попита той, като се надяваше тази среща да не продължи дълго.

— Случайно да сте били в апартамента на жена ви снощи? — попита детектив Родригес, извади протрития си бележник и обичайния си дебел молив.

Това беше доста хитър ход и напълно неочакван. Макс не можеше да реши дали да излъже, или да каже истината. Тъй като лъжата не му се видя много уместна, отговори откровено.

— Всъщност бях — рече небрежно той. — Отбих се да взема някои дрехи и играчки за моето момиченце. Както можете да си представите, тя е много разстроена. Дете на нейната възраст да открие трупа на майка си. Още не е разбрала, че майка й е мъртва. Казахме й, че е в болницата. Въпреки това е много травматизирана и реших, че Лулу има нужда от някои неща.

— Минали сте през лентата, сложена от полицията — каза детектив Родригес, като облиза неодобрително устни.

— Помислих си, че това не би имало някакво значение — отвърна Макс. — Някога това беше мой дом. Аз съм живял в него.

— Било е, когато сте били женен за госпожа Даймънд, предполагам — каза детектив Родригес и си отбеляза нещо в бележника. — Но сега жилището не е ваше.

— Аз съм собственик на сградата — не можа да се сдържи Макс.

— Да, господин Даймънд, но предполагам разбирате, че има правила, стриктни причини, поради които прекратяваме достъпа до мястото на престъплението. Така е, за да не могат хората да влизат вътре и да манипулират доказателствата.

— Не съм докосвал нищо — каза Макс, като се опитваше да не гледа кривите предни зъби на детектива. — Отидох право в стаята на дъщеря ми, взех някои неща и излязох.

— Разбирам — рече детектив Родригес, остави бележника си и отвинти капачката на бутилката с водата. — Сигурен съм, че ще останете доволен, че сме проверили алибито ви.

— Моето алиби?

— Ами това за предсватбената вечеря.

— Защо? Не се ли оказа така? — попита Макс, почувствал, че започва да се ядосва.

Детективката се разкашля.

— Били сте там, където казахте — продължи детектив Родригес, без да обръща внимание на очевидното раздразнение на Макс и кашлицата на колежката си. — Но Ирена, за която току-що открихме, че е майка на госпожа Даймънд…

Макс почти се задави от питието си.

— Моля? — каза той. — Ирена, личната прислужничка на Маришка?

— Да. Проверихме и се оказа, че тя е майка на госпожа Даймънд, макар че по някаква неясна причина не го признава напълно.

Детективката, която продължаваше да кашля, се изправи и помоли да отиде до тоалетната.

— До входната врата — упъти я Макс, повече заинтересуван да разбере какво друго имаше да каже детектив Родригес. — Какво имате предвид, като казахте, че не го признава?

— Винаги ми се струва странен начинът, по който хората реагират, когато има убийство — рече замислен Родригес. — Почти винаги оставам с чувството, че всеки като че ли гледа да скрие нещо и понякога го правят.

— Сигурно не подозирате Ирена да е убила Маришка, нали?

— Абсолютно не. Всъщност Ирена ни каза, че госпожа Даймънд има много приятели сред руската общност. Знаехте ли това, г-н Даймънд?

— Не, не знаех — отвърна той, като си помисли за бележника, който беше намерил, пълен с имена, които никога не беше чувал.

— Ирена смята, че липсва един бележник с телефонни номера — рече детектив Родригес.

Макс изгледа мъжа. Да не би в свободното си време този човек да се занимаваше с четене на мисли?

— В него са записани имената и телефонните номера на руските познати на госпожа Даймънд — продължи Родригес. — Проблемът е, че не го намерих в апартамента. Случайно да сте го забелязали, когато нахълтахте там?

— Не съм нахълтал — каза Макс, подразнил се от поведението на детектива. — Мисля, че ви обясних, че съм собственик на сградата. Живял съм в апартамента. Не мисля, че е имало нещо нередно в това, че съм взел някои от личните вещи на детето.

— Така е.

Последва дълга пауза.

— Моля ви това да не се случва отново, господин Даймънд.

— Какво друго мога да направя за вас? — попита Макс, като се изправи с надеждата, че по този начин ще покаже, че разговорът е приключен.

— Помислих си дали ви е дошло нещо наум, което би могло да ни помогне?

— За какво по-точно?

— Ами, за руските познанства на госпожа Даймънд.

— Току-що ви казах: не знам нищо за тях.

— Имам силното подозрение, че това е някаква вътрешна работа — каза детектив Родригес и изгледа втренчено Макс. — Няма следи от влизане с взлом. А и кражбата е твърде повърхностна. Повече изглежда като че ли извършителят е убил жената, а след това той или тя е решил, че е по-добре да направи така, че да изглежда като обир. Това престъпление е извършено от някой, който я е познавал.

— Така ли? — рече Макс и си наля още бренди.

— Да, почти съм сигурен, че е познавала убиеца си.

— Това е интересно — каза Макс и отново седна на канапето.

— Питам се дали нямате някакви идеи?

— Не — отвърна рязко Макс, като нямаше търпение да се отърве от този човек. — Бяхме разведени повече от година. Маришка имаше свой живот. Знам, че имаше много познати в нюйоркското общество, но ако е била по-близка с някого, това не ми е известно.

— Хм… — каза детектив Родригес и взе отново бележника си. — А, да — добави той, като дъвчеше края на молива, — казахте, че не сте знаели, че Ирена е роднина на бившата ви съпруга.

— Нямах никаква представа.

Детективката се върна в стаята и седна. Вече не кашляше. Макс се изнервяше от това, че тя почти не говори.

— Разговаряли ли сте с Ирена след убийството? — попита Родригес, докато си записваше нещо.

— Не, не съм — отвърна рязко Макс. Вече беше започнал да губи търпение и искаше да си тръгнат по-скоро.

— Може би ще поискате.

— Защо?

— Ако госпожа Даймънд е била нейна дъщеря, в такъв случай тя е баба на Лулу, така ли е?

— Предполагам — каза Макс, като не желаеше да мисли повече за това.

— Ирена говори за липсващи пари. Изглежда, че госпожа Даймънд е била единственият й източник на доходи. Явно й е плащала в брой всяка седмица. Ирена твърди, че в апартамента е имало пари в брой. — Кратко мълчание. — Не можахме да ги намерим — рече детектив Родригес с почти обвинителен тон. — Странно, не мислите ли?

— Не — отвърна спокойно Макс. — Нали казахте, че е обир. Ако там е имало пари в брой, крадецът или крадците са ги взели.

— Хм… Може би. — Пауза. — Ирена не живееше там, нали?

— Не. Мисля, че идваше три пъти седмично да се грижи за дрехите на Маришка и за други лични неща.

— Имаше ли ключ?

— Сигурен съм, че сте я попитали.

— Просто правя двойна проверка — отвърна Родригес и стана.

Макс също се изправи.

— Между другото, Ирена работеше ли за бившата ви съпруга, когато се оженихте?

— Не — отвърна Макс, уморен от въпросите. — Маришка я доведе след една година. Останах с впечатлението, че я е наела от някаква агенция.

— За момента не мога да се сетя за друго, а вие? — рече детективът и погледна колежката си.

Жената поклати глава.

Детектив Родригес се отправи към вратата.

— Ще поддържаме връзка — обеща той.

Макс го последва.

— О — каза детективът и спря за момент, — и сте напълно сигурен, че не сте забелязали този бележник с телефоните да се е мяркал там?

— Напълно — отвърна Макс.

— Лека нощ, господин Даймънд.

— Лека нощ, детектив.

* * *

Докато Макс разговаряше с детективите, Крис се беше затворил в стаята за гости и въртеше телефони, опитвайки се да навакса загубеното време.

Един от първите беше Рот Джиаганте, за да провери, че хората му правят всички нужни приготовления за предстоящата сватба на Бърди във Вегас.

— Не се безпокой за това — каза Рот с дрезгавия си глас. — Безпокой се за това, че трябва да ми платиш шибаните пари.

— Ред ти изпраща своите най-добри пожелания — каза спокойно Крис. — И двамата много се смяхме на шегата. Би трябвало да станеш актьор. Разминал си се с призванието си.

— За каква шега говориш?

— Ами за натиска, който ми оказа, и за проститутката. Между другото, мисля, че ти казах, че тя ми открадна ролекса? Следващия път наеми момиче от по-добра класа. Крадлите не ти подхождат.

— Мамка му! — изръмжа Рот.

— Да, мамка му! — съгласи се Крис. — Когато пристигна за уикенда, ще ти донеса парите.

Той затвори, почувствал се доволен.

Майната му на Рот Джиаганте! Беше го мислил за приятел, но само дума от Ред и с приятелството беше свършено.

От това поне имаше някакъв положителен резултат. Преживяването категорично го беше излекувало от комарджийската треска.

След това се обади на Джет. Беше говорил с него по-рано и го беше поканил на вечеря с Макс, но Джет беше обяснил, че той и Джиана трябва да се срещат със София Кортинели и приятеля й. Крис се надяваше, че по-малкият му брат не го будалка. Нямаше да бъде много разумно, ако продължаваше да се върти около Ейми, макар че според Макс Ейми щеше да прекара вечерта с майка си.

Сега телефонът на Джет не отговаряше, затова Крис се обади на Бърди, която беше в прекрасно настроение, непрекъснато се смееше и говореше за приготовленията за сватбата във Вегас.

— Роки ще пристигне във Вегас няколко дни по-рано — съобщи му тя. — Няколко приятели са му организирали ергенско парти. Нали е страхотно!

— Какво ергенско парти? — попита Крис и вътрешно простена, защото знаеше, че това би означавало нови неприятности.

— Ами, нали знаеш, момчетата седят там, играят карти, гледат филми или се разхождат с лодка по езерото Мийд.

В превод това означаваше: момчетата ще отидат във Вегас, ще се натряскат с текила и ще обиколят всички клубове в града, в които има стриптийз.

— И ти си доволна, че ще прави всичко това? — попита Крис.

— Разбира се — каза въодушевена Бърди. — Моите момичета пък са запазили едно бунгало в хотел „Бевърли Хилс“ и ние ще си прекараме там по женски.

В превод това означаваше: момичетата ще стоят в басейна на хотел „Бевърли Хилс“, ще се наливат с коктейли и ще клюкарстват до насита по адрес на приятелите си.

— Звучи страхотно — излъга я Крис.

— Знам — рече ентусиазирано Бърди. — Заминавам утре със самолет за Вегас. Трябва да дойдеш с мен. Моята звукозаписна компания ми изпраща самолет.

— Роки ще бъде ли в него?

— Не. Той ще трябва да се види с някои свои роднини, а оттам ще замине директно за Вегас.

Защо пък да не пътувам с Бърди, помисли си Крис. Не можеше да стои вечно тук, а и Макс явно беше решил да постъпва както сам реши.

Беше говорил няколко пъти с Анди. Дъждът най-после беше спрял и Анди му беше казал, че успял да спаси доста неща от къщата, включително и сейфа. Беше уредил всичко да бъде почистено и сложено на склад, с изключение на сейфа, който за по-сигурно беше откарал в собствения си апартамент.

За щастие къщата не се беше плъзнала надолу по хълма. Това беше добра новина.

Анди беше способно момче. Вече беше наел архитекти да видят какво може да се направи за укрепване на основите и възстановяване на щетите. Определено го очакваше голямо повишение на заплатата.

Да, реши Крис, имаше твърде много причини да се върне в Лос Анджелис.

— Кога отлиташ? — попита той.

— Около обяд — изчурулика тя. — Моля те, ела.

— Ще бъда на летището — каза Крис.

Щеше да уведоми Макс по-късно. Беше сигурен, че брат му ще го разбере.