Джаки Колинс
Секс и диаманти (38)

Глава трийсет и седма

Партито означаваше силна музика, много алкохол, кълчене, потни тела и изобилие от трева. Така че здрав човек би могъл да се зарази дори само като вдишва въздуха.

Всичко това ставаше в хола на къщата на Слик Джими в Харлем, в която той живееше с още двама рапъри. Вътре имаше невероятно скъпа уредба, от която неистово дънеше рап.

Синди отиде право в средата, почувствала се на седмото небе. Либърти намери един ъгъл и се сви в него, като си казваше, че не е трябвало да позволява на Синди да я домъква тук, но при тях това не се случваше за първи път. Синди винаги ги вкарваше в неща, които тя не би искала да прави.

— Ти се оставяш тази курва да те командва — често се оплакваше Кев. — Защо не я зарежеш и не дойдеш да живееш с мен? Тя не ти трябва.

— Синди ми е като сестра, Кев. Затова не я наричай курва.

— Използва те, защото си готина, а пък тя не е чак толкова.

— Не бива да говориш така. Синди би направила всичко за мен.

Въпреки че понякога не беше много сигурна. Синди наистина й се налагаше и случаят тази вечер беше напълно показателен. Беше дошла на едно парти, на което не искаше да бъде, седеше сама в ъгъла, а Синди беше застанала точно по средата и се хвърляше на всеки, който посегнеше към нея.

Но точно Синди и майка й я бяха прибрали, когато Даян я беше изгонила. Тя живееше с тях така, като че ли Синди й беше сестра, а когато решиха да се изнесат, двете бяха отишли да живеят заедно. Синди беше намерила апартамента и беше осигурила работа за двете в кафенето. Тя винаги се грижеше за нея. Е, да, може би нейната братовчедка понякога се възползваше от това, че тя е по-хубавата, но какво от това. Външният вид не е най-важното, а Синди имаше голямо сърце.

Тъй като не познаваше никой от присъстващите на партито, Либърти остана сама в ъгъла да разглежда огромния брой компактдискове, наредени върху уредбата.

— Хареса ли си нещо? — попита познат глас.

Тя се обърна. Беше Малик.

— О, здравей! — каза Либърти, доволна да види някой, когото познава.

— Справи се чудесно днес — рече Малик. — Можеш да си изкарваш хляба с участие във видеоклипове. Имаш много подходящ вид.

— Нямам намерение да съм момичето на видеото — каза тя и леко се усмихна. — Аз съм певица, която сама си пише песните, не ти ли казах?

— Може да си ми казала, а може и да не си — рече Малик и отпи от бутилка бира. — Обаче опитът ме е научил, че човек трябва да се възползва от това, което му се предлага. Аз бях танцьор, а виж какво стана с мен.

— Да си режисьор е страхотно.

— На мен ми харесва, а също и на жена ми. Трябва да те запозная с нея. И тя е умна като теб.

— Ти си женен? — попита Либърти, доволна, че Малик я счита за умна.

— Изненадана ли си?

— Млад си да си женен.

Малик сви рамене.

— На двайсет и осем години съм. Ожених се, защото жена ми забременя, а аз не исках на този свят да се появи още едно дете и да не знае кой е баща му.

— Това е страхотно! — каза Либърти. — Какво прави жена ти?

— Танцьорка е — отговори гордо той.

— Тя беше ли днес на снимките?

— Не, скъпа, тя не е такава танцьорка. Жена ми е балерина.

— Ау! Много съм впечатлена.

— Да, тя е една много талантлива бяла жена — каза той и пак отпи от бирата. — Ти също си със смесена кръв, нали?

— Не съм сигурна каква съм — каза Либърти и сви рамене. — Майка ми винаги ми казва, че съм негърка, но аз имам чувството, че във вените ми тече и бяла кръв.

— Не знаеш кой е баща ти? За това ли става дума?

— Никога не съм го виждала. Умрял е, преди да се родя.

— Сигурно ти е било трудно — каза съчувствено Малик.

— Майка ми ме отгледа. Беше певица, но се отказа.

— За да стане какво?

— Няма значение.

— Нещо лошо ли е, че не искаш да ми кажеш?

— Нещо тъпо, за което не ми се говори.

— Ето я и жена ми — рече Малик, когато една крехка бяла жена, най-малко десет години по-стара от него, се приближи. Тъмната й коса беше прибрана отзад в стегнат кок. Тя беше облечена в дълга бяла рокля. Не я погледна много дружелюбно, когато кимна сдържано на Либърти, хвана Малик под ръка и каза:

— Трябва да дойдеш с мен. — И бързо го помъкна нанякъде.

Дотук с новите приятелства.

Синди беше в средата на хола и танцуваше със Слик Джими. Въпреки че беше грамаден, той беше много подвижен и с много добро чувство за ритъм. Синди също умееше да танцува. Либърти се запита колко дълго трябва да остане на партито, преди да си тръгне, да вземе такси и да се прибере у дома. Синди дори нямаше да забележи, че я няма.

Тогава защо да чака? Кой според нея щеше да дойде? Деймън ли?

Да, бе, как пък не.

Тя се огледа и си каза: защо му е на Деймън да се мотае с тези хора? Те не са никакви. Деймън нямаше какво да прави при тях, въпреки че Малик беше тук, така че Деймън все пак можеше да дойде.

Искаше й се Кев да е с нея. Имаше нещо твърде смущаващо да си сама на парти. Човек би си помислил, че искаш да свалиш някого или да те чукат, а случаят с нея изобщо не беше такъв. Много бавно тя започна да се промъква към вратата. И точно тогава то се случи. Тъкмо беше стигнала до нея, когато Деймън се появи.

Както обикновено, той беше господин Великолепен. Тази вечер целият в черно, с огромен кръст, инкрустиран с диаманти, който висеше на врата му, диамантени обици и на двете уши, кръгъл часовник, обсипан с диаманти, и късо кожено палто, метнато небрежно на раменете. Хвърли й бърз поглед, без изобщо да се изненада, че я вижда.

— Хей, Либърти — каза той и приятелски се усмихна, — имам ново име за теб.

— Така ли? — рече тя, решена да запази спокойствие.

— Да, отсега нататък ще ти викам „Ел Ел“.

— Ел Ел? — зачуди се тя.

— Лейди Либърти — каза той и лениво се усмихна. — Отива ти.

— Щом казваш…

— Да не би да си тръгваш?

— Ами… да — успя да каже тя. — Тръгвам си.

— Има ли кой да те закара?

— О, да, разбира се — рече тя, възвърнала самочувствието си. — Никъде не тръгвам без кола и шофьор. Той дори ме води на работа всяка сутрин в кафенето.

— Ти си смешно момиче.

— Така ли мислиш?

Двамата продължително се изгледаха.

— Трябва да кажа „здрасти“ на Слик Джими и може би да се помотая тук десетина минути — рече Деймън. — Ако искаш да изчакаш, ще те закарам донякъде.

— Няма нужда — каза тя, усещайки накъде бие.

— Не искаш да те закарам? — рече той и я прониза с похотливия си поглед.

— Не съм казала това — рече Либърти, като се опитваше да не се поддава на главозамайването, което той предизвикваше у нея.

— Тогава почакай — рече той, — ще се обадя на Джими и изчезваме.

— Добре — усети се да казва тя.

— Гладна ли си?

— Вечерях у леля ми. Тя е голяма готвачка.

— И какво беше направила? — попита той, като се приближи по-плътно до нея и тя усети скъпия му одеколон.

— Ами, чакай да се сетя. Тази вечер беше направила пържено пиле, варени ребърца и домашна питка. А и още много други хубави неща.

— Звучи ми така, че и аз искам да бъда поканен.

— Мисля, че компанията на леля Арета не е подходяща за теб.

— Защо? Писнало ми е от ресторантска храна. Има моменти, когато жадувам за нещо домашно приготвено.

— Така ли? — зачуди се тя, като се питаше дали изобщо неговата съпруга някога си е размотавала скъпия задник из кухнята. Вероятно не.

— Хей — каза той, като втренчи в нея страхотните си очи, — аз съм обикновен мъж с нормален апетит.

— Ще видя какво мога да уредя — каза тя, като си мислеше, че нямаше нищо обикновено в Деймън П. Донъл. После си представи лицето на леля Арета, ако зърнеше Деймън. Сигурно щеше да се посере!

Той я хвана нежно за ръка и я повлече към Слик Джими, който беше зает със Синди. Двамата вече не танцуваха, а само се поклащаха и се докосваха. Изведнъж Либърти усети, че се чувства много добре с Деймън. Между тях имаше пълен синхрон.

— Хей! Това е моят човек — провикна се Слик Джими и се закова на място. Двамата чукнаха юмруците си един в друг и се прегърнаха по мъжки.

Синди стрелна Либърти с поглед, който сякаш казваше: „Ама какво става тук?“, а Либърти стоеше така, сякаш не се беше случило нищо. След това Деймън пусна ръката й и отиде да поздрави Малик. Либърти забеляза, че жената на Малик се оживи при вида на Деймън и дори успя да се усмихне. След като постоя така няколко минути, Либърти отново се прибра в ъгъла си. Реши, че не е много редно да се влачи наоколо зад Деймън, като че ли е някое момиче, което той беше забърсал и се кани да го води вкъщи, за да го чука. Музиката стана по-силна, въздухът още по-задимен и тя се запита колко време още ще мине, преди Деймън да се накани да си тръгне. Реши да му даде десет минути, а след това да се махне оттук, независимо дали щеше да има кой да я закара или не.

Двайсет минути по-късно влетя Бевърли с група приятели.

— Ама тук наистина е станало голямо парти! — възкликна тя и прегърна Либърти. — Помниш ли Джет? А това е приятелят ми Чет.

Джиана сграбчи Джет за ръката.

— Хайде, карино, да танцуваме — рече тя и го повлече към кълчещата се тълпа.

— Със Синди ли сте тук? — попита Бевърли, като се опитваше да надвика музиката.

— Бях — провикна се в отговор Либърти, — тя е там със Слик Джими. — Прекарват си добре. Скоро си тръгвам.

— Имаш ли нужда от такси?

— Деймън ще ме откара.

Бевърли вдигна неодобрително едната си вежда.

— Деймън ли?

— Само ще ме остави някъде.

— Не забравяй какво ти казах — предупреди я Бевърли. — Повярвай ми, не ми се ще да ти видя тъжния задник, когато той те прикотка в леглото си и след това те изостави. Деймън никога не се променя. Добре е да го запомниш.

— Той не ме прикотква за нищо — каза Либърти ядосана, че Бевърли я считаше за толкова лесна.

— Абе, аз те предупредих. Човекът е сваляч, момиче, така че си опичай акъла.

— Благодаря за съвета, но знам какво правя.

Докато Деймън се накани да си тръгне, мина още половин час. Либърти продължи да чака като глупачка. Беше бясна на себе си и въпреки това не можеше да устои. Продължи да го наблюдава отдалеч, докато най-после той дойде, хвана я за ръка и я поведе навън, където беше паркиран неговият сребрист кадилак. До него стоеше жена шофьор, облечена в униформа.

— Качвай се отзад — нареди Деймън.

— Не трябва ли да дам адреса си на шофьора?

— Реших да минем през един-два клуба — каза той, като се облегна на колата, дъвчейки клечка за зъби.

— Не ми се ходи.

— Ами тогава ще се отбием в някой бар, ще пийнем по едно, за да се опознаем.

— Ама аз наистина съм уморена — каза тя, като се опитваше все пак да се държи любезно, въпреки че я беше много яд, че е останала да го чака като някоя глупачка. — Ти много се забави — не можа да се сдържи тя.

— Така ли? — рече безгрижно той.

— Да — отвърна тя, давайки си сметка, че говори като досадница. Това не беше хубаво.

— Значи не искаш да изпиеш едно питие с мен? — попита той, хвърляйки й любопитен поглед. — Отказваш ми, нали?

— Денят беше много дълъг — отвърна тя, решена да не отстъпва. — Искам да се прибирам.

— Щом като си решила да играеш по този начин…

— Нищо не играя — каза тя, отмятайки назад дългата си коса.

— Няма проблем. Кажи на шофьора ми адреса си и тя ще те откара у дома.

— Ти няма ли да дойдеш? — рече изненадана тя.

— Не — рече той. — Колата ще се върне да ме вземе. Ще остана още малко на партито.

— Така ли? — каза странно разочарована тя.

— Нямам какво друго да правя — рече той и бързо я целуна по врата. — Ще се видим утре, Ел Ел. В шест и половина. Не закъснявай.

— Аз… няма…

Той си тръгна, но изведнъж се спря и отново я изгледа.

— Сигурна ли си, че не искаш да промениш решението си?

— Напълно — каза тя, макар че изобщо не беше сигурна. О, господи! Само да не беше женен…

— Разбрах — рече той и диамантените му обици проблеснаха. — До скоро.

След това Деймън влезе отново в къщата и тя остана сама, без да има какво друго да направи, освен да се пита дали беше взела правилно решение.