Джаки Колинс
Секс и диаманти (22)

Глава двайсет и първа

Докато в Калифорния валеше като из ведро, Ню Йорк се радваше на сравнително меко януарско време. Беше студено и сухо и грееше слънце.

Когато се събуди в събота сутринта, Ейми реши да покара колело в парка. Един от колегите й — Найджъл, който беше англичанин, гей и от дизайнерския отдел, винаги обичаше разходките в парка, затова тя му позвъни и го попита дали би искал да й прави компания.

— Разбира се — отговори й Найджъл, който никога не пропускаше нищо. — Ще си взема шортите и ще се срещнем след половин час.

Да бъдеш с Найджъл беше почти като да си прекарваш времето с близка приятелка. Беше забавен, разговорлив и добър слушател.

— Чу ли, че от Милано със самолет пристига модел, за да я снимат в новите ни рекламни притурки? — попита той, докато въртяха яростно колелата из парка.

— Какъв модел? — попита Ейми, като дишаше тежко.

— Италианският супермодел Джиана. Много е известна. Винаги я снимат в италианския „Вог“.

— Защо не наеха някое от тукашните момичета?

— Защото нашите супермодели непрекъснато рекламират „Виктория Сикретс“, а София смята това за непристойно — рече Найджъл, като избегна на косъм едно претичало куче. — София Кортинели не се интересува от полустриптийзьорки. Госпожата си пада по манекенки от класа, затова е повикала италианката. В рекламната кампания ще участва и мъжки модел. Надявам се да е Марк Вандерлоо. Той е моят абсолютен любимец.

— Гей ли е?

— Откъде да знам? — отвърна уклончиво Найджъл. — Не мога да съдя кой е гей и кой не е.

— Някой би трябвало да ми каже за това — промърмори Ейми. — От него става добър материал за вестниците. Можех да го предложа за колонката на Лиз Смит. Кога пристига моделът?

— В събота или в неделя — отвърна Найджъл. — Не съм съвсем сигурен.

— Страхотно! Как бих могла да й осигуря място в колонката, ако тя пристига утре? София започва наистина да става досадна.

— И защо?

— Защото се интересува само от собствения си имидж, а не е толкова лесно да вкараш името й в клюкарските колонки.

— Донатела Версаче като че ли няма подобен проблем в това отношение — рече Найджъл.

— Не споменавай Донатела Версаче, когато София е наблизо — посъветва го Ейми.

— Защо?

— Защото имам силното подозрение, че София ревнува.

— И защо?

— Донатела има преимуществото да се ползва с аурата на знаменитост. Нали си спомняш скандалното убийство на брат й в Маями, а е и приятелка с Мадона и с Наоми Кембъл.

— Дори Наоми показва твърде много плът — отбеляза Найджъл, като се извърна, за да огледа бягащия покрай тях мускулест младеж. — Лично аз съм много доволен, че повикахме нов модел — добави той.

Мобилният телефон на Ейми иззвъня. Тя го включи, като го подпря в брадичката си.

— Добро утро — каза Макс.

— Здравей.

— Готова ли си да чуеш разказа ми за изминалата нощ? — попита той. Гласът му звучеше изненадващо бодро за човек, който би трябвало да е махмурлия.

— Излязла съм на разходка с колела из Сентръл Парк с Найджъл.

— Звучи ми твърде добре.

— И ти трябва да опиташ някой ден — рече тя и се спусна по една стръмнина, следвана плътно от Найджъл.

— Предпочитам колелото във фитнес залата.

— Как беше снощи? Развилня ли се? — попита тя с надежда.

— Всъщност беше доста изненадващо, като се има предвид, че се появи Ред.

— Баща ти дойде на ергенското парти? — възкликна Ейми. — Как стана това?

— Съсипа цялата вечер. Не че ми беше приятно, но появата му беше капакът на всичко.

— Сигурна съм, че е било така.

— Както и да е. Не ти се обаждам за това. Братята ми са в града и мислим с Лулу да им дадем обяд в „Пиер“. Помислих си, че можеш да дойдеш и ти.

— Не мога.

— Слушай — започна да я убеждава той, — разбирам колко трудна беше Лулу вчера, но не бива да забравяш, че тя е още дете и много те обича.

— Причината не е Лулу, Макс, а баба. Знаеш, че винаги я посещавам в събота. Тя ме очаква.

— О, да, забравих.

— Обаче имам страхотна идея — рече тя весело. — Защо не поканиш братята си на предсватбената вечеря утре вечер?

— Майка ти ще получи припадък. Знаеш я каква е, когато стане въпрос за това кой до кого да седи.

— Твърде жалко. В края на краищата ти плащаш.

— Значи ти смяташ да ги поканя, така ли?

— Да, аз ще се оправя с Нанси.

— Много смело от твоя страна.

— Мога да бъда и смела, когато има значение.

— В такъв случай ще ги поканя.

— Непременно — рече тя. След това, станала по-отстъпчива, добави: — Ако си тръгна по-рано от баба, ще се опитам да се отбия за едно кафе.

Затвори телефона и се съсредоточи върху неравната пътека пред себе си.

— Това да не беше проверка от бъдещия ти съпруг? — попита Найджъл, като продължаваше да върти бясно педалите, за да не изостава от нея.

— Макс не ме проверява.

— А може би трябва — каза лукаво Найджъл.

Бузите на Ейми пламнаха.

— Извинявай, какво искаш да кажеш? — рече тя, като се питаше дали Найджъл беше чул нещо за нейната бурна нощ.

— Нищо — промърмори той.

— Къде е твоят приятел днес — попита тя, като побърза да смени темата.

— Спи. Марчело много обича да спи. По-скоро ще умре, отколкото да прояви някаква физическа активност.

— Чак толкова ли е драматично?

— Марчело си е такъв. Пада си по драмите.

— Заедно сте от доста време, нали?

— От година и половина. Никога не съм издържал с някого повече от две години. Още шест месеца и ще има промяна.

— Аха. А вие двамата… как да кажа… изневерявате ли си?

— Госпожице Ейми! — престори се на възмутен Найджъл. — Що за въпрос ми задава една толкова млада и толкова непорочна жена?

— О, я слез от колелото!

— Защо?

— За да не се налага да те водя в спешното отделение.

— Ама малката госпожица днес е много палава!

— Какво знаеш ти!

* * *

Бабата на Ейми живееше в частен апартамент на най-горния етаж на хотел „Уолдорф Тауърс“, а виетнамският й прислужник Хуен, който работеше при нея вече почти петдесет години, живееше в стая на долния етаж.

Баба Попи беше голям образ. Енергична и с остър език, на деветдесет години тя все още имаше фризьор, който идваше всяка сутрин да подрежда сребристобялата й коса.

Носеше специално шити за нея дрехи, пушеше по една кутия цигари на ден и много обичаше да пие по две чаши вино на обяд и на вечеря.

Имаше две кучета — кокершпаниьол и миниатюрен пудел. Те седяха в краката й през целия ден, докато тя четеше биографии, пушеше по кутия цигари на ден, посръбваше вино и гледаше програмата на Си Ен Ен. Беше голяма фенка на Лари Кинг. Даже беше кръстила кучетата си на него: Лари и Кинг — двамата й любимци.

Баба Попи обожаваше внучката си. Всеки път, когато Ейми идваше да я види, тя й даваше някое изящно бижу от голямата си колекция.

— Здравей, бабо — каза Ейми и я целуна по бузите. — Извинявай, че съм потна. Карах колело в парка.

— Ти си винаги хубава, нали така, Хуен? — подхвърли баба Попи на верния си прислужник, който вече беше прехвърлил седемдесет.

— Да, госпожо — отвърна той.

— А сега, скъпа — продължи баба Попи, докато ровеше в кутията си с бижута, която стоеше на масата до нея, — нека да видим какво имам за теб днес.

— Бабо, не е нужно винаги да ми правиш подаръци — възрази Ейми. — Нищо не ми трябва.

— Може и да не ти трябва, скъпа — каза баба Попи и й подаде тънка гривна с диаманти, — но един ден ще разбереш, че това, от което имаш нужда, не се брои. Приемай тези малки дрънкулки, които ти давам, и ги трупай като катеричка.

— Да, бабо — рече покорно Ейми.

— Човек никога не знае какво му крие бъдещето. Жениш се за много по-възрастен мъж. Никога не можеш да имаш доверие на мъжете, скъпа. На всички непрекъснато им шарят очите.

— Бабо, ама това съвсем не е вярно — каза Ейми и закопча гривната на китката си.

— Вярно е, скъпа. Мъжете изневеряват без да им мигне окото. Ако изобщо мога да те науча на нещо, то е това.

— Сигурна съм, че баща ми е бил верен на майка ми.

— Разбира се, че не е бил — увери я баба Попи.

Мисълта някой да изневерява на Нанси Скот-Саймън накара Ейми да се усмихне.

— Не мога да си представя, че Харолд е чукал и други жени освен мама — рече тя, защото знаеше прекалено добре, че Харолд никога не би й изневерил — не би посмял.

— Една дама никога не използва вулгарни думи, скъпа — скара й се баба Попи. — Налей ми чаша вино, Хуен. — Време е за обяд, а това дете сигурно е гладно.

— Не съм — каза Ейми, макар да знаеше от опит, че не трябва да спори с баба Попи. Жената беше природен феномен.

— Гладна си — настоя баба й. — Хуен, обади се долу и поръчай две салати „Цезар“.

Ейми се наведе да погали кучетата. И двете изръмжаха и се отдръпнаха назад. Единственият човек, на когото позволяваха да ги докосва, беше баба Попи.

— Не ги безпокой, скъпа. Днес не са в настроение.

Появи се Хуен с две чаши вино.

— Как вървят приготовленията около сватбата, Ейми? — осведоми се баба й, след като отпи солидна глътка вино. — Милата ти майчица, както обикновено, вероятно те е докарала до полуда.

— Позна!

— Да, Нанси е класически случай на припряна жена. Бях вече по-възрастна, когато я родих, и я отгледаха няколко гувернантки. Може би беше грешка.

— Защо да е било грешка? — полюбопитства Ейми.

— Никога не я виждах. Бях твърде заета да следвам любимия си съпруг по света. Тя ме мрази за това.

— Сигурна съм, че не те мрази.

— Сега не мога да направя нищо по въпроса. Твоят красив дядо беше голям скитник — рече баба Попи и очите й блеснаха. — Ходехме на сафари в Африка, на приключения в Перу, на почивки по необикновени, чудни места. Пътувахме заедно по света. Беше страхотен мъж.

— Беше ли ти верен, бабо? — попита Ейми, която не познаваше дядо си, защото беше починал, преди тя да се роди.

— Разбира се, че не — отвърна, без да се впуска в подробности баба й, като че ли това нямаше особено значение. — Никой мъж не е. Ама ти не ме ли слушаш, когато се опитвам да те науча на нещо.

След обяда Ейми се обади на Тина по телефона и попита дали може да се отбие у тях.

— Разбира се — отвърна зарадвана Тина. — По цял ден седя сама тук и се чувствам дебела. Брад ме заряза заради някакъв глупав футболен мач. Мъже!

— Да ти донеса ли нещо?

— О-о-ох, чакай да помисля… шоколад. Много млечен шоколад. Брад отказва да ми купува, но той не носи със себе си по цял ден този голям като балон корем. Егоистично лайно!

— Значи шоколад — повтори Ейми. — Много шоколад. Ще бъда при теб до двайсет минути.

Хм… тема на деня, помисли си Ейми. Мъжете са неверни, егоистични копелета! Защо тогава да се женя?

Добър въпрос.

Тина я чакаше с нетърпение, когато тя пристигна.

— О, господи, умирам за шоколад — рече тя и грабна плика с шоколадите от ръцете на Ейми. — Брад ми каза, че докторът го предупредил да не напълнявам повече. Той за каква ме мисли, за идиотка ли? Знам, че не трябва да напълнявам, но ако не можеш да плюскаш като свиня, когато си бременна, кога, по дяволите, ще можеш?

— Това е вярно.

— Благодаря на бога, че някой ме разбира — каза Тина, разкъса опаковката и напъха парче шоколад в устата си. — Ела в кухнята, варя кафе.

— Извинявай, че дойдох неочаквано — каза Ейми, като я последва в разхвърляната й кухня.

— Ти си най-добрата ми приятелка и ми донесе шоколад. Повярвай ми, винаги си добре дошла — рече Тина и й наля кафе в една голяма чаша.

— Мислех си за предишната нощ.

— Хубави спомени, надявам се.

— Страхувам се, че не са чак толкова хубави.

— Е, добре, изплюй камъчето.

— Чувствам се виновна.

— Така ли? — зачуди се Тина, а шоколадът, стопил се от горещото кафе, потече по брадичката й.

— Да, така е. И си мисля дали да не се опитам да разбера кой е той?

— Мъжът, с когото си имала невероятно разюздан секс ли? — попита Тина и се върна обратно в хола.

— Никога не съм казвала подобно нещо — възрази Ейми, като я последва.

— Ти да не си се побъркала? Защо ще искаш да разбереш кой е! Това би развалило всичко.

— Не знам…

— Не знаеш ли? — зачуди се Тина и се отпусна в едно удобно канапе.

— Работата е там, че аз… аз… не съм сигурна, че мога да се омъжа за Макс.

— Какво? — викна изненадана Тина и за малко да залее с кафе издутия си корем. — Сега вече знам, че наистина си се побъркала.

— Слушай — рече Ейми, — ако Макс ми направи същото, няма да искам да се омъжа за него.

— О, господи! — рече Тина и навря пръста си в лицето на Ейми. — Да не си помислила да му казваш.

— Защо?

— Било е само за една нощ и, повярвай ми, ти не си изневерила, защото още дори не си била омъжена.

— Обаче се чувствам много виновна от цялата работа. Да ти кажа честно, Тина, мисля да разкажа на Макс.

— Ставаш смешна — скара й се приятелката й. — Утре е предсватбената вечеря. Съвсем скоро ще си омъжена. Макс е идеален за теб. Красив, богат, грижи се за малката си дъщеричка и най-вече те обича. Не разваляй едно хубаво нещо, Ейми.

— Знам, обаче…

— Стига с тези глупости — рече твърдо Тина. — По-добре се вземи в ръце, и то бързо. Ще имаш страхотен брак.

— Мислиш ли?

— Да, мисля. Всички започват по малко да откачат, когато наближи големият ден. Това е съвсем естествено. Затова започни да мислиш трезво. Макс е човекът за теб! Той е твоят Брад. По това време следващата година и ти може да надуеш корема!

— Благодаря. Нямам търпение!

— Сега, когато оправихме нервите ти, можеш да ми подадеш още малко шоколад — рече Тина и се потупа по корема. — Тази дебелана е една отчаяна жена!