Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lovers & Players, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Джаки Колинс

Заглавие: Секс и диаманти

Преводач: Павел Талев

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-445-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1801

История

  1. — Добавяне

Глава деветнайсета

— Изглеждаш уморена — рече Макс, когато Ейми се присъедини към него и Лулу в чайната на „Пенинсула“.

— Да, татко, Ейми е уморена! Уморена! Уморена! — започна да нарежда доволна Лулу, като грабна плика с „Хелоу Кити“, който Ейми носеше.

Ейми не го пусна. Лулу веднага започна да хленчи:

— Тя е моя! Моя! Моя! Това е мой подарък. Дай ми подаръка! Искам го!

— Да искаш, не значи да получаваш — рече строго Ейми. — Опитай с „моля“, Лулу. Тогава може и да го получиш.

Лулу веднага избухна в сълзи.

— Ейми е гадна! — проплака тя. — Гадна! Гадна! Гадна! Мразя Ейми!

— Престани! — скара й се Макс. След всичко, което му се беше случило, той не беше в настроение да се разправя с ревящо дете. — И никога не употребявай думата „мразя“. Тя е лоша.

— Мама я казва за теб — отвърна лукаво Лулу. — Чувала съм я.

— Дай на Лулу плика — рече Макс, обръщайки се към Ейми. — Не ми се слуша рев.

— Когато каже „моля“ — възпротиви се Ейми, решена да не отстъпва. Беше важно Лулу да се научи на някои основни правила. Очевидно майка й й разрешаваше всичко.

— Какво? — рече ядосан Макс.

— Тя е на пет години, Макс. Може да казва „моля“.

— Не, Лулу не може — каза момиченцето и злобно я изгледа. — Не може! Не може! Не може!

Макс грабна плика от ръката на Ейми и го даде на Лулу. Това я вбеси. Щеше да се жени за този човек, което означаваше, че щеше да се наложи да приеме и дъщеря му. А ако той се примиряваше с грубото държане на това дете, нямаше да е много доволна.

— Не трябваше да го правиш — каза тя на Макс.

— Какво става с теб? — попита той, като се опита да отклони разговора от Лулу. — Уморена си и си раздразнителна.

— Не — отвърна Ейми, — ти си уморен и раздразнителен.

— Струпаха ми се много работи на главата, Ейми. Повече, отколкото предполагаш.

— Тогава защо не ми разкажеш? Може пък да ти помогна.

— Сега не мога — отвърна рязко той. — Трябва да заведа Лулу у дома й, а след това да се приготвя за онова нещо тази вечер, въпреки че никак не ми се ходи.

— Можеш ли да ми кажеш защо правиш нещо, което ти е неприятно? — попита тя, защото й се искаше да бъде по-откровен с нея.

— Трябва — отвърна той. — Това е бизнес.

— Откога ергенското парти се превръща в бизнес? — продължи да настоява тя.

Лулу се беше заела със съдържанието на плика, извади една чантичка „Хелоу Кити“, книжка с картинки и кутия с моливи.

— Искам още! — развика се тя.

— Съжалявам, но това е всичко — отвърна Ейми. — Мисля, че трябва да си доволна.

— Искам още! Още! Още! — развика се колкото й глас държи Лулу.

Хората от съседните маси се обърнаха и ги загледаха.

— Някой трябва да научи това дете на обноски — рече Ейми.

— Не е твоя работа — отвърна Макс.

— Когато се оженим, ще стане моя.

— Когато се оженим, работата ти ще е да ме правиш щастлив.

— Така ли? — рече тя доста изненадана от подобно егоистично отношение. — А твоята каква ще бъде?

— Да те правя щастлива, разбира се — отвърна той, давайки си сметка, че Ейми не е на себе си и че може би чаят с Лулу не беше много добра идея. Двамата имаха нужда от повече време, за да се опознаят.

— Скъпа — рече той, като се опитваше да прояви разбиране, — какво става с теб?

— Нищо не става с мен. Въпросът е за теб и Лулу. Тя се държи като разглезена досадница.

— Досадница! Досадница! Досадница! — развика се Лулу. — Не ти искам тъпия подарък! Не харесвам Ейми! Вземи ми нещо друго, татко. Лулу иска нещо друго.

Ейми поклати глава и се обърна към Макс:

— Моля те, повече да не ме караш да й купувам каквото и да било.

— Мисля, че е имала труден ден в училище — опита се да я оправдае Макс.

— Аз пък имах труден ден на работа — отвърна Ейми. — Но не крещя, че мразя хората.

— Може би идеята не беше съвсем добра — каза Макс, като отчаяно се опитваше да избегне скандала.

— Искаш ли да си вървя? — попита Ейми, като вирна брадичка.

— Не, разбира се.

— На мен пък ми се струва, че искаш.

— Скъпа — рече той, наведе се напред и взе ръката й в своята, — хайде да не се караме, моля те. Имах доста тежка седмица, затова защо не отидем да вечеряме в някое тихо място утре вечер само ние двамата?

— Сигурна съм, че ще ти се иска да е тихо след ергенското парти — каза тя.

— Нямаш представа колко не ми се ходи — оплака се той. — Знаеш колко е неприятно. В края на краищата ти самата го изпита на гърба си миналата нощ. Не беше ли така?

— Наистина не беше кой знае колко забавно — отвърна тя и веднага се почувства виновна.

— Никога не е — рече той.

— Наистина не беше, уверявам те — каза тя почти паникьосана. — Едва изтърпях, докато стане време да си вървя.

— И какво шоу ти измислиха момичетата? — попита той. — Разголени пожарникари? Полицай с гърмящ изкуствен член? Надявам се, че не е имало стриптийзьори.

— О, не — побърза да каже тя. — Нищо подобно. Просто си седяхме, разговаряхме и изпихме по някое и друго питие.

— Ти не пиеш — напомни й той.

— Понякога пия. Шампанско.

— Тъкмо това харесвам в теб, Ейми. Ти си различна от другите момичета. Не си се подвизавала из този град, скачайки в леглото на всеки богат мъж. Ти си красиво, чисто момиче и затова те обичам.

— Чисто! Чисто! Чисто! — пак се развика колкото й глас държи Лулу и погледна победоносно Ейми.

— Мисля да тръгвам, Макс — рече Ейми, решила, че не може да търпи Лулу нито миг повече. — Боли ме глава, а и майка ми ще ме чака вкъщи, за да разговаряме с организаторката на сватбата. Нали нямаш нищо против?

— Защо не пийнеш малко чай, преди да тръгнеш?

— Не, по-добре си останете двамата с Лулу.

— След като така си решила…

— Да, така съм решила.

— Тогава ще ти се обадя довечера, след като се прибера у дома.

— Вероятно ще съм заспала.

— Въпреки това ще ти се обадя. Сигурен съм, че ще поискаш да чуеш всичко за моята идиотска вечер.

— Може да почака до сутринта, Макс — рече тя и стана.

— Добре. — Той също стана и я целуна по бузата. — Обичам те, Ейми.

— Аз също, Макс — отвърна тя.

Нямаше как да не го каже, но си помисли, че е изпълнена със съмнения.

* * *

Крис беше в хотелската стая и тъкмо се канеше да си вземе душ, когато се обади Бърди Марвъл:

— На Роки много му хареса идеята за Вегас — рече тя. — И на двамата ни харесва. Уредено ли е вече?

— Трябва да завъртя още един телефон, преди да уточня окончателно всичко.

— Страхотно! Роки си търси документите за развода. И двамата сме много организирани, така че трябва да се гордееш с мен. По-късно ще отидем да празнуваме в „Гетсбис“. Защо не минеш?

— Довечера ще бъда на ергенско парти на брат ми.

— Онзи готиния ли?

— На другия ми брат.

— Да не искаш да кажеш, че сте трима? Всичките ли сте такива хубавци?

— Ти си сгодена, Бърди — напомни й той.

— Не мога ли и аз да дойда на ергенското парти?

— Това ще предизвика направо бунт.

— Мога да се подрусам в скута на брат ти — продължи да го дразни тя. — Особено ако и той прилича на Джет.

— Знаеш ли какво, за осемнайсетгодишна си доста пораснала.

Бърди се закиска.

— Само се бъзикам с теб, Крис. Ела да пийнем по едно по-късно, но не води стриптийзьорки. О, можеш пък и да доведеш, щото и аз обичам да гледам как момичетата си показват това-онова. Кой знае — рече тя весело, — може пък някоя на мен да ми се подруса в скута.

— Бърди, Бърди, ти си непоправима.

— Аз ли? — попита невинно тя.

— Да, ти. И се опитай да стоиш далеч от папараците.

— Като че ли нещо зависи от мен! — каза тя и въздъхна.

Веднага щом остави слушалката, телефонът пак иззвъня. Този път беше приятелката му от Лос Анджелис.

— Имам лоша новина, Крис — рече Верона с глас, който сякаш предвещаваше края на света.

— Какво има? — попита той предпазливо.

— В Лос Анджелис вали като из ведро и в къщата ти тече на десетина места.

— Прислужницата не може ли да се справи?

— Не може да се качи на покрива и да оправя течове.

— Тогава повикай някой майстор. Може да запуши дупките и да спре да тече.

— Аз не отговарям за къщата ти, Крис. Не живея с теб, нали знаеш. Оставил си ми ключа само за да я наглеждам. Ако живеех тук, тогава бих могла да се справя с проблема.

— Престани да нервничиш, Верона. Можеш да се справиш, ако поискаш.

— Не мога — заинати се тя. — Не е моя работа.

— Можеш — настоя той.

— Предлагам ти да се обадиш на някого от офиса ти да се погрижи — не отстъпваше тя.

Той поклати глава. Беше невероятно: милата, внимателна Верона му се зъбеше, за да го накара да я покани да се премести при него, но той нямаше намерение да го прави. Беше живял с Холи Антън осемнайсет месеца, като ту се събираха, ту се разделяха, и не искаше нови експерименти. Обичаше да живее сам. Толкова ли беше ужасно? Защо жените винаги се опитват да те вържат?

— Много силно ли вали? — попита той.

— Вали като из ведро, откакто ти замина. Казват, че няма да спре поне още няколко дни. В града не е валяло така от години.

— Можеш ли поне да се обадиш на някой от помощниците ми да се справи с проблема?

— Не, Крис, ти им се обади. Не е моя работа.

— Благодаря, Верона — рече той. — Много ми помогна.

— Никакъв проблем — отвърна тя весело.

Той извади пейджъра си и си записа: Веднага след като се върна в Лос Анджелис, да разкарам Верона.

* * *

Джет се обади на телефонния секретар на Бевърли три пъти, докато най-накрая тя вдигна слушалката.

— Казах ти. Когато разбера нещо, ще ти се обадя — рече тя ядосано.

— Да не искаш да кажеш, че за цял ден не си успяла да разбереш коя е?

— Не съм детектив, Джет. Барманът в „Гетсбис“ ще знае. Той ще бъде на работа от десет.

— Ще ходя на ергенското парти на брат ми. Обади ми се, ако откриеш нещо.

— Ама ти наистина си хлътнал по нея.

— Така е — призна си той. — Тя е различна, Бев, много различна.

— Когато я намериш, се надявам, че си е струвала чакането.

— Можеш да бъдеш сигурна — рече уверено той.

— Трябва да вървя — каза Бевърли. — Да се подготвя за утре.

— Какво ще има утре?

— Ами, ще подготвям група дебели момичета за един нов рапърски клип. Ще падне голям майтап. Би могъл да наминеш.

— Може и да дойда, но, Бев, направи ми услуга и ми намери онзи номер.

* * *

След като Ейми си тръгна, Макс съжали за начина, по който се беше отнесъл с нея. Вярно, че Лулу беше започнала първа, но Ейми не беше отстъпила. Да, Лулу е разглезена, но е само на пет години, така че лошото й държание трябваше да бъде извинено.

Той видя как малкото красиво момиченце побутваше из чинията си наполовина изяден сандвич с краставици и за малко да разлее чаша с мляко. Беше толкова хубава и имаше неговите очи. Беше сигурен, че има неговите очи.

— Искам да си ида у дома, татко — рече тя след няколко минути. — На Лулу й е скучно.

— Добре, слънчице — рече той. — Татко ще поиска сметката.

— Искам да си вървя веднага — рече тя и долната й устна потрепера. — Скучно ми е! Скучно ми е! Скучно ми е!

— Добре, Лулу, млъкни. Тръгваме си.

Отвън колата с шофьора ги чакаше. До апартамента, в който живееха Лулу и майка й, разстоянието не беше голямо. Той заведе дъщеря си горе. Вратата отвори възрастната камериерка на Маришка, рускинята Ирена. Макс не можеше да я понася. Чувството беше взаимно.

— Госпожа Даймънд у дома ли си е? — попита той, влизайки в апартамента.

— Да — отвърна Ирена и злобно го изгледа. — Искате да я видите ли?

— Ако е възможно. Ще почакам в хола.

— Довиждане, татко — рече Лулу с ангелска усмивка, а английската й гувернантка дойде да я вземе.

— Скоро ще се видим.

— Скоро! Скоро! — каза тя и изчезна зад вратата.

Макс влезе в хола. След като се бяха разделили, Маришка беше направила много промени. Вкусът й очевидно не беше като неговия. Тя обичаше натруфени сребърни рамки със стари портрети на прадеди, каквито никога не беше имала, а по твърдите канапета бяха разпръснати голям брой сложно бродирани възглавници. Когато за пръв път се преместиха в апартамента, той беше накарал да го обзаведе професионалист. Сега тук имаше страхотна смесица от стилове, което никак не му харесваше. Отиде до шкафа с напитките и си наля уиски с лед. Маришка влезе пет минути по-късно. Явно не го беше очаквала, защото косата й не беше идеално подредена както обикновено и не беше напълно облечена.

— Какво искаш, Макс? — попита тя, докато завързваше колана на китайския си копринен пеньоар.

— Трябва да поговорим — каза той мрачно. — Става ли?

— Би трябвало да ме предупредиш, когато искаш да говорим — отвърна троснато тя. — Повечето пъти нямаш търпение да си тръгнеш оттук.

— Е, да, но днес трябва да обсъдим нещо — каза той и отпи голяма глътка уиски. — Между другото, Лулу се държи като една глезла.

— Тя е твоя глезла, колкото и моя — отвърна рязко Маришка. — Така че ако се държи зле, вината е твоя.

— Защо пък да е моя? — попита готов да спори той. — Тя не живее при мен.

— Да не би да ме обвиняваш, че съм лоша майка? — попита, готова за кавга, Маришка.

— Не — отстъпи той, — просто казвам, че някой трябва да я научи на по-добри обноски.

— О, моля те — каза нетърпеливо Маришка, — тя е само на пет години.

— Както и да е — рече Макс. — Затвори вратата. Това е личен разговор. Не искам любопитната ти слугиня да ни слуша.

— Надявам се, че ще приказваме за пари — каза Маришка, седна на канапето и кръстоса крака. — Говорих с някои приятели и всички ми казват, че бракоразводното ми споразумение не е справедливо. Особено след като се каниш да се ожениш за онова глупаво богато момиче, което е много по-младо от теб.

— Ейми не е чак толкова по-млада от мен — рече той рязко. — А и бракоразводното споразумение с теб беше доста справедливо.

Маришка му хвърли снизходителен поглед.

— Чух, че довечера ще даваш ергенско парти.

— Откъде знаеш?

— В този град има малко неща, които да не знам — рече тя.

— Ако е така, Маришка, тогава вероятно знаеш за твоя бивш, или да го кажа сегашен, съпруг Владимир Бушкин.

Лицето на Маришка изведнъж пребледня.

— Аз… аз не знам за какво говориш — рече тя заеквайки.

— Знаеш — отвърна той. — И трябва да решим какво да правим с този Владимир.

— Кой е Владимир? — попита тя, без да го погледне в очите.

— О, за бога, престани! — сопна й се той, уморен от игрите й. — Аз знам кой е. Видях официалните документи. Той е законният ти съпруг, което означава, че ти и аз никога не сме били женени.

Последва дълго ледено мълчание.

— Имаш ли представа какво означава това? — каза той и гневно я изгледа.

Тя му отвърна със същия поглед.

— Продължавам да не разбирам за какво говориш.

— Тогава ти предлагам да се замислиш върху думите ми — рече той студено. — Ще се видим утре, а междувременно си напъни паметта и бъди готова с някои отговори, защото кучият син ме изнудва, а съм сигурен, че и ти не искаш той да отиде при таблоидите. Утре ще трябва да намерим някакво решение.

След тези думи той стана и излезе от апартамента, като затръшна вратата зад себе си.

* * *

— Ти, тъпанар такъв!

— Моля? — попита Крис, който току-що беше излязъл от душа и беше вдигнал телефона в банята.

— Тъп, кучи син! — повтори грубият глас.

— Рот, ти ли си?

— Да, Рот е, холивудски задник такъв.

— Не получи ли съобщението ми? — попита Крис, като посегна към кърпата.

— Получих го. Каква лайняна игра си мислиш, че играеш?

— Няма игри, Рот, кълна ти се — отвърна Крис, като завърза кърпата около кръста си. — В Ню Йорк ме задържа правен семеен проблем. Отнася се до баща ми… Той е… много болен.

— Да го начукам на баща ти и на теб! — развика се Рот. — Искам си шибаните пари!

Това не беше Рот Джиаганте, когото той познаваше — симпатичния, любезен собственик на хотел „Маджриано“.

— Искам да ме изслушаш, Рот. Нали се оплакваше, че хотелът ти губи пари, че всички младоци ходят в „Палмс“ и в „Хардрок“. Е, имам отговор за проблема ти…

— Да ти го начукам. Тук става въпрос за шибания ти дълг и за нищо друго.

— Разбирам. Ще си получиш парите, но точно сега ти предлагам нещо, което ще гарантира на „Маджириано“ световна известност.

— Изпращам един човек при теб в Ню Йорк — каза заплашително Рот. — Очаквай посетител.

— Ти също — отвърна бързо Крис. — Бърди Марвъл иска да се ожени в твоя хотел.

— Избрал си да се будалкаш с неподходящ човек — отвърна Рот и връзката се прекъсна.

Крис не беше сигурен дали Рот му затвори телефона, или ги бяха прекъснали. Каквото и да е, не беше хубаво. А и споменаването на Бърди Марвъл не накара Рот да подскочи от радост. Очевидно големият бос от Лас Вегас не си даваше сметка каква огромна популярност можеше да докара Бърди Марвъл на хотела му.

Крис се запита дали си струва още днес да вземе самолета за дома.

Не, реши той, не си струваше. Щеше да обясни всичко на Рот, когато се върнеше късно в понеделник в Лос Анджелис.

После се замисли. Каква, по дяволите, беше тази заплаха с посетителя? Господи! Рот сигурно не го казваше сериозно?

За всеки случай реши да вземе някои мерки за защита. Обади се на рецепцията и поиска шофьор бодигард за вечерта.

— Разбира се, г-н Даймънд — каза администраторът, свикнал с такива поръчки.

— В осем часа.

— Той ще ви чака. Ще ви се обадим в апартамента.

След това се почувства по-добре. Боже господи! — рече си той, като се запита защо в живота му изведнъж всичко се беше объркало. В неговата безупречна къща имаше течове. Верона беше станала истинска кучка. А сега пък Рот се беше превърнал в ужасна досада с невъзможен гангстерски подход. Ако не беше обещал да отиде с Джет на ергенското парти на Макс, щеше да се откаже и да си остане за по-сигурно в хотела. Трябва ми питие, рече си той и отиде до минибара, където си избра едно от миниатюрните шишенца „Джак Даниелс“ и го изпи направо от бутилката.

Откакто Ред беше поискал да го види, нищо не вървеше както трябва. Това беше като проклятието на стареца. Защо дъртото копеле не се гътне и не ги остави на мира!

Това не беше ли прекалено грубо?

Не.

* * *

Час по-късно Джет пристигна в хотела.

— Хубав апартамент — каза той, като се оглеждаше. — Обичаш да си угаждаш, нали?

— Аз не съм женен и нямам друг, за когото да харча парите си, освен за себе си — каза Крис.

— Щеше да е хубаво, ако можех и аз да кажа същото.

— Можеш.

— Не — отвърна Джет, отиде до прозореца и се загледа в нюйоркското небе. — Иска ми се да мога да кажа, че имам някого, за когото да ги харча, освен за себе си. Проблемът е, че нямам много за харчене.

— От манекенството сигурно добре печелиш?

— Това е нищо в сравнение с онова, което изкарвате вие, момчета. Ти и Макс сте фрашкани с пари.

— Де да беше така — каза Крис. — За съжаление, братко, се набутах в една много тъпа работа.

— Ти ли? — попита изненадан Джет. — Хайде, Крис, та ти си опитен адвокат. Тъпотиите са по моята част.

Крис сви рамене.

— Започнах да играя комар.

— Да залагаш?

— Имах една приятелка, Холи Антън, която беше абсолютна сексуална маниачка и каквото ти дойде още наум. Всеки уикенд вземахме самолета за Вегас и преди да се усетя, се пристрастих към покера и блекджека. Не след дълго загубих много пари. Сега съм здравата задлъжнял и ме преследват за това.

— Кой те преследва? — попита Джет и запали цигара.

— Един от босовете в Лас Вегас. Тези хора не приемат чекове, а само пари в брой, но точно в момента ги нямам.

— За каква сума говорим?

— За голяма. Дойдох тук, за да видя дали Ред се кани да хвърли топа и да ни остави по нещо.

— По същата причина и аз съм тук — рече Джет и пое дълбоко дима. — Нашият старец се отнасяше с нас като с боклуци, с майките ни също. Но той все още ни е баща. Мислех си, че това е начинът, по който трябва да се сдобри с нас.

— Ще видим — каза предпазливо Крис. — Трябва ли да пушиш тук?

— Пречи ли ти?

— Честно казано, да.

— Тогава ще е по-добре да не ходиш в Европа — рече Джет и изгаси цигарата. — Там всички пушат.

— Ти играл ли си някога комар — полюбопитства Крис.

— Не. Занимавах се само с алкохол, жени и дрога. Това беше достатъчно. Сега единственият ми порок е пушенето.

— Сигурно ще е много приятно да оставиш всичките тези лайна зад себе си.

— Така е, повярвай ми — рече Джет и тъжно се усмихна. — Само че нищо не оставяш зад себе си. Аз съм на двайсет и четири години и съм алкохолик. Разбира се, алкохолик, който е оздравял, но човек не знае какво ще му донесе утрешният ден. Когато пиех, бях безразсъден, от онези хора, дето не би искал да са около теб.

— На мен ли го казваш? — рече Крис. — Спомням си партито по случай седемдесет и петия рожден ден на Ред, когато ти дойде с една пуерториканска проститутка. Беше без панталони и беше напълно гипсиран. Страхотна гледка.

И двамата се засмяха.

— Предполагам, че тази сцена се помни още от фамилията — рече кисело Джет. — Особено от Ред.

— О, да, голям смях падна.

— Ето ти една добра новина. Днес аз вече не съм същият човек.

— Това е хубаво.

— Аз съм нов, поправил се, трезвен и скучен Джет. И пиенето изобщо не ме интересува.

— Добре, братко — рече Крис, — вярвам ти. Сега е време да тръгваме и да видим какво ни очаква на ергенското парти на Макс.

— Нямах представа дори, че се е развел, докато не дойдох тук. За коя се жени?

— Идея си нямам. Предполагам, че трябва да го попитаме.

— Е, да — каза Джет и се ухили, — предполагам, че ще го попитаме.