Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lovers & Players, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Джаки Колинс

Заглавие: Секс и диаманти

Преводач: Павел Талев

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-445-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1801

История

  1. — Добавяне

Глава четиринайсета

В петък сутринта Либърти още спеше, когато Даян бързо излезе от апартамента, за да приготви закуската на господин Даймънд. Неотдавна той беше обявил, че не иска никой друг да приготвя храната му освен нея. Това не се беше харесало много на неговата постоянна готвачка Мае — едра възрастна негърка, която беше работила за Ред по-дълго от всички останали.

— Що за глупост е това? — беше запитала Мае и беше тропнала с крак. — Че храната ми не е достатъчно добра за този стар глупак? Така ли ще я караме занапред?

Даян успя да я успокои, въпреки че не беше лесно. И двете знаеха колко труден и тираничен човек е Ред Даймънд. Той се отнасяше към всички еднакво грубо и с неуважение.

Даян често усещаше, че го разбира по-добре от повечето хора. Със сигурност го разбираше по-добре от онази бяла жена с кльощав задник, която се беше вмъкнала в живота му преди няколко години, лейди Джейн Бентли. Единствената причина тази вещица да има титла беше, че се е омъжила за някакъв изкуфял стар англичанин, който се оказа лорд. Никой от персонала не я обичаше. Тя се отнасяше с тях така, сякаш бяха там само за да изпълняват прищевките й, а английският акцент в стил Мадона не можеше да заблуди никого. Жената не им беше господарка, обаче се държеше така, като че ли всички работеха за нея.

Персоналът в кухнята най-много от всичко обичаше да клюкарства. Обикновено Даян не даваше ухо на непрекъснатите ругатни и удари под кръста, обаче днес говореха за тримата синове на Ред Даймънд, които чакаха в библиотеката, и тя не можеше да не слуша.

Навиците на Ред Даймънд бяха добре известни на персонала му и затова всички разбираха, че има нещо много необикновено, което го беше накарало да се свърже със синовете си. Всички бяха любопитни да узнаят защо са в къщата.

— Определено са красиви — рече с въздишка Лети, младата ирландска слугиня, която им беше отнесла кафето и безалкохолните напитки. — Изобщо не приличат на господаря.

— Това е защото господин Даймънд винаги си е имал работа с добре изглеждащи жени — рече уверено Мае, докато кълцаше плодове с един остър нож. — Работила съм за всичките му нещастни жени. Виждала съм ги как идват и как си отиват. Винаги ги избираше хубави.

— Колко дълго си работила тук, Мае? — попита я Лети и си открадна парче ябълка.

— През по-голямата част от живота ми — отвърна Мае, като плесна младото момиче през ръката. — Готвила съм за всичките му момчета, като бяха малки. Още тогава бяха хубавци. Може би ще трябва да се поразходя до библиотеката, за да видя какви са станали.

— При тях е лейди Бентли — каза Лети.

— Че какво има да разговаря тя с тях? — попита Мае, сякаш имаше право да знае.

— Не останах там достатъчно дълго, за да чуя.

Даян слушаше разговора и не можеше да не се замисли за тримата синове на Ред Даймънд. Добре съзнаваше, че на никой от тях не му е било лесно. Ред се държеше грубо с всички, особено със синовете си.

След като приготви яйцата точно както ги обичаше старият, тя ги постави в един поднос и накара Лети да ги занесе в спалнята му, като й обясни, че се налага да се върне обратно долу.

— По каква причина? — попита Мае, която винаги се бъркаше в работите на другите. — Не ти ли е добре?

— Не, Мае — отвърна търпеливо Даян. — Дъщеря ми е при мен за уикенда.

— Малката Либърти! — възкликна Мае и вещо наряза един ананас — Какво прави хубавата госпожичка?

— Навехнала си е глезена на работа — рече Даян. — Иначе е добре.

— Крайно време е вие двете да прекарвате повече заедно — каза Мае. — Не постъпи правилно, когато я накара да се изнесе оттук.

— Не беше по мое желание — отвърна веднага Даян, готова да се защитава. — Знаеш, че нямах избор.

— Искам да видя това момиче — продължи Мае, като изтри ръцете си в престилката. — Либърти винаги е била нещо много специално. Много обичаше да пее и да танцува. Малката хубавица ми липсва.

Даян не каза нищо. Държеше личният й живот да не става достояние на другите. Не й беше нужно да слуша какви ги говори Мае, особено пък що се отнася до дъщеря й.

* * *

Либърти не беше имала възможност да разговаря с майка си. Предишната нощ Даян влезе бързо в апартамента, смени й превръзката на ръката, остави й купа със зеленчукова супа и пак изхвърча навън, за да приготви вечерята на господин Даймънд. Когато отново слезе долу, Либърти вече беше заспала.

Типично за нея, помисли си ядосана Либърти. Както обикновено, винаги поставя господин Даймънд на първо място. Беше така още откакто се бяха преместили да живеят в къщата.

Докато гледаше предаването „Телевизионен преглед“, за малко щеше да падне от канапето, когато обявиха, че ще им гостува принцеса Ташмир Донъл, съпругата на краля на хип-хопа Деймън П. Донъл.

По дяволите! Каква работа имаше жената на Деймън да се явява по телевизията? Той беше звездата в семейството.

Седна на канапето и загледа втренчено екрана. Божичко, тази седмица никак не й вървеше. Ако Ташмир се окажеше певица, това наистина щеше да й дойде в повече.

Обаче когато Ташмир Донъл се появи на екрана в твърде екзотичния вид на индийска принцеса, се оказа, че жената рекламира бижута.

Ха!, помисли си Либърти. Жената на Деймън продава бижута. Толкова ниско ли е паднала?

На една маса пред водещите на предаването беше наредено голямо разнообразие от огърлици, пръстени и обеци, всичките обсипани с рубини, диаманти и смарагди.

Като че ли някой би могъл да си позволи тези джунджурии, помисли си Либърти, все още загледана в екрана.

След като поговориха малко за това-онова, Джой Бехар премина направо на въпроса.

— Колко струва тази дрънкулка? — попита тя, взе едно великолепно колие и го размаха пред камерата.

— О, това ли? — рече небрежно Ташмир. — Осем или девет.

— Стотин? — заинтересува се Мередит Виера и се наведе напред.

— Хиляди — отвърна невъзмутимо Ташмир.

След ахканията и охканията на публиката и още въпроси, свързани с бижутата, Стар Джоунс премина към най-интересното и попита какво е да си съпруга на Деймън П. Донъл.

Ташмир, която беше облечена в индийско сари в златисто и пурпурно и демонстрираше изтънчено, макар и малко изкуствено държане, каза:

— Съпругът ми ме държи постоянно заета. Деймън е моят мистър Енергия. Аз просто го следвам, като се опитвам да бъда на нивото му.

Как пък не, помисли си Либърти. Следваш го, като се измъкваш от тристайния си будоар в многомилионния си апартамент и оттам скачаш право в тъмносиньото си бентли.

Мразеше я. Обаче не беше редно, нали? Как можеше да мрази някоя, която дори не познаваше, само защото Ташмир беше женена за мъжа, който би могъл да направи нещо за кариерата й? Хм… би могъл, ако изобщо я забележеше, че съществува.

После си каза. Каква кариера? Ето я сега тук, затворена в апартамента на майка си. Че какво толкова велико имаше в това?

Добре де. Единственото нещо, което беше правила за него досега, беше да му сервира яйцата и да му налива кафе. Беше ли я чул някога да пее, защо трябваше да я забележи? Тя беше една най-обикновена келнерка. Една прислужница. Той вероятно дори не е забелязал, че я няма.

Грабна дистанционното и изключи телевизора. Защо да се измъчва, като гледа тази фалшива принцеса? От това не й ставаше по-добре.

Няколко минути по-късно влезе Даян.

— Как се чувстваш? — попита тя и вдигна одеялото от пода.

— Кофти — отвърна сърдито Либърти, загледана в майка си, която би могла да изглежда красива, ако отделеше малко време да се понагласи и да свали някое и друго кило. — Ръката още ме понаболява, но глезенът ми започна да се оправя. Поне мога да стъпвам на този крак. — Погледна предизвикателно към Даян: — Не се безпокой, мамо. До понеделник със сигурност ще се махна оттук.

— Не е нужно да бързаш — рече Даян, докато оправяше една възглавница. — Харесва ми да си тук.

— Да бе, как пък не. Засипах ти канапето с боклуци, провалих ти уикенда. Едва ли ти е харесало безкрайно много.

— Синди каза, че ако се чувстваш добре, ще мине да те вземе за работа в понеделник — каза Даян, като прибра две празни чаши от малката масичка за кафе пред канапето. — Дотогава приятелят ти ще се върне ли?

— Да, Кев се връща късно тази вечер.

— Може би ще ме запознаеш с него.

— Защо? — Либърти я стрелна със зелените си очи. — Не съм тръгнала да се женя за този хубавец.

— Нали излизаш с него от известно време.

— Добре де — каза войнствено настроена Либърти, — след като ще си задаваме въпроси, може би и аз ще мога да ти задам няколко.

Ето, започва се, помисли си Даян и пое дълбоко въздух, за да се подготви.

— Разбира се — рече тя, запазила спокойствие. — Надявах се да поговорим.

— Така ли? — рече недоверчиво Либърти.

— Да. Вече като че ли почти не те виждам.

— Вината не е моя.

— Е, да — каза Даян, като внимаваше да не ядоса дъщеря си, — но последните два пъти ти отмени срещите ни.

— Бях заета.

— Разбирам, но…

— Мамо — прекъсна я Либърти, решена този път да открие истината, — не мислиш ли, че е време да ми кажеш кой е баща ми? Не мога да продължавам да се правя, че това няма значение и че никога повече няма да говорим за него. Сигурно разбираш, че ми е нужно да зная.

Ето. Каза го. Сега беше ред на майка й да отговори.

Даян седна в края на канапето и дълбоко въздъхна.

— Има причина, поради която никога не съм ти казвала, Либи — рече тя, прехапвайки долната си устна. — Просто е… трудно.

— Защо да е трудно, мамо? Имам право да знам.

Даян кимна, без да каже нищо.

— Дълго време си мислех, че е Леон — продължи Либърти. — После си казах, как би могъл да е той? Кожата му е прекалено черна. Тогава се замислих — каква съм аз? Чернокожа, каквато винаги си ми казвала, че съм? Полубяла? Каква съм аз, мамо? Не можеш да продължаваш да го криеш от мен. Вече съм на деветнайсет. Знаеш, че е време.

— Аз бях дори по-млада от теб, когато напуснах дома си.

— Чувала съм тази история хиляди пъти — каза нетърпеливо Либърти.

— Слязох в Ню Йорк от автобуса с двеста долара в джоба и с куп амбиции — рече тъжно Даян. — Бях на седемнайсет и си въобразявах, че ще бъда следващата Анита Бейкър.

— Могла си и да бъдеш, ако си постоянствала.

— Не, не можех.

— Защо винаги се подценяваш? — рече Либърти, изгубила търпение. — Спомням си, че успя да ме вкараш тайно в онзи джаз клуб, където пееше, и беше изумителна.

— Какво знаеше ти? Беше толкова малка — седем или осемгодишна.

— А откъде мислиш, че съм получила таланта си?

— Така и не ми провървя, Либи — отсече Даян.

— Това е, защото си се отказала.

— Не. Отказаха ме. След много години влачене по нощни клубове и звукозаписни студия бях принудена да си дам сметка, че никога няма да успея. Освен това трябваше да мисля и за теб.

— Извинявай — рече рязко Либърти. — Не съм те молила да ме раждаш.

— Знаеш, че нямах това предвид. Винаги съм те обичала, Либи, обаче след известно време нещата наистина станаха много трудни. Беше почти на девет години, когато една сутрин се събудих и си казах, че ни е нужна някаква истинска сигурност, а не ежемесечна борба, в която не бях сигурна дори дали ще мога да си платя наема.

— А как стана така, че не се омъжи за някого от гаджетата си? Доколкото си спомням, имаше много.

— Да, имах много, но всеки от тези проклетници се оказа пълен неудачник. Предложението за постоянна работа беше прекалено добро, за да го отхвърля, затова го приех. Съжалих единствено, когато бях принудена да те изпратя да живееш в дома на сестра ми.

— Заради господин Даймънд — отсече Либърти. — Защото долният дърт копелдак искаше да се махна.

— Когато ме нае, господин Даймънд ме предупреди, че няма да търпи наоколо да се мотае дете. Обещах му да не му се мяркаш пред очите.

— Страхотно! Невидимото дете, така ли?

— Ти беше твърде палава, Либи. Не можех да те наблюдавам непрекъснато. При всеки удобен момент обикаляше из къщата.

— Абе, мамо, какво друго ми оставаше да правя? — разгорещи се Либърти. — Живеехме в квартал, който не беше за нас. Ти ме отдели от всичките ми приятели, изпрати ме в някакво тузарско ново училище, където другите ученици така и не ме приеха.

— В деня, в който господин Даймънд те откри да спиш в леглото му, той побесня. Не можех нищо да направя.

— Да, точно така беше — рече с искрящи от гняв очи Либърти. — Можеше да напуснеш работата си.

— Не ме ли слушаш? Парите ни бяха нужни. Как би се справила ти, ако имаше да отглеждаш дете, а кариерата ти не може да те доведе доникъде?

— Нямаше да стана прислужница — отвърна й рязко Либърти.

— Домоуправителка.

— Домоуправителка или прислужница, каква е разликата? Щях да се справя… някак.

— Направих това, което можах — рече тихо Даян. — Изпращах всяка седмица пари на Арета за разноските по теб, а тъй като ти беше щастлива там с братовчедка ти, не настоях да се върнеш, въпреки че след известно време убедих господин Даймънд да се съгласи да се прибереш отново тук.

— Арета никога не ми е казвала, че си изпращала пари.

— Не си мислила, че съм изоставила детето си, нали? Кой според теб плащаше за уроците по пеене и танци?

— Аз… аз не знаех. Арета никога не ми е казвала.

— Не би ти казала. На Арета й харесваше да бъде твоя майка вместо мен. — Последва дълга пауза. — Имаш ли представа как съм се чувствала през всичките недели, когато идвах да те видя, а вие се отнасяхте с мен като с натрапница?

— Предполагам, че не ти е било леко — съгласи се Либърти, все още не желаейки да отдаде заслуженото на майка си.

— Повярвай ми, никак не беше.

— И така — осмели се да настоява Либърти, — относно баща ми, той някой от твоите неудачници ли беше? Затова ли никога не си ми говорила за него?

— Не — отвърна Даян. — Не беше неудачник.

— Какво означава това?

— На осемнайсет години бях на турне из Европа. Пеех като беквокалистка за Исак Хайес.

— Никога не си ми казвала, че си била в Европа — каза недоволна Либърти.

— Спомням си, че тогава си мислех: ето това е, най-после бележех напредък в кариерата си — продължи Даян. Поколеба се за момент, но после каза: — Една нощ в Берлин, по време на запис в едно студио, срещнах един тимпанист. Беше красив мъж от майка германка и чернокож баща. Беше забавен и мил и накрая прекарахме нощта заедно.

— И после? — настоя Либърти, която попиваше всяка дума.

— На следващия ден групата, с която бях на турне, напусна Берлин — каза Даян и извърна глава. — Няколко седмици по-късно открих, че съм бременна.

— С мен?

— Да, с теб. — Последва нова, дълга въздишка. — Бях изплашена. Опитах се да се свържа с него, но вече беше много късно.

— Много късно за какво?

— Разбрах, че е загинал в автомобилна катастрофа на следващия ден, след като напуснах Германия.

— Ти искаш… искаш да кажеш, че е мъртъв? — каза, заеквайки, Либърти, а главата й се замая. — Баща ми е мъртъв? Това ли криеше от мен през всичките години? Той е мъртъв!

— Съжалявам, детето ми — рече Даян и се опита да хване ръката на дъщеря си.

— О, господи, мамо! — викна Либърти и отдръпна рязко ръката си. — Защо си го крила през всичките години?

— Да не мислиш, че е лесно да ти кажа, че си резултат от връзка, продължила само една-единствена нощ? Искаше ми се нещо повече за теб, дете. Откровено вярвах, че е по-добре да не знаеш.

Зелените очи на Либърти гневно засвяткаха.

— Изборът е бил мой, а не твой — викна тя.

— Права си — каза тихо Даян и наведе глава.

— Как беше името му?

— Не е толкова важно.

— Може би не е за теб — отвърна й рязко Либърти.

Последва нова дълга пауза.

— Марвин.

— Марвин чий?

— Браун.

Марвин Браун. Сега поне знаеше името на човека, който й е бил баща. А майка й го беше пазила в тайна през цялото време. Не беше честно, трябвало е да й каже преди години.

— Как изглеждаше? — попита тя, като се помъчи да не се разплаче.

— Казах ти, че беше хубав мъж.

Либърти помълча известно време, като се опитваше да осмисли цялата неочаквана информация. Да, тя имаше баща, но той беше мъртъв.

— Искам да видя негова снимка — рече тя накрая.

— Съжалявам…

— Хайде, мамо — настоя най вече ядосана Либърти, — нямаш никаква снимка, така ли?

— Съжалявам.

— Престани да го повтаряш.

Даян сви безпомощно рамене.

— Вероятно е имал семейство — рече Либърти и усети как стомахът я сви. — Ти казвала ли си им някога за мен?

— Не.

— Защо?

— Човекът беше женен, Либи. Женен.

— О, ама историята започва да става все по-интересна и по-интересна.

— Казах си, че семейството му и без това е трябвало да преодолява голяма мъка. Как бих могла да прибавя още към нея?

— Господи, мамо, но те са и мое семейство — викна Либърти, като едва сдържаше сълзите си от яд. — Това означава, че имам баба и дядо.

— Дори не си го и помисляй.

— Защо? — попита разгневена тя. — Защо, по дяволите?

— Защото, ако искаш да знаеш цялата история, аз наистина им телефонирах.

— И?

— Те ме нарекоха черна американска курва и ме предупредиха никога повече да не се опитвам да се свържа с тях.

— О, боже!

— Е, сега вече знаеш. Не мога нищо повече да ти кажа.

Либърти поклати недоверчиво глава. Чувстваше някаква празнина отвътре. По неизвестна за нея причина винаги беше вярвала в добрата приказка, че някъде там има човек, който ще заяви, че е неин баща, човек, който ще я обича и ще се грижи за нея и който ще се гордее да я нарича своя дъщеря.

Сега тази мечта беше разбита на пух и прах.

По дяволите, нямаше да позволи това да я сломи. По един или друг начин щеше да успее в живота. Нищо и никой не можеше да я спре.