Джаки Колинс
Секс и диаманти (17)

Глава шестнайсета

— Разказвай — рече Тина, като хвана приятелски под ръка Ейми, когато тръгнаха по улицата на път за „Серендипити“.

— Какво? — попита Ейми, изпълнена с вина и все пак странно въодушевена.

— Изплюй камъчето — повтори Тина. — Съжали една бедна, бременна дебела жена и ми разкажи всичко.

— Знаеш ли, че ми влияеш много зле? — каза намръщена Ейми.

— Аз ли? — рече невинно Тина.

— Да, ти — въздъхна Тина.

— Което означава, че си го направила!

— Не съм!

— О, да, направила си го! — възкликна победоносно Тина. — Изписано ти е на лицето.

— Не говори така — простена Ейми, като ужасно искаше миналата нощ да не се беше случвала.

— Защо? Толкова ли беше лошо? — рече делово Тина. — Това беше последният ти шанс и ти се възползва от него. Точно затова като твоя най-добра приятелка и съветничка се гордея с теб.

— Така ли? — рече неуверено Ейми, когато влязоха в „Серендипити“ и им посочиха една маса на горния етаж.

— Да — рече твърдо Тина, като пое менюто от познатия й келнер, който взе поръчката им за питиетата. Веднага щом се отдалечи, тя се наведе през масата, явно решена да разбере всичко: — Искам интимните подробности, моля — каза тя. — Сега аз живея чрез другите.

Ейми огледа полупразния ресторант.

— Не знам за какво ме питаш — отвърна небрежно тя.

— О, я стига! — рече Тина и добави с най-убедителния си глас: — Трябва да говориш за това. Иначе ще затвориш всичко в себе си и няма да имаш никаква полза.

— Така ли мислиш? — каза Ейми, избягвайки втренчения поглед на Тина.

— Да, така мисля — каза настоятелно приятелката й. — Което означава, че ще е по-добре да ми разкажеш всичко.

Ейми започна да се колебае. Макар да беше нейната голяма тайна, изпитваше някакво безразсъдно желание да говори за него — за непознатия, за господин С. Лукас от апартамент 10-А. Образът му непрекъснато се въртеше в главата й. Лицето му — толкова красиво, кичурът руса коса, който падаше върху челото, устните, сините му очи, ръцете, неговият… всичко.

— Аз… аз наистина не разбрах как стана — каза тя колебливо. — Предполагам, че бях пила твърде много. Мислех си за това, което ти ми каза и…

— А той беше толкова страхотен, че не можа да устоиш — улесни я Тина, довършвайки изречението вместо Ейми. — Стигнала си до този върховен момент, от който няма връщане назад, и си продължила. Права ли съм?

— Точно така стана — каза останала без дъх Ейми. — Почти като че ли не бях аз. Просто не можех да кажа не.

— А и не искаше.

— Да — призна тя, — не исках.

— Хубаво ли беше? — попита Тина и очите й светнаха.

— А? — рече Ейми и загриза един крокет, въпреки че не беше гладна. Всъщност от самата мисъл за ядене й се повдигаше.

— О, чудесно! — възкликна Тина, докато я наблюдаваше.

— Само да можеш да се видиш отнякъде…

— Какво?

— Пак ти повтарям — каза Тина — и ти говоря съвсем бавно: хубаво ли беше?

— Не мога повече да говоря за това. Ами ако Макс узнае? — прошепна Ейми и с мъка преглътна, като за малко да се задави.

— Няма начин да разбере — увери я Тина.

— Би могъл — каза Ейми, замислила се за последиците, ако станеше така.

— Не, освен ако си толкова глупава да му кажеш — рече Тина, като въртеше чашата си с вода.

— Никога няма да го направя.

— Е — каза Тина, — надявам се, че сте използвали презерватив.

Сега към чувството за вина на Ейми се прибави и паника. Кой, по дяволите, е мислил за презервативи, когато те бяха обхванати от такава страст! Той със сигурност не се беше сетил, нито пък тя.

— Разбира се — излъга Ейми, засрамена от поведението си, но въпреки всичко доволното изражение на лицето й не се махаше.

— Умно момиче — рече Тина, а после високо изохка.

— Какво има?

— Това момченце рита здравата! — оплака се тя и се хвана за корема. — Казвам ти, този малък мушморок ще стане най-големият футболист в света или някой страхотен женкар.

* * *

По-късно през деня Макс пак се обади. Ейми веднага застана нащрек: беше ли разбрал по някакъв начин? Макс нямаше навик да й се обажда повече от веднъж на ден.

— Ще водя Лулу на чай в „Пенинсула“ — рече той. — Искам да дойдеш и ти.

— Днес ли? — каза колебливо тя.

— Да, днес.

— Ами… — започна да мънка тя, за да спечели време. — Сега съм на работа.

— Е, все още си на работа, но скоро ще я зарежеш. Така че какво значение има дали ще си тръгнеш по-рано.

Беше ли останал Макс с погрешното впечатление, че веднага след като се оженят, тя ще напусне работа? Нямаше начин да го направи.

— Виж какво — продължи той, — имах много гаден ден и имам нужда да бъда с жената, която обичам.

Усети как чувството за вина я обхвана още по-силно. Не би я обичал толкова, ако знаеше какво беше направила миналата нощ.

— Аз… ами… трябваше да ходя при майка ми. Имаме важна среща с организаторката на сватбата.

— Не беше ли по-късно?

— Ами да.

— Тогава в четири часа в „Пенинсула“. И виж дали ще можеш да вземеш от играчките „Хелоу Кити“ за Лулу.

Само това й липсваше. Макс и разглезената му петгодишна дъщеря. Лулу имаше навика да я гледа, стиснала по детски устни и с обвиняващи очи. Очевидно Маришка беше научила дъщеря си точно как да се държи, когато срещнеше противницата й, и в това не можеше да има никакво съмнение. За Лулу тя беше враг. Гадната жена, която беше откраднала татко й от майка й.

Втренчила невиждащ поглед в екрана на компютъра, Ейми пак се замисли за хубавия С. Лукас. Как ли беше малкото име на тайнствения мъж? Стивън? Саймън? Той мислеше ли за нея?

По дяволите! Нямаше абсолютно никакъв начин да го пропъди от главата си. Обаче трябваше. Беше наложително да престане да мисли за него. В края на краищата повече никога нямаше да го види. Тя щеше да се ожени за Макс Даймънд и това беше безспорно. Случаят беше приключен.