Джаки Колинс
Секс и диаманти (56)

Глава петдесет и пета

Либърти беше изправена пред дилема. Да отиде ли на вечерята с Чип и екипа, или да прекара вечерта с Деймън и Паркър Джей Джоунс, нейния бъдещ продуцент. Не искаше да обиди Чип, беше се отнесъл така добре с нея. От друга страна, Деймън беше в Лос Анджелис и, женен или не, как би могла да устои да не прекара времето с него?

Далеч от Ню Йорк нещата изглеждаха по-други. Беше така, сякаш е на почивка, където нищо друго няма значение, освен да си прекара добре. Въпреки че никога не беше ходила на почивка. Това беше лукс, който не беше могла да си позволи.

О! Бяха се случили толкова много неща, и всичките невероятни. Ако майка й не беше развалила всичко, щеше да се чувства напълно щастлива.

Деймън беше отседнал в същия хотел. Каква изненада! Беше му казала, че ще му се обади след пет минути.

Първо позвъни в стаята на Теди, за да провери дали е уместно да доведе Деймън и Паркър на вечерята.

— Деймън Донъл, краля на хип-хопа? — попита Теди заинтригуван. — Първо Тони А, а сега Деймън Донъл. Не ми ли каза, че си съвсем нова на сцената?

— Така е.

— Изглежда, че някой се опитва да ме будалка.

— Тони А е приятел от много отдавна — обясни Либърти, — а Деймън иска да ме свърже със звукозаписния продуцент Паркър Джей Джоунс.

— Сигурен съм, че Чип няма да има нищо против — каза Теди. — Искаш ли да му се обадя вместо теб?

— Можеш ли? После веднага ми звънни.

След секунди Теди беше отново на телефона.

— Чип е съгласен.

Сега трябваше да попита Деймън дали ще има нещо против да се присъедини към приятелите й на вечерята. Обади му се.

— Групов секс ли? — пошегува се той. — Без мен. Падам си по по-интимните неща, само аз и ти.

— Не се занасяй — скара му се тя. — Чип е фотографът, с който работя, а другите са много забавни. Ще се радвам, ако дойдете и двамата с Паркър. После можем да поговорим за музиката ми.

— Момичето казва да поговорим за музиката й — рече провлачено Деймън. — Разбира се, скъпа. Точно за това долетях в Лос Анджелис — да поговорим за музиката ти.

— Довел си продуцента, нали?

— Е, да.

— Тогава?

— Тогава ще дойдем на вечерята. Колко лимута трябва да поръчам?

— Колко какво?

— Лимузини, за да отидем до ресторанта.

— Сигурна съм, че ще минем и с такси.

— Никой не взема такси в Лос Анджелис.

— Може би тогава ще се срещнем в ресторанта. Казва се „Бръшлянът на брега“.

— Хей, Ел Ел, нали знаеш, че дойдох със самолет специално заради теб, така че не ми пробутвай тези „ще се видим по-късно“.

— Не съм те молила да идваш тук.

— Мисля, че ще си струва.

— Сигурен ли си?

Той се засмя.

— Да.

— Наистина ли? — каза тя. — Но ти все още имаш халка на пръста, нали така?

— Господи! — оплака се той. — Ама ти наистина си играеш здравата с мен.

— Аз съм напълно искрена с теб. Изглежда, че подобно нещо не ти се случва често.

— Забелязала си — каза кисело той.

— Ти си невероятно готин, Деймън — рече тя, решила да го изненада, защото независимо какво мислеше Бевърли, тя също разбираше от мъже. — Ако не беше женен — продължи Либърти, — нямаше да водим този разговор.

— Нямаше ли? — запита заинтригуван той.

— Не — рече смело тя. — Щяхме да се търкаляме в леглото и да правим невероятно щур секс.

— Сега пък се опитва да ме възбуди по телефона — простена той. — И трябва да кажа, че успява. Да не си падаш по телефонния секс, а, скъпа?

— Не, благодаря — каза рязко тя. — Повярвай ми, не се опитвам да те възбуждам. Просто ти казвам как стоят нещата, защото ако си дошъл със самолет дотук, за да спиш с мен, забрави.

— Ей, ама ти си била много трудна — оплака се той.

— Казва се предпазливост.

— Значи така се казва, а?

— Размени ролите и ще разбереш.

— При това си и умна.

— Опитвам се.

— Е, добре, Ел Ел, мислиш ли, че можеш да се качиш с мен в колата до ресторанта?

— Трябва да се срещна с останалите в седем и половина.

— Ще дойда да те взема в седем и петнайсет. Ще пристигнем по-рано, за да пийнем по едно-две мохито.

Тя се обади пак на Теди, за да му каже, че ще дойдат и ще се срещнат в ресторанта.

— Госпожица Невероятна? — рече възхитен Теди. — Ти познаваш абсолютно всеки. Много съм впечатлен.

* * *

След малко сковано начало всичко продължи добре. Либърти трябваше да признае, че Деймън беше много чаровен. Беше сърдечен, държеше се приятелски и в никакъв случай не играеше ролята на прочут магнат в звукозаписния бизнес.

Паркър Джей Джоунс — едър мъжага с подобен характер — беше невероятен. Оказа се, че беше правил записи за Бренди, Бърди Марвъл, Тони Бракстън и голям брой други жени звезди.

Теди и Куин направо бяха във възторг от него и дори Ума беше очарована от историите, които разказваше, особено тези за Бърди Марвъл. Ума беше луда по Бърди Марвъл. Тя слушаше жадно, докато Паркър поверително разказваше как Бърди е суперзвезда с невероятни прищевки, включително сериозни залитания по онзи, с когото се чука в момента.

Чип и Деймън намериха обща тема. И двамата си падаха по коли. Чип скоро си беше купил първото си „Ферари 575 Маранело“, а се оказа, че Деймън притежава три много специални ферарита, включително новото „Супер Америка“ и едно „Мазерати“.

— Братче, трябва да те снимам с колите ти — рече ентусиазиран Чип. — Сигурен съм, че ще излезе добра корица за „Ролинг Стоун“ или за „Венити Феър“. Крейдън положително ще прояви интерес към колите.

— Не искам да те разочаровам, но аз не се занимавам много с личната си популярност — призна Деймън. — Оставил съм тази проклета работа на съпругата ми.

После забеляза, че Либърти слуша, и съжали, че беше споменал думата съпруга.

Майната му, каза си тя и отново стана леденостудена. След две чаши вино беше започнала да мисли какво ли би могло да се случи между тях. После, когато чу да споменава за съпругата си, престана да мисли за това. Решително насочи вниманието си към Паркър, което би трябвало да направи още от самото начало. В края на краищата той беше бъдещето й, щеше да й помогне, за да стане голяма певица.

— Имахте ли възможност да прослушате записа ми? — попита тя.

— Затова съм тук — рече Паркър, докато с охота похапваше коктейл от раци. — Прослушахме го с Деймън и ми хареса това, което чух. Нямаше да дойда със самолет в Лос Анджелис, ако не ми беше харесало. Въпреки че трябва да призная, че всеки път, когато ми се удаде възможност да се кача на самолета на Деймън, ми е трудно да откажа. Вие качвала ли сте се?

— Не, не съм.

— В такъв случай, малка госпожице, ви очаква голямо преживяване. Този баровец наистина знае как да живее като крал.

— Значи наистина харесахте записа ми? — попита пак тя, връщайки разговора отново към музиката.

— С някои резерви — рече Паркър. — Не е нищо, което не бихме могли да поправим.

— Резерви? — попита разтревожена тя. — Например?

— Трябва да мислите за същността си. В момента тя е прекалено неясна и на заден план. И запомнете — вие не сте Алиша Кийс, така че не се опитвайте да копирате стила й. Тя е много оригинална, а и вие ще станете такава.

— Не се опитвам да копирам никого — възрази тя.

— Не се оправдавайте пред мен — предупреди я Паркър, — защото ни чака много работа заедно. Научете един важен урок… научете се да слушате, когато ви критикуват, и приемайте критиката, защото ако не можете да го правите, няма да стигнете доникъде. Разбрахме ли се?

Тя кимна, много впечатлена. Паркър беше професионалист, а тя не беше. Още не. Щеше да направи каквото й казва, щеше да го слуша и да се учи.

Надяваше се накрая да излезе нещо.

* * *

Когато тръгнаха обратно към хотела, Либърти установи, че е сама в лимузината с Деймън.

— Къде е Паркър? — попита тя, леко разтревожена. — Помислих, че и той ще дойде с нас.

Деймън се засмя.

— Да, обаче ето каква е работата. Паркър си има една страхотна малка сладурана, която го чака в Бевърли Хилс. Това е и истинската причина да се съгласи така внезапно да дойде в Лос Анджелис.

— Мислех, че аз съм причината — пошегува се тя.

— Е, де, не се обиждай, но той няма да се облажи от теб.

— Женен ли е?

— Ето я, пак започва — въздъхна Деймън и поклати глава. — Каква си ти? Таен блюстител на морала?

— Не мога да съм друга, щом като имам принципи — каза тя и леко се усмихна.

— Предполагам, че това означава да не се надявам на нищо тази нощ.

— Тази нощ и утре вечер. Знаеш защо.

— Е, да, да, знам — каза тъжно той. — Аз съм женен. И за теб не означава нищо, че с жена ми имаме споразумение.

— Аз пък съм чувала съвсем друго.

— Така ли? И какво си чула?

— Че жена ти ще пукне главата на всяко момиче с обувките си с високи токчета, които стрували осемстотин долара, ако те хване да й изневеряваш. Явно е много свирепа.

Деймън избухна в смях.

— Жена ми не би направила нищо с обувките си, ако реши, че има опасност да ги повреди. Тя е маниачка на тема обувки, бейби.

— Както и да е — рече Либърти, като се облегна назад в кожената седалка и си каза: Кой би повярвал преди по-малко от седмица, че ще седя в лимузина в Лос Анджелис със самия Деймън П. Донъл? Това наистина е прекалено.

— Искаше ми се да те попитам как се е получило така, че ти не говориш като другите чернокожи момичета, които познавам? — каза Деймън, като се пресегна и я хвана за ръката.

— Не говоря ли?

— Знаеш го.

— Предполагам, че е заради това, че майка ми отиде да работи в друга част на града, накара ме да напусна училището в Харлем и ме прати да уча в едно много престижно в Манхатън — обясни тя, като бавно отдръпна ръката си от неговата. — Мразех новото училище, а те всички мразеха мен. Не бях за там, но мисля, че тъкмо там се научих да говоря правилно.

— Какво работи майка ти?

— Беше певица — рече, колебаейки се Либърти. После продължи: — А… сега е домоуправителка на някакъв гаден, стар милиардер.

— На милиардер ли? Чувал ли съм за него?

— Ред Даймънд. Тази седмица бившата съпруга на сина му беше намерена мъртва от прободни рани.

— Господи! Сега се говори само за това. Всички са пощурели да наемат бодигардове.

— Така ли?

— Каква ли ще е истинската причина?

Либърти сви рамене.

— Нямам никаква представа.

— Искаш да кажеш, че майка ти не знае нещо повече?

— Не съм я питала.

— Не си пожелала да я попиташ.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Че си прекалено принципна, за да се ровиш в мръсното бельо на хората, прав ли съм?

— Това лошо ли е?

— Не се впрягай. Ти си необикновено момиче, а аз си падам по такива.

Лимузината спря на паркинга пред хотела и Деймън й помогна да излезе.

— Ето какъв е планът — рече той. — Ще предприемем една романтична разходка по плажа.

— Първо, ние с теб не сме романтични, а освен това е късно. Утре трябва да ставам рано и…

— Колко още извинения ще изброиш? — попита той, развеселен. — Отпусни се, Ел Ел, подобна възможност едва ли ти се предоставя често.

— Ами… — рече неуверено тя.

— Хайде, бейби — настоя той и я поведе към една странична врата, — в живота трябва да се рискува, иначе изобщо не е живот.

Когато излязоха на обширния плаж, който водеше към океана, той се наведе и започна да сваля маратонките си.

Тя свали сребърните сандали, които Ума й беше дала тази сутрин, и нави крачолите на дънките си. Когато приключи, Деймън я хвана за ръка и се затича заедно с нея по плажа към океана. Пясъкът под босите й крака беше гладък и хладен, а шумът на вълните, които се разбиваха на брега, беше направо хипнотизиращ. Усети прилив на сили и енергия и реши, че това е една нощ, която ще запомни за цял живот.

Когато почти стигнаха до океана, той спря, привлече я към себе си и без да каже нито дума, започна да я целува.

Усети, че е безсилна да каже „не“. Всъщност какво значение имаше, че е женен? Не възнамеряваше да има дълготрайна любовна връзка с него. Освен това й беше казал, че имат споразумение с жена си, така че защо не?

Не! Тя знаеше достатъчно за мъжете и техните желания, за да си дава сметка, че той й предлага да й помогне да направи кариера, защото се правеше на недостъпна. Мъж като Деймън вероятно можеше да спи с всяка жена, която би пожелал. Той имаше всичко — външност, влияние, пари, да не говорим пък за флотилията му от ферарита, а на всичкото отгоре и собствен самолет.

Деймън П. Донъл имаше всичко, което повечето жени искаха. Но нямаше нея. И това беше разликата.

Мислеше за всичко това, докато се целуваха, а езикът му я възбуждаше, но не чак толкова, че да отстъпи пред настъплението му.

— Страхотно се целуваш — каза, останала без дъх тя, отдръпвайки се от него. — Обаче утре трябва да ставам в шест сутринта, затова се връщам в хотела.

— Така ли? — рече изненадан той. Тя беше права. Не всеки ден се случваше някой да отказва на Деймън.

Тя тръгна, а после се обърна и му извика:

— Идваш ли?

— Да, да, за малко да свърша в гащите — промърмори той, затича се след нея и пак я хвана за ръка. — Бива си те, Ел Ел.

— Приемам го като комплимент.

— То си е такъв.

Влязоха във фоайето с разрошени от вятъра коси и останали без дъх. Там видяха да стои Тони А в бял костюм и с щръкнала на всички страни коса, а до него изнервен да се върти Хектор.

— Къде беше? — попита Тони, пристъпвайки напред с такъв вид, като че ли тя му принадлежи. — Мислех, че се разбрахме да бъдем заедно.

— Беше с мен — каза Деймън и заплашително излезе напред. — Така че, хубавецо… ако имаш нещо да казваш, можеш да го кажеш на мен.