Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lovers & Players, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Джаки Колинс

Заглавие: Секс и диаманти

Преводач: Павел Талев

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-445-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1801

История

  1. — Добавяне

Глава петдесет и девета

Ирена наля на Макс чаша тъмнокафяв чай, толкова силен, че той едва не изплю веднага отвратителната течност. После му показа, че трябва да седне, и Макс приседна предпазливо в крайчеца на паянтовия стол.

Ирена седна на ръба на неоправеното легло и продължи да говори. От устата й се изля поток от думи, остри и примесени със злоба, по адрес на покойната й дъщеря.

— Паулина… винаги е била използвачка — рече Ирена. — Винаги искаше най-хубавото. Беше малката любимка на баща си.

— Къде е съпругът ти? — попита Макс. Докато още бяха женени, Маришка му беше казала, че и двамата й родители загинали в железопътна катастрофа още когато била дете. Както всичко останало при нея, това също беше лъжа.

— Мъртъв е — каза Ирена и стисна чашата си с чая. — Застреляха го преди трийсет години в Москва. Не беше добър човек. Паулина се метна на него.

— Но тя те доведе в Америка.

— Ха! — възкликна Ирена. — Доведе ме да й бъда робиня. Да й гладя дрехите, да й ги нося на химическо чистене, да й лъскам обувките, да пера мръсното й бельо и да пазя тайните й. Бях робиня. Тя живееше в палат, а виж къде спя аз.

Макс кимна. Ирена беше права.

— Разкажи ми за мъжете — каза той. — Тя виждаше ли се с Владимир, докато беше женена за мен?

— Владимир — рече презрително Ирена. — Той е нищо. Селянин. Паулина си играеше с него както си поиска.

— Продължавай — насърчи я Макс.

— Паулина беше влюбена в себе си и после в Алекс. Но Алекс беше само за секс.

— Алекс ли? — попита Макс.

— Нейният любовник.

— Любовник? Кога?

— Когато имаше нужда от секс или от пари — замълча за момент. — Алекс й даваше пари.

Това обясняваше ли парите, които той беше намерил в кутията й? Сигурно е бил много щедър.

— Кой е Алекс?

— Лош човек — каза Ирина и се намръщи. — Гангстер. Престъпник. Носи пищов.

Господи! Маришка наистина е водела двоен живот.

— Как е фамилното име на Алекс? — попита той, като си помисли, че може би го има в тефтера й с телефоните.

Ирена сви рамене.

— Руснак — каза тя, като че ли това обясняваше всичко.

— Тя виждаше ли се с него, когато беше женена за мен?

— Може би — отвърна предпазливо Ирена.

Макс се запита дали Алекс беше наръгал Маришка, а не Владимир. Възможно ли беше да е така?

Не, Владимир беше виновният. Беше сигурен в това. После обаче си спомни думите на Маришка в нощта, когато го беше извикала в апартамента си, твърдейки, че Лулу е болна. Тогава беше казал: „Тя е моя дъщеря, нали?“ Беше го казал не като въпрос, но Маришка беше подхвърлила едно „може би“ и сега, след казаното от Ирена, имаше голяма вероятност Лулу да не е негово дете. Можеше да е на Владимир или дори на Алекс. Усети как му прилошава.

— Няма да кажа нищо на полицията — рече Ирена и сви устни. — Ако им кажеш какво ти разправям, ще отрека. — Тя стана и взе чашата от ръката му. — Не харесваш чая — рече с укор тя. — Не е ли силен?

— Прекалено силен е.

— Знам кой уби Паулина — каза небрежно Ирена.

Побиха го тръпки.

— Кой?

По сбръчканото й лице премина лукава усмивка.

— Кутията на Паулина е у теб. И парите й, нали?

— Току-що ти дадох…

— Искаш да знаеш кой я е убил — каза невъзмутимо Ирена. — Тогава донеси ми кутията, тя е моя.

— Защо мислиш, че е у мен?

— Някой я е взел от апартамента. Мисля, че си ти.

— Ами ако не съм аз?

— Тогава разговорът ни е приключен.

* * *

— Здравей, бабо — рече Ейми, без да се обади предварително, пристигайки в хотелския апартамент на баба си.

— Какво правиш тук? — попита баба Попи, като се скара на кучетата да млъкнат, защото се въртяха в кръг и лаеха.

— Дойдох да ти кажа, че отлагаме сватбата.

— Чух — каза баба Попи и с властен жест успокои кучетата. — Майка ти ми се обади по телефона. С оглед на станалото ужасно събитие отлагането е правилно.

— Майка ми е на това мнение — рече Ейми. — Тя е бясна, защото името ми се появи във вестниците.

— Сигурна съм, че е така.

— Тя иска да разваля годежа, да върна пръстена на Макс, да напусна работа и да замина от страната — продължи Ейми, придърпвайки един стол.

— Ах — въздъхна баба Попи, — Нанси както обикновено реагира крайно. — Кратка пауза. — А ти как гледаш на това да развалиш годежа си с Макс?

— Виж какво, бабо, имам друг проблем, който е дори по-лош.

— Какво може да бъде по-лошо от това, че прекалено властната ти майка се опитва да ти казва какво да правиш? — попита баба Попи, като потропваше с елегантните си дълги пръсти по масичката до нея.

— Ти си толкова умна, бабо — рече Ейми, — затова дойдох тук. — Тя погледна към Хуен, който стоеше до вратата.

Баба Попи проследи погледа й.

— Хуен — рече тя, като повиши глас и махна властно с ръка, — излез! Внучката има да ми каже нещо лично. Хайде!

Хуен бързо излезе.

— Какво има, мило момиче? Говори.

— Ами… — започна колебливо Ейми, — това е нещо, което майка ми вероятно не би могла да разбере. Дори не съм сигурна, че и ти ще ме разбереш.

— Опитай, скъпа.

— Аз… направих нещо глупаво — каза, заеквайки, Ейми.

— И сега?

— Не знам как да се справя със ситуацията.

— Продължавай.

— Помниш ли, че ти разправях за моминската вечер.

— Трябва да ми припомниш. Паметта ми вече не е толкова добра, колкото беше.

— Ами, нали знаеш, пихме, забавлявахме се, имаше и мъже стриптийзьори.

— Охо, мъже стриптийзьори — рече баба Попи, като плесна с ръце, а очите й светнаха. — Колко жалко, че когато бяхме млади, нямаше такива неща.

— Както и да е. Доста се разбесняхме.

— Няма нищо лошо едно момиче да се поразбеснее.

— Само че аз малко попрекалих — призна Ейми.

— Какво се случи?

— Преспах с непознат — изтърси тя. — Не знаех името му и изобщо нищо за него. Той също не знаеше коя съм. Беше едно от тези невероятни неща.

— Предполагам, че съжаляваш — рече баба Попи, без изобщо да се изненада.

— Да… искам да кажа, не — прошепна Ейми и се изчерви. — Оказа се, че не е съвсем непознат.

— Сигурна съм, че е така, след като си преспала с него.

— Стана лошо, бабо. — Дълга пауза. — Той е брат на Макс.

— Моля?

— Малкият брат на Макс — Джет. Ти го видя на предсватбената вечеря. Беше на масата ти с италианската манекенка, която смяташ за толкова чаровна. Тя е негова приятелка.

— Доста съм объркана — каза баба Попи. — Спала си с някой, когото не познаваш и той не те познава. Ти имаш годеник, а той — приятелка. Права ли съм?

— Да, точно така.

— Каза ли на Макс?

— Не, но се чувствам много виновна. Искам да му кажа, но просто не мога.

— Това е добре, защото трябва да си мълчиш.

— Така ли?

— Да — отвърна твърдо баба Попи. — Непременно. Ако кажеш на Макс, проблемите ще станат само по-големи.

— Вече и без това имам голям проблем. Искам да съм с Джет, но знам, особено с оглед на това, което се случи, че трябва да остана при Макс.

— И Джет ли се чувства така?

— Да.

— А италианката?

— Тя не му е постоянна приятелка. Има намерение да скъса с нея, за да бъде с мен.

— Мъжете винаги постъпват така — рече баба Попи, а по очите й личеше, че мислите й са някъде далеч. — Винаги тичат по мацката, която не могат да имат.

— Бабо! Къде си се научила да използваш такива думи?

— Казвам ти истината, скъпа, по-добре да я чуеш от мен.

— Имам нужда от съвета ти, бабо — каза Ейми, започвайки да се чувства малко отчаяна. — Ти си умна, видяла си света и си имала чудесен брак. Затова моля те да ми кажеш какво да правя.

— Може да ти прозвучи много старомодно — каза баба Попи, взе едно от кучетата и го погали по козината.

— Няма значение.

— Ами, ако Джет е мъжът за теб, тогава трябва да следваш сърцето си, скъпа. Да следваш сърцето си. Иначе цял живот ще съжаляваш за това.

* * *

С глава, пълна със стотици мисли, Макс се връщаше с колата у дома от Брайтън Бийч.

Животът на Маришка се оказа много по-сложен, отколкото дори той си беше въобразявал. Първо беше Владимир, който вероятно си беше поделил с нея парите от изнудването. Сега беше разбрал за Алекс, а кой, по дяволите, пък беше той?

Пак му мина през ума, че тя е спяла с този Алекс, когато са били женени. Чукала ли се е с друг мъж, когато са били заедно? Алекс ли беше баща на Лулу?

Би ли могла Маришка да падне толкова ниско?

Да, тя беше способна на всичко.

Започна да го обзема гняв, и то толкова силен, че за малко да изскочи с колата от пътя.

Маришка винаги си беше падала много по секса, много повече от него. Често му предлагаше да я връзва и да я бие с камшик. Той беше отхвърлял предложенията й, стреснат от ненормалните й желания.

След раждането на Лулу двамата рядко правеха секс. Дали тогава се беше обърнала към Алекс за секса, който е искала? Или пък е спала с него и преди?

Дяволите да я вземат! Не можеше дори да й го каже. Беше мъртва. Убита. А според милата й майка убиецът беше на свобода и Ирена знаеше кой е той.

Как да се справи с всичко това? Да даде на Ирена кутията на Маришка с парите и всичко останало? Или да я даде на детективите?

Колебаеше се. Ако убиецът не беше Владимир, тогава какво го интересуваше?

Разбира се, че го интересуваше. Маришка беше брутално убита и каквото и да мислеше за нея, това беше едно ужасно деяние.

Вкъщи го чакаха няколко съобщения. Едното беше от госпожа Конър в Монтаук, която казваше, че Лулу е добре и си прекарва чудесно. Дори беше накарала Лулу да му пожелае по телефона лека нощ. След това имаше неочаквано съобщение от Ред, който искаше той да присъства на среща в десет часа сутринта на следващия ден. Не споменаваше нищо за смъртта на Маришка. Какво си мислеше дъртакът? Че може да свиква срещи, когато му скимне, и всички да дотичат на тях? Това беше направо смешно.

Третото съобщение беше на Крис, който продължаваше да е в „Четири сезона“ и канеше Макс на вечеря заедно с Джет. Последното нещо, което искаше, беше да вечеря с братята си. Нямаше настроение да се вижда с когото и да било, включително и с Ейми. Прекалено много неща му се бяха струпали на главата.

Петнайсет минути по-късно портиерът му позвъни, за да му каже, че долу е детектив Родригес.

Боже господи! Щеше ли някога досадният детектив да го остави на мира? И какво трябваше да направи той сега?

— Кажи му да се качи — рече Макс, като си мислеше бързо да се отърве от него.

Няколко минути по-късно детектив Родригес влезе в антрето на апартамента. Този път беше сам.

— Това вече започна да ти става навик — рече рязко Макс. — Нямам настроение да те поощрявам.

— Съжалявам, че ви безпокоя, господин Даймънд — отвърна Родригес. — Имам два много бързи въпроса, които трябва да ви задам. Ние напредваме и има някои неща, които може би ще ми помогнете да разбера.

— Така ли? — каза Макс, като продължаваше да държи детектива в антрето, защото смяташе да не го кани вътре.

— Според портиера на сградата, в която живееше бившата госпожа Даймънд, тя редовно е забавлявала няколко мъже. Знаехте ли за това?

— Казах ви: нямах представа с кого се е виждала, след като се разделихме — отвърна Макс.

— Помислих си, че може би ще ми кажете някои имена.

— И защо мислиш така?

— Просто си го помислих, г-н Даймънд.

— Виж какво — каза Макс, като се стараеше да запази спокойствие, — в бъдеще ще те моля да се свързваш с адвоката ми. Не можеш да продължаваш да идваш в апартамента ми когато ти скимне.

— Останах с впечатлението, че искате случаят да бъде разрешен колкото може по-скоро — каза Родригес и повдигна очилата от носа си. — На мен ми нарежда капитанът. На него пък му нареждат от по-високо място. Вдигна се прекалено голям шум.

— Предполагам, че щом като една жена е била убита в леглото си в сърцето на Манхатън, случаят не може да не се разчуе — каза Макс.

— Може би ако ви дам някои описания, ще можете да ми помогнете.

— Не — рече рязко Макс, — едва ли.

— Знаехте ли, че редовно са я посещавали трима мъже?

Макс бързо премисли: единият трябва да е Владимир, очевидно другият е Алекс, но кой пък е третият?

Той поклати глава.

— Поговори пак с майка й. Може би тя ще ти помогне. Аз със сигурност не мога.

— Вие разговаряхте ли с Ирена? — попита детектив Родригес и поглади мустаците си.

Хм… Директен въпрос. Да излъже ли и да кажа „не“? Или да признае, че е ходил при Ирена в Брайтън Бийч?

— Сам посочи, че ако тя е майка на Маришка, това я прави баба на детето ми. Така че да, видях се с нея.

— Наистина ли? — каза детективът и продължи да си глади мустаците. — И какво ви каза тя?

— Нищо, което не е казала и на теб.

Детективът продължително го изгледа.

— Може би ще ви е интересно да знаете, че непрекъснато намираме нови доказателства.

— Какви доказателства?

— Ами ДНК проби, косми, кожа. — Нова пауза. — Да ви кажа, убийците никога не разбират как ги залавят. Истината е, че ги залавят, защото са небрежни. Мислят си, че чифт ръкавици ще свършат работа. Вече не.

— Приключихме ли, детектив? — попита нетърпеливо Макс.

— Засега.

Макс отвори входната врата и Родригес излезе.

— Ще ви държа в течение, господин Даймънд — каза той.

— Непременно — рече Макс и затръшна ядосан вратата.

Главната му грижа беше Владимир и ако той не я беше убил, би могло това да бъде Алекс. Но кой беше третият мъж?

Трябваше да разбере.

* * *

На Джет не му се искаше много да вечеря с Крис. Искаше да е с Ейми, но когато й се обади и й каза, че ще отиде при нея, тя му говори дълго, че й е нужно време, за да реши какво да прави по-нататък.

Това го разтревожи. Току-що беше скъсал с дългогодишната си приятелка, а сега и Ейми се отдръпваше. Що за глупости бяха това?

После, за да го разстрои още повече, се обади майка му.

— Какво, по дяволите, става с тази проклета фамилия? — рече Еди, настроена войнствено. — Казах ти да стоиш настрана от копелетата. Предупредих те.

— Хей, мамо, чуй ме…

— Не, ти ме чуй. Всичките са пропаднали. Стой далеч от тях, Джет. Казвам ти.

Приключи разговора с нея колкото може по-бързо. После, за да си успокои нервите, реши, че му трябва едно питие, една малка водка.

Какво толкова щеше да му навреди една водка? След като претърси бързо апартамента, откри половин бутилка в кухненския шкаф на Сам. Едно питие след почти три години трезвеност. Щеше да му се отрази добре. Точно сега имаше нужда от това.

* * *

Аз съм в безизходица, помисли си Ейми. Чувствам се объркана, нещастна и виновна. Може би майка ми е права. Може би трябва да се махна от града.

Беше си казала, че няма да се среща повече с Джет, докато не реши как да постъпи с Макс. Какво да направи? Да каже на Макс, че скъсват? Че се вижда с брат му? Правилно ли щеше да постъпи?

Баба Попи й беше казала да слуша сърцето си, а какво й казваше то? Тя не знаеше. Не беше сигурна.

Докато беше заета така с мислите си, й дойде наум, че напоследък Макс много се беше отдръпнал и не правеше опит да се види с нея. Тя разбираше защо, след като му се бяха случили толкова неща. Обаче ако те наистина бяха близки, той щеше да иска тя да е с него в такъв момент.

На път за дома се отби при Тина в болницата, надявайки се да могат да поговорят.

Когато влезе в стаята й, Брад беше вече там, а също и родителите на Тина.

— Здравей! — каза Тина, радостна да я види. — Утре си тръгвам за вкъщи. Нали е страхотно!

Бебето беше много хубаво, а Тина преливаше от щастие. Сенките под очите й бяха изчезнали.

— Нямам търпение да изляза оттук — каза развълнувана тя. — Нали е най-хубавото момченце?

Ейми се съгласи, че Брад-младши наистина е много хубав. Тя остана за малко там, чувствайки се не на място и нетърпелива да си тръгне. Въпреки че беше толкова близка с Тина, усещаше, че трябва да я остави със семейството й. След като постоя от любезност половин час, Ейми се извини и тръгна бързо към къщи, като продължаваше да обмисля ситуацията, в която се намираше.

Не виждаше отговор.

* * *

— Нейните проклетници ще побъркат моите проклетници!

Без съмнение това беше гласът на Рот Джиаганте.

— Чуй ме, Рот, аз съм адвокат на Бърди — каза спокойно Крис. — Не се занимавам с такива подробности. Кажи им да се свържат с някой от помощниците й.

— В шибаното розово. Тя иска всичко да е в шибаното розово — проплака Рот. — Тя е откачена. Дори поиска водата в басейна да бъде в розово!

— Абе ти чуваш ли ме?

— Да, да, чувам те. — Последва дълга пауза и смяна на тона: — Къде са ми шибаните пари?

— Ще ги имаш този уикенд — увери го Крис. — В брой, точно както ги искаше.

— Крайно време беше — изръмжа Рот.

Крис затвори. Тъй като нямаше намерение да ходи при Макс, той отново се беше регистрирал в „Четири сезона“. Въпреки удобствата в апартамента на Макс предпочиташе свободата на хотела. Освен това след срещата с Ред възнамеряваше веднага да замине за Лос Анджелис. Не можеше повече да отлага. Беше отсъствал почти седмица, много по-дълго, отколкото беше очаквал.

Не можа да се свърже с Макс. Брат му не беше в офиса си, не отговаряше на мобилния си телефон, затова му остави съобщение за вечерята. Надяваше се през това време Макс да е предал кутията и всичко в нея на детективите. Ако не го беше направил, значи беше глупак.

По новините продължаваха да се занимават с убийството на Маришка, като че ли нямаха с какво друго да ги запълнят. Въпреки това обаче мислите на Крис бяха заети главно със зловещите думи на Ред за смъртта на майка му.

Утре щеше да научи истината. Ако Ред изобщо беше способен на такова нещо. А това беше съмнително… Много съмнително.

* * *

— Лейди Бентли знае — каза Даян, като влезе в библиотеката.

Излегнал се върху коженото канапе с разхвърляни около него вестници, Ред заинтригуван я изгледа.

— Какво знае кучката?

— За Либърти — каза разтревожена Даян. — Ти ми обеща, че никой никога няма да узнае.

— Обещанията не означават нищо — каза грубо Ред. — Достатъчно умна си, за да го знаеш.

— Как ще постъпиш?

— Ще видиш заедно с всички останали. Искам да бъдеш на срещата утре сутринта. Искам Либърти също да е тук.

— Не е възможно. Тя е в Лос Анджелис.

— Върни я.

— Ще се опитам.

— Не се опитвай, а я върни.

* * *

След като детектив Родригес си тръгна, на Макс му се прииска да му беше дал кутията и да се отдръпне, както му беше предложил Крис. Обаче не можеше да го направи. Информацията в кутията можеше да ги отведе до Владимир и истината, че Маришка е допуснала многоженство, щеше да бъде разкрита. А какво щеше да означава това за него и за Лулу? Че тя е незаконно дете и че той никога не е бил женен. Че е бил глупак, който се е оженил за руска бивша проститутка, която е продължавала да бъде жена на друг мъж.

Той просто не можеше да постъпи така заради неговата Лулу и заради самия себе си. Внезапно реши да занесе кутията на Ирена. Тя никога нямаше да я предаде на полицията, щеше да я скрие и да се възползва от парите.

Да. Това беше отговорът. Ще й я занесе тази вечер и ще приключи с това. Като се страхуваше да не промени решението си, той взе телефона и й се обади. Тя отвърна с едно рязко: „Да?“

— Ирена — каза той, — обажда се господин Даймънд за онзи въпрос, по който говорихме. Ще ти донеса това, което искаше, при условие че няма да казваш нищо на Владимир, на другите мъже и на полицията. Съгласна ли си?

— Кога ще дойдеш? — попита тя.

Почти си я представи как потрива доволно ръце в очакване на богатствата, които щеше да наследи.

— Ще бъда при теб след час. Очаквам да ми кажеш всичко, което знаеш.

Точно когато излизаше от апартамента, по телефона се обади Крис.

— Ела да вечеряш с мен и Джет — каза той. — Оставих ти съобщение.

— Тази вечер не мога — отвърна рязко той. — Може би утре.

— Утре ще бъда в Лос Анджелис.

— Тогава можем да обядваме, преди да тръгнеш, след срещата с Ред.

— Ще дойдеш ли на нея? — попита Крис.

— Щом като ти и Джет ще бъдете, ще дойда и аз. Какво според теб иска сега дъртото копеле?

— Когато разговарях с него по телефона, той ми спомена нещо за майка ми.

— За майка ти ли? — рече Макс и се намръщи.

— Защо, мислиш, че обърнах колата и се върнах обратно? Бях почти стигнал до летището, когато той ми се обади.

— Какво ти каза?

— Намекна, че смъртта й не се дължи само на самолетна катастрофа.

— Това е смешно.

— Така ли мислиш? — рече бавно Крис. — А мислил ли си някога за смъртта на майка ти?

— Да, разбира се. Но ти не ми казваш, че…

— Не знам какво да ти кажа. Ние си имаме работа с Ред Даймънд. Така че помисли си що за човек е и на какво е способен.

Макс затвори телефона и изпадна в дълбока депресия. През целия си живот беше мислил за преждевременната смърт на майка си. Рейчъл е била нежна двайсет и шест годишна жена, умряла в съня си шест месеца след като го беше родила. Официалната диагноза беше инфаркт. А когато на тринайсет години Макс беше започнал да задава въпроси, Ред му беше казал, че майка му винаги е страдала от болно сърце и че никога повече не трябва да говори за нея.

Макс познаваше майка си само по няколко снимки, които беше успял да открие. Рейчъл. Майка му. Черна коса. Огромни очи и усмивка като на Мадона. Дълбоко в себе си чувстваше болезнено липсата й и ако Ред по някакъв начин беше отговорен за смъртта й…

Това беше мисъл, която почти не можеше да понесе.