Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lovers & Players, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Джаки Колинс

Заглавие: Секс и диаманти

Преводач: Павел Талев

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-445-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1801

История

  1. — Добавяне

Глава първа

— Как се казваш, скъпа? — попита плешивият мъж с обилни косми, които стърчаха от ушите му.

— Либърти[1] — отвърна младата келнерка.

— Какво е това? — рече той и се вгледа в нея.

— Либърти — повтори тя. Написано е на табелката ми, задник такъв. Не виждаш ли?

— Що за име е…

О, тъпанарят му с тъпанар! Имаш ли представа колко пъти съм го водила този разговор? Гуинет Полтроу и Крис Мартин кръстиха бебето си Епъл[2], Кортни Кокс и Дейвид Аркет — Коко. Какво толкова необикновено има в Либърти!

Без да отговаря на въпроса, тя му напълни отново чашата с кафе и се отдалечи. Тиквеник! За кого се мисли, че си позволява да коментира името ми? Изобщо не е негова работа.

Когато стана прочута певица и сама започна да си композирам песните, няма да разпитвам хората за имената им. Ще бъда любезна и ще се отнасям с разбиране. Ще се науча.

Все още кипяща от възмущение, тя бързо отиде зад плота.

— Толкова ми е писнало от това келнерство — оплака се Либърти на братовчедка си Синди, която й беше помогнала да започне работа в кафенето на авеню „Мадисън“ и като нея беше начинаеща певица.

— Не забравяй, че то ти плаща сметките — припомни й Синди, приятно закръглено двайсет и три годишно момиче от Атланта с лъскава черна кожа, дебели глезени, голям задник, огромни гърди и широка, предразполагаща усмивка.

— Пеенето трябва да плати сметките — рече убедено Либърти. — Това ще правим.

— Ще го правим, когато ни ангажират — отбеляза Синди. — Но докато чакаме…

— Знам, знам — прекъсна я намръщена Либърти, — трябва да си изкарваме прехраната. Да си плащаме наема.

Сбърчените й вежди не влияеха на изумителната й красота. Тя беше продукт от майка негърка и баща, за когото предполагаше, че е със смесена кръв — майка й отказваше да говори за него, камо ли да разкрие самоличността му. Беше с кожа като фин млечен шоколад и лъскава, дълга черна коса. Зелените й очи бяха леко издължени, устните пълни, брадичката вирната, а носът прав. Синди често повтаряше, че приличала на Холи Бери, което донякъде ядосваше Либърти, защото се считаше за неповторима и не искаше да бъде сравнявана с никоя, колкото и великолепна и преуспяла да е.

Беше на деветнайсет. Пред нея имаше много време.

Дали пък беше така?

Понякога се събуждаше посред нощ, обляна в студена пот и с разтуптяно сърце. Ами ако никога не я открият? Разбира се, вече имаше зад гърба си един аматьорски запис и няколко ангажимента като беквокалистка, но това не й стигаше. А и никой продуцент не я беше приближавал, за да й каже:

— Скъпа, точно ти ми трябваш! Ще подпиша договор с теб веднага, още тук. Ще бъдеш следващата Алиша Кийс или Нора Джоунс. Остава само да дадеш съгласието си.

Къде, по дяволите, бяха Клив Дейвис или П. Диди, когато имаше нужда от тях?

— Госпожице? — рязък женски глас я върна към реалността, когато една ядосана клиентка се опита да привлече вниманието й.

Тя се понесе нататък. Не можеше да не й се признае, че в походката й имаше нещо, което никой не можеше да й отнеме.

— Да? — рече тя.

— Знаете ли колко дълго чакам? — попита жената, повишавайки глас. — Къде са ми яйцата? — Беше с остри черти в костюм ала „Армани“, а чантата в скута й беше имитация на „Витон“.

Никакъв стил, помисли си Либърти. След като не можеш да си позволиш истинското, по-добре да забравиш за него.

Мъжът с нея не каза нищо. Очевидно не бързаше толкова да получи яйцата си.

— Съжалявам — рече с безразличен тон Либърти, — не сервирам на вашата маса. — Пропусна думата келнерка, защото я намираше за унизителна, особено пък пред тази крава.

— Ами повикайте тогава тази, която я „обслужва“ — рече с нескрита ирония жената. — Чакам тук от петнайсет минути.

— Разбира се — отвърна с безразличие Либърти.

За момент погледите им се срещнаха. Онази я ненавиждаше, защото беше красива. Случваше се непрекъснато.

Нямаше да я мразят, ако беше Бионсе Ноулис или Джанет Джаксън и щяха непрекъснато да й се подмазват, както го правеха със звездите.

Веднъж Марая Кери влезе в кафенето с цяла свита около нея и двама грамадни чернокожи бодигардове, които винаги стояха плътно от двете й страни. Хората пощуряха. Отвън се появиха папараци и за десет минути се събра огромна тълпа. За малко да счупят витрината.

Собственикът на кафенето Мани Голдбърг започна да се паникьосва, но жена му Голда, счете за благоразумно да заведе госпожица Кери и антуража й в кухнята, където звездата грациозно посръбна чаша зелен чай, раздаде автографи и побъбри приятно с двамата испаноговорещи готвачи.

Либърти си помисли дали да не я доближи, но накрая се уплаши. Но не и Синди. Успя да получи автографа на звездата върху една хартиена салфетка, която беше държала сгъната в чекмеджето, в което държеше бельото си заедно с презервативи в различни цветове и размери. Синди се беше подготвила.

— Невъзпитана малка кучка! — чу Либърти да казва тихо жената на придружителя си, когато се отдалечаваше от масата. — За каква се мисли?

Не й обърна внимание. Бяха я наричали и с по-лоши имена.

Тъкмо се канеше да мине отзад, когато забеляза да влиза самият мистър Хип-Хоп.

Затаи дъх за няколко секунди. Той влизаше за трети път през тази седмица. Винаги сядаше на една от нейните маси и оставяше солиден бакшиш, въпреки че никога не я беше заговарял, освен когато поръчваше.

Днес беше с още един мъж — бял, който отвсякъде приличаше на бизнесмен. Двамата разговаряха оживено и непрекъснато жестикулираха с ръце.

Тя знаеше кой е Деймън П. Донъл — царят на хип-хопа и шеф на „Донъл Рекърдс“. Новият му офис беше на по-малко от пресечка от кафенето и явно беше решил да закуси тук.

Знаеше и други неща за него. Беше на трийсет и шест години, с тъмен цвят на кожата, късо подстриган и с убийствена усмивка. Обикновено носеше тъмни маркови очила, голяма диамантена обеца, маратонки „Найк“ и лек костюм с копринена риза с къси ръкави под него. Беше известен като насърчител на нови таланти, въпреки че почти всички негови протежета бяха рап певци. Някога самият той е бил изпълнител, но се беше отказал с изключение на концертите с благотворителна цел, които даваше от време на време. Беше женен. Да му се не види! Нямаше как да го спечели по този начин, защото Либърти не се занасяше с женени мъже. Жена му беше индийска принцеса от Бомбай и ненадмината прахосница. Двамата живееха на шестдесет и шестия етаж на един надстрояван небостъргач в Уестсайд с панорамен изглед от града и според „Вайб“, съпругата му беше преустроила три спални в личен будоар. Бяха женени от две години и нямаха деца.

Първия път, когато Либърти го видя, нямаше представа кой е той.

— Изгарям от желание! — прошепна тя на Синди. — Този хубавец е страхотен!

Синди, която беше осведомена по всички въпроси, свързани с шоубизнеса, бързо я открехна. Тя поглъщаше от край до край списания като „Есънс“, „Ролинг Стоун“, „Пийпъл“, „Стар“ и „Инкуайърър“. Всеки божи ден гледаше по телевизията програми като „Ъксес“, „Ай Ти“, „Екстра“ и „Ий“.

— Този красавец е прочут, женен, богат и недосегаем за такива като теб — рече й тя. — Забрави, момиче, тоя дангалак не е за теб.

Понякога Синди беше прекалено убедителна в съветите си. Либърти й се отплати с опити да не споменава повече името му, което не беше никак лесно.

Точно когато се канеше да отиде при масата му, изневиделица се появи Синди и заговорнически я сръга в ребрата.

— Мистър Великолепен пак е тук. Можи и дъ съм сбъркала, малка братчедке, що пък да съ ни пробваш. Ако бях на твойто място, щях да опитам.

— Онази досадница на четвърта маса няма търпение да си получи яйцата — рече Либърти, без да обърне внимание какво й беше казано за Деймън. — По-добре да отидеш там, преди кравата да е получила истеричен припадък.

— Веднага отивам — рече Синди, без да й мигне окото. — Май забравих да ги поръчам. Срамота, нали!

Либърти приближи масата.

Деймън не я погледна.

— Кафе — поръча той, загледан в листа с менюто така, сякаш не го беше виждал преди. — Голям портокалов сок, бял омлет с бекон отстрани.

— За мен същото — рече другият приятел, съдружник или каквото беше там.

Тя се позабави за миг в желанието си Деймън да й хвърли поне един бърз поглед. Той не го направи, обаче другият я огледа хубаво от горе до долу с малките си, живи очички.

— Разбира се, господин Донъл — рече тя, давайки му да разбере, че знае кой е. — Кафето и портокаловият сок пристигат веднага, а омлетът и беконът след малко. Попрепържен, нали?

Най-после той вдигна глава, огледа я и очите му, които се виждаха през тъмните очила, се спряха на написаното на ръка име върху табелката, окачена отдясно на гърдите й. Но пак не каза нищо, а само едва забележимо кимна.

Тя се отдалечи, за да им донесе кафето. Дали пък да не им занесе и диска със записа си?

Не! Прекалено рано е. Трябва да установя някаква връзка. Нещо като добри отношения между келнерка и клиент.

О, да, разбира се, сега вече можеш да използваш думата келнерка.

Защото той не е някаква вкисната бяла жена, която се мисли за нещо повече от мен.

— Ало, келнерката! — изкрещя жената в костюма, имитация на „Армани“. — Нищо още не съм получила. Къде са ми яйцата?

Изкуши се да й каже: „Набутани са дълбоко в кльощавия ти стар задник, откъдето никой не може да ги извади.“

Обаче не го направи, защото Мани и Голда не биха го одобрили, а като всички босове те бяха порядъчни хора и тя не искаше да я уволнят. Освен това работата й беше нужна, както и на Синди. Обикновено закъсняваха с плащането на наема, а и сметките непрекъснато нарастваха. Трудно се справяха и засега пред тях нямаше никаква перспектива.

Преди да постъпи в кафенето, опита различни работи. Всичките бяха ужасни. Най-добрата от всички беше като келнерка, въпреки че беше убийство за краката й. Обикновено вземаше дневната смяна, за да е свободна вечер и да може да пише песните си или да се мотае с нейните приятели музиканти, включително сегашното й гадже Кев, който беше китарист. Излизаха от няколко месеца, беше приятен мъж, но не изпитваше към него нищо сериозно. Сериозните връзки не бяха за нея, не и преди да направи кариера.

— Пристигат — викна тя от другия край на помещението към омразната жена.

— Трябваше да се досетя! — озъби се тя, повдигайки изрисуваната си вежда, за да могат всички да видят колко е ядосана.

— Извинявай, Либърти — каза един от по-старите и редовни клиенти, който седеше сам на една ъглова маса. — Може ли да ми сипеш още едно кафе?

Този никога не й създаваше неприятности и винаги й оставяше добри бакшиши.

Тя му се усмихна и му отвърна с най-честния си израз:

— Веднага идвам.

Грабна кана току-що сварено кафе зад тезгяха, напълни чашата на човека и се отправи към масата на Деймън. Само че преди да стигне до нея, едно малко момче, което си играеше с някаква количка, я бутна пред краката й, тя се спъна в нея и падна. Каната с кафето се разби на пода, горещата течност изгори ръката й, а десният й глезен се изви под тежестта на тялото.

Настъпи тишина, докато всички погледи бяха отправени към мястото на катастрофата. След няколко секунди разговорите се възобновиха и тя остана да лежи на пода, почувствала се като някоя непохватна идиотка.

За момент не знаеше какво да направи, но после чу как онази ужасна клиентка нахално се изсмя. Бързо се окопити, въпреки че ръката й пламтеше от врялата течност, но когато се опита да се изправи, глезенът й поддаде.

За щастие Синди и господин Редовният клиент й се притекоха на помощ. Човекът й помогна да седне на един стол, а Синди започна да събира парчетата стъкло и разсипаното кафе.

— Добре ли сте? — попита господин Редовният клиент, искрено разтревожен.

Тя кимна със сълзи на очи и погледна към другия край на заведението, за да види дали Деймън я наблюдава.

Не гледаше към нея. Продължаваше да разговаря и да жестикулира енергично, а диамантената му обеца проблясваше на флуоресцентната светлина.

Тя потисна желанието си да се разплаче. Ръката й гореше, глезенът й пулсираше, а Деймън П. Донъл дори не забелязваше, че съществува. Щеше ли някога при нея да стане нещо както трябва?

Братче, тя имаше нужда от почивка, и то веднага.

Бележки

[1] Свобода. — Бел.прев.

[2] Ябълка. — Бел.прев.