Джаки Колинс
Секс и диаманти (48)

Глава четирийсет и седма

Главната грижа на Макс беше да настани Лулу някъде на безопасно място — далеч от любопитните очи на медиите. За щастие Ейми се притече на помощ. Веднага щом чу новината, тя се втурна, изпълнена със съчувствие и тревога към апартамента му.

— О, Макс — каза тя и силно го прегърна, — толкова съжалявам. Такава ужасна трагедия.

— Знам — отвърна той, като я държеше в обятията си.

— Кражба с взлом ли е било? — попита тя, като се отдръпна от него.

— Според детективите, изглежда, че случаят е такъв.

— Не знам какво да кажа. Просто е ужасно, Макс. Бих искала да мога да направя нещо.

— Можеш да вземеш Лулу за два дни при теб. Гувернантката напуска, а тя не трябва да стои тук, докато онези от медиите са си установили лагер отвън.

— Разбира се, че ще я взема. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Благодаря, скъпа, това означава много за мен.

— Не искам да отивам, татко — започна да мърмори Лулу, а долната й устна потрепери, когато той й каза, че трябва да отиде с Ейми. — Искам да съм тук с теб.

— Не можеш, миличко — обясни той, — татко трябва да се погрижи за някои неща. Важни неща.

— Тогава искам при мама — продължи да упорства Лулу. — Къде е тя?

— Трябваше да закараме майка ти в болницата, но тя ще се оправи и иска да прекараш нощта с Ейми.

— Нека да отидем да я видим — рече с надежда Лулу. — Само ние двамата. Кога ще я видим?

— Скоро — обеща той.

— Тогава Лулу ще остане тук с бавачката.

— Тя се връща в Англия.

Хубавото лице на Лулу се сгърчи.

— Защо, татко? Защо?

— Защото трябва. Не се безпокой, скъпа. Ейми ще се погрижи за теб. Ще бъдеш с нея за един-два дни.

— Трябва ли да отивам с тъпата Ейми, татко? — запротестира Лулу.

— Моля те да не наричаш Ейми така — скара й се Макс. — Не е хубаво.

Джет пристъпи напред и грабна Лулу в обятията си.

— Хей, красавице, какво ще кажеш да дойда и аз? Става ли?

— Да! — развика се Лулу и тъжната й физиономия се замени с кокетна усмивка. — Чичо също ще дойде.

— Благодаря — рече Макс, когато Лулу се сгуши в Джет. — Много ми помогна.

Ейми не каза нищо. Беше достатъчно ужасена от бруталното убийство на Маришка, а сега трябваше да се разправя и с Джет. Моментът не беше подходящ да си изясняват какво се беше случило между тях.

— Ще ти се обадя по-късно — рече Макс, като целуна Ейми по бузата, докато ги изпращаше до асансьора. — Грижи се за моите момичета — каза той на Джет. — И двете са ми много ценни.

— Добре, добре — обеща Джет — Ще направя всичко възможно.

Когато вратите на асансьора се затвориха, Ейми се обърна към Лулу.

— Много ще се забавляваме — каза тя весело.

— Не, няма — отвърна Лулу. — Няма! Няма! Няма!

Ейми погледна за миг към Джет.

— Всичко ще е наред — рече той.

Лесно му е да го каже. Той не беше една трепереща, изнервена и раздирана от чувство за вина сломена жена.

* * *

След като всички излязоха, Макс започна да разказва на Крис историята с Владимир, включително и заплахата на Маришка да се погрижи за този човек.

Крис слушаше внимателно.

— И мислиш, че вместо тя да се погрижи за него, той се е погрижил за нея, така ли? — рече замислен той, когато Макс свърши.

— Точно така — отвърна мрачно Макс.

— Но не можеш да си сигурен, нали?

— Сигурен съм. Владимир е долен кучи син, който си е поставил една-единствена цел — да спечели колкото може повече пари. По някакъв начин Маришка се е изпречила на пътя му и той я е ликвидирал.

— Не трябва ли да кажеш на детектива това, което знаеш?

— Майтапиш ли се? — избухна Макс. — Имаш ли представа как ще ми се нахвърлят онези от пресата, ако се докопат до истината? Ще ме разпънат на кръст. А какво според теб ще сторят на Лулу? Тя е незаконно дете, Крис. Бог знае какви ги е вършила Маришка в Русия. Възможно е да е била проститутка.

— Обаче ако не кажеш нищо на детектива за Владимир, ще позволиш на руснака да продължи да се разхожда на свобода, а той е заподозрян в убийство — каза Крис и се намръщи.

— Трябва да разбера дали Маришка е държала у себе си някакви документи, отнасящи се до него.

— Имаше ли тя близки приятелки? Някоя, на която би могла да се довери?

— Съмнявам се. Маришка се стремеше само да бъде приета във висшето общество. Беше неуморна. Интересуваше се единствено кой има повече пари и в управата на кое благотворително дружество да влезе, за да може да се издигне още повече в обществото.

— А преди да се ожениш за нея, ти нямаше ли представа, че е такава?

— За съжаление, не.

— Много лошо — рече Крис. — Би си спестил много мъки.

— Така е.

— Ако искаш от мен съвет, трябва да разкажеш всичко на детективите. Нека те се разправят с тази работа. Това е тяхно задължение.

— Благодаря ти за загрижеността, но трябва да почакам.

— Да почакаш какво?

— Владимир.

— Както решиш.

— Знам — рече Макс и отиде до прозореца. — Видя ли какво става долу? — попита ядосан той, като надникна навън. — От пресата се готвят за обсада. Сигурно си даваш сметка, че цялата ни фамилия ще бъде засегната от това. Ред, ти, възможно е и Ейми. И…

— Не и аз — прекъсна го бързо Крис. — Аз не съм част от това семейство.

— Ти си ми брат — рече мрачно Макс. — Ще намерят начин да те въвлекат в тази работа.

— Никога не съм парадирал с името Даймънд — отбеляза Крис.

— Да не би пък аз да съм парадирал?

— Никой от нас не се е възползвал от това, така че няма причина да се занимават с нас.

— Медиите ще започнат да ровят във всичко, до което могат да се докопат.

— Аз съм адвокат — рече Крис и се почеса по брадичката. — Ако кажат или публикуват нещо невярно, ще им скъсам задниците от дела.

— Така си мислиш, но това няма да ги спре.

— Мислиш ли?

— Нюйоркската преса не се спира пред нищо.

— Пропусна сутрешната среща с Ред — рече Крис.

— Е, остави ли ни цялото си богатство? — попита с нескрит сарказъм Макс.

— Появи се с две проститутки под ръка.

— Защо ли не съм изненадан?

— Лейди Джейн седеше в библиотеката като бясна котка, а той влезе, без да му мигне окото.

— В петък не ни прие, а сега ми казваш, че се появил с проститутки. Каква игра играе?

— Кой знае.

— По-добре да се обадя на Клив Барнаби — рече Макс и погледна часовника си. — Той трябваше да се срещне с японските банкери от мое име.

— Преди да се обадиш, трябва да знаеш, че лейди Джейн ни каза, че Ред е принудил американските банки да се оттеглят от строителния ти проект. Изглежда, че им оказва натиск — рече Крис.

— Какво? — извика изумен и ядосан Макс. — Ред ли е отговорен за това?

— Тя ни показа копия от негови имейли до въпросните банки.

— Подло копеле!

— Съжалявам, Макс, но той наистина те е прецакал.

— Разбираш ли пред какво ме изправи този кучи син? Мога да загубя всичко.

— Как да не разбирам. Постъпил е по същия начин и с мен. Помниш ли дълга, който имах от игра на комар? Е, натискът да го платя, е бил от Ред. Няма да се изненадам, ако се окаже, че той държи основния пакет от акциите на проклетото казино. Пуснал е костеливите си пръсти навсякъде.

— Господи, Крис! — възкликна все още бесен Макс. — Нищо не се е променило, нали?

— Е, копелето вече не може да ни бие с бастуна, затова измисля други начини да ни наказва. Скъпият ни стар татко винаги е готов да измисли някоя нова гадост.

* * *

Докато стояха в асансьора, който слизаше надолу, Джет погледна към Ейми. Тя гледаше право пред себе си, а хубавото й лице беше безизразно.

— Добре ли си? — запита я тихо той, питайки се за какво ли мисли.

— Да, благодаря — отвърна тя, като се стараеше да не го гледа. Изобщо не беше добре, стомахът я свиваше и се чувстваше като болна.

— Ами… предполагам, че трябва да поговорим — каза плахо той.

— Не сега — рече тя и погледна многозначително към Лулу. Момиченцето смучеше палеца си, а ръцете й бяха обгърнали здраво врата на Джет.

— Нямах предвид сега — рече той, като си спомни как невероятно меката й кожа ухаеше на парфюм, на сапун и на всички хубави неща.

— Може би по-късно — каза колебливо тя, защото разбираше, че не могат да продължават да се държат така, сякаш между тях не се беше случило нищо. Не знаеше как се чувства той, но това напрежение беше убийствено за нея.

— Естествено, че по-късно — съгласи се той, като си мислеше колко уязвима и хубава изглежда въпреки всичко.

Колата на Макс ги чакаше в подземния гараж. Тримата влязоха и шофьорът ги откара право в апартамента на Ейми.

Веднага след като влязоха вътре, тя се почувства неудобно. Присъствието на Джет на нейна територия я караше да се чувства изключително неловко. Бяха имали толкова интимно преживяване, но въпреки това бяха двама напълно непознати.

— Ами… да ти донеса ли нещо за пиене? — попита тя, доволна, че сутринта, преди да излезе, беше разтребила. За разлика от майка си, която имаше на разположение слугини двайсет и четири часа в денонощието, тя предпочиташе чистачката да идва веднъж седмично — нещо, за което Нанси непрекъснато й натякваше.

— Не, благодаря — каза Джет, свали от врата си ръцете на Лулу и сложи момиченцето да седне.

— Искам да гледам филм — рече Лулу, моментално усетила, че не е център на внимание.

— Страхувам се, че нямам детски филми — каза безпомощна Ейми.

— Какво по-конкретно би искала да гледаш, хубавице? — попита Джет и се наведе над нея.

— Искам да гледам „Невероятните“ — каза Лулу, повишавайки глас. — Искам да ги гледам с теб.

— Може би ще трябва да я изведем, за да хапне нещо — предложи Ейми. — Тук нямам нищо. На ъгъла има едно кафене.

— Гладна ли си, Лулу? — попита я Джет.

— Искам да гледам „Невероятните“ — повтори Лулу.

— Е, добре. Ето какво ще направим — каза той. — Аз, ти и Ейми ще слезем долу до видеотеката и ще купим „Невероятните“ на DVD, а след това ще те заведем да ядеш хамбургер. Обичаш ли големи, дебели хамбургери с лук и разни други неща в тях?

— Мама казва, че не трябва да ям хамбургери — отвърна троснато Лулу.

— Е, да, ама тези са специални — каза той. — Хамбургери с пържени картофи, а след това ще се върнем тук да гледаме телевизия. Какво ще кажеш, а?

— Само ако ме носиш — отвърна светкавично Лулу. — Носи ме! Носи ме! Носи ме!

— Не мога да те нося навсякъде, където ще ходим — отвърна той и се засмя. — Много си тежка. Тежиш колкото цял чувал с картофи.

— Картофи — повтори Лулу и почти се усмихна. — Голям чувал с картофи.

— Точно така, малката ми.

— Не съм малка.

— Добре, голямата. Така става ли?

— Носи ме! Носи ме! Носи ме! — развика се Лулу.

— Добре, добре — каза той и отново я взе на ръце. После погледна към Ейми и рече: — Виж какво, ние с Джиана не сме гаджета.

— Не е нужно да ми обясняваш каквото и да било — рече тя, като си помисли колко търпеливо и с разбиране се отнася той към племенницата си.

— Просто си помислих, че трябва да го знаеш. Това е всичко.

— Сега, знам. Обаче това не променя нещата. Сгодена съм за Макс и това е.

— Добре, Лулу — рече Джет. — Тръгваме на приключение. Хайде да си вдигаме чуковете.

— Да си вдигаме чуковете — повтори Лулу и се запревива от смях. — Чуковете! Чуковете! Чуковете!

* * *

Соня искаше да се прибере в апартамента си. Не обичаше да работи през уикенда, макар да й бяха платили много добре. Беше се трудила много и дълго, за да има собствен апартамент, но сега, когато го имаше, обичаше да остава сама в него.

Едно от правилата й беше никога да не забавлява клиентите си в него. Ходеше или там, където живееха те, или в някое друго подходящо жилище или хотел. Не правеше изключения за никого.

Когато влезе, с изненада видя братовчед си Игор, който се беше излегнал върху безупречно бялото й канапе, пред новия й телевизор с плосък екран, и се тъпчеше с чипс.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита тя. — Казала съм ти да не използваш ключа ми. Първо трябва да се обаждаш по телефона.

Игор я изгледа пренебрежително.

— Аз съм ти братовчед — рече той с укор. — Не ми говори така. Какво значение има това за теб? Нямаше те през целия уикенд. Мислех, че няма да имаш нищо против.

— Знаеш, че имам против — рече тя ядосана. — Държа на самостоятелността си.

— Самостоятелност ли? — каза подигравателно той. — Колко самостоятелност ти осигуряват мъжете, с които прекарваш повечето от времето си?

— Клиентите ми плащат много пари — каза тя, докато събуваше обувките си. — А и ти никога не си имал нищо против да получаваш част от тях.

Игор беше любимият й братовчед, единственият роднина, който беше дошъл заедно с нея в Америка. Тя имаше слабост към него, но той непрекъснато се забъркваше в разни каши, а тя го измъкваше от тях.

Понякога й се искаше да си беше намерил някаква редовна работа и да престане да разчита на нея.

— Имам… неприятности — каза той. — По-добре ще е да не се мяркам един-два дни в квартирата си.

— Защо? — попита тя и го погледна с укор. — Сега пък какво си направил?

— Нищо — отвърна той и се прозя. — Просто ти донесох подарък, защото ти си добрата ми братовчедка.

— Какъв подарък? — попита тя, изпълнена с подозрение.

— Хубав — каза той и се почеса по корема.

— Дай да го видя.

Като се надигна от канапето, той порови в джоба на сакото си и извади една перлена огърлица.

Соня я грабна, вдигна я на светлината и я разгледа с око на познавач.

— Истинска ли е? — попита тя, въпреки че разбираше от бижута и беше сигурна какъв ще е отговорът.

— Разбира се, че е истинска — отвърна възмутен Игор. — Великолепно качество. Струваше ми сума пари.

— Лъжец! — рече тя и я сложи на врата си. Забеляза сложния диамантен клипс във формата на цвете и се запита откъде ли е набарал тази прелест. Вече не беше ядосана. Истинските перли са си истински перли и щяха да се съчетаят много добре с наскоро придобития ролекс.

В края на краищата уикендът се беше оказал доста доходен.