Джаки Колинс
Секс и диаманти (40)

Глава трийсет и девета

— Ти си като мъж — оплака се Джет, когато Джиана отново го възседна, преди дори още да си е отворил очите.

Беше понеделник сутринта и беше спал не повече от три часа, а сега т.нар. негова приятелка се беше възползвала от това, че оная му работа стърчеше, защото все още не беше ходил до тоалетната, и му се беше нахвърлила. Джиана беше непрекъснато възбудена. Спала или не, беше винаги готова да го прави.

Поне не беше махмурлия. По-късно през деня щеше да се скапе съвсем, нямаше да може да говори, нито да се помръдне. Главата му щеше да пулсира, а тялото да трепери от преумора. Засега се чувстваше само уморен.

На Джиана, която през цялата вечер беше поглъщала каквото й падне, от „маргарити“ до шампанско, като че ли й нямаше нищо. Беше жизнена и възбудена и дори дъхът й беше приятен.

— Мама му стара — изохка Джет, — не можеш ли да почакаш да пусна една вода?

— Защо да разваляме хубавата работа, карино — отвърна Джиана и се отпусна върху него така, че той проникна в нея, без да може да се измъкне.

Веднъж почувствал това, природата си каза своето и скоро и той беше също толкова готов, колкото и тя. Носеха се на гребена на вълната най-малко десет минути. Когато моментът настъпи, свършиха заедно в пълен синхрон.

— Фантастико! — възкликна Джиана. — Моят американски приятел много добър!

— Не ми казвай така.

— Скуза?

— Американски приятел звучи тъпо.

Джиана сви рамене и слезе от леглото.

— Ще взема душ — обяви тя и се протегна като котка.

— Нещо против аз да съм пръв? — рече бързо той. — Трябва да се видя с брат ми на закуска.

— Ще се къпем заедно — обяви Джиана и се отправи към банята. — Става ли, карино?

О, да, разбира се, става. Ако й се дадеше и най-малката възможност, тази жена щеше с радост да го чука до смърт.

* * *

Крис отново беше събуден от телефона. Този път вече беше сутрин и Бърди Марвъл разплакана му съобщи, че скъсала с Роки и той незабавно трябва да отмени сватбата в Лас Вегас. Това го разбуди окончателно — да отмени шибаната сватба, след като току-що беше навил Рот Джиаганте тя да се състои в неговия хотел. Нямаше начин.

— Какъв е проблемът? — попита той.

— Ти беше прав за Роки — изхлипа тя. — Той е свиня.

— Никога не съм казвал, че е свиня — отвърна търпеливо Крис. — Само казах, че трябва да си сигурна, че вземаш правилното решение.

— Е, добре, взех го — нацупи се Бърди като разглезено момиченце. — Реших никога повече да не го виждам!

— Какво ти направи?

— Не мога да ти кажа — проплака тя.

— По-добре кажи — настоя той, като се чудеше как ще съобщи новината на Рот.

— Не мога!

О, мамка му! Очевидно беше нещо лошо, за което тя щеше да очаква той да се погрижи.

— Можеш да ми кажеш, Бърди — рече с тих, успокояващ глас Крис. — Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.

Настъпи дълга пауза, докато тя размисляше.

— Добре — каза Бърди накрая, — само трябва да си остане между нас, Крис. Обещаваш ли?

— Е, и какво? — пак попита той.

— Каза ми, че съм грозна.

— Грозна?

— Да, грозна — рече възмутена тя. — Да не си посмял да ми се смееш, Крис.

— Че кой ти се смее?

— Той каза, че съм разглезено, грозно малко момиче и ме изоставя. После си тръгна и аз не искам повече никога да го виждам.

— Хм… Ама ти нали знаеш, че не си грозна? В списание „Пийпъл“ току-що те посочиха сред техните 50 най-красиви жени. Ти си и на корицата на „Ролинг Стоун“. Този тип нищо не разбира, щом те нарича грозна.

— Знам, ама аз дори вече не съм и бременна.

Това поне беше добра новина.

— Зарежи го! — рече Крис. — Той очевидно е тъпанар.

— Точно такъв е — каза бясна от яд тя. — Голям, дебел, похотлив тъпанар!

— Искаш ли да намина по-късно при теб?

— Чакай, чакай — прошепна развълнувано Бърди, — мисля, че току-що влезе. Ще ти се обадя пак.

Дотук беше нейното твърдение, че никога повече няма да види този голям, дебел, похотлив тъпанар.

Крис стана и се протегна. Тялото му имаше остра нужда от упражнения, но не сексуални. Реши да отиде във фитнес залата и да свали малко от напрежението, което усещаше, че се е натрупало в него.

* * *

Икономката на Макс г-жа Конър, пълна жена на средна възраст от шотландски произход, сложи втора порция палачинки в чинията на Лулу.

— Аз обичам палачинки — каза Лулу и облиза пръстите си, изцапани с кленов сироп.

— Знам, скъпа — каза г-жа Конър.

— Аз също — съгласи се Макс, като вдигна очи от „Ню Йорк Таймс“. — Ти ги правиш хубави, госпожо Конър.

— Благодаря, господин Даймънд.

— Обичам да съм при моя татко — провикна се Лулу и отметна глава назад. — Татко! Татко! Моят татко!

— Ти си щастливо момиче — рече госпожа Конър и потупа Лулу по главата.

— Щастливо! Щастливо! Щастливо! — развика се Лулу.

— Когато татко се ожени за Ейми, ще се преместим в нов апартамент — каза Макс и свали вестника. — Ще обзаведем стаята ти както ти пожелаеш. Какво ще кажеш?

— Лулу харесва „Хелоу Кити“ — рече Лулу и плесна с ръце. — Легло „Хелоу Кити“, чаршафи и под, и таван, и върху лицето ми — каза тя и се закикоти. — И върху лицето на татко.

— Благодаря.

— И върху дупето на татко — рече тя и се закиска още по-силно.

— Какво каза?

— Дупето! Дупето! Дупето!

— Една дама не говори така — скара й се той.

— Лулу не е дама, татко — каза тя с най-невинен вид и широко отворени очи. — Лулу е малко момиче.

— Кой те научи да казваш тази дума?

— Не знам — рече тя разсеяно.

— Няма да я казваш повече. Не е хубава.

Гувернантката Рийс влезе в трапезарията.

— Трябва да тръгваме, г-н Даймънд — рече тя с типичния си британски акцент. — Трябва да преоблека Лулу за училище.

— Шофьорът ми е долу — каза Макс. — Ще дойда с вас. Трябва да поговоря с г-жа Даймънд.

— Много добре — рече гувернантката. — Хайде, Лулу.

— Хайде, Лулу — изимитира я малкото момиче. — Хайде! Хайде! Хайде! — изтича до г-жа Конър и силно я прегърна. — Сега Лулу отива на училище. — Бай-бай!

— Бъди послушно момиче — рече госпожа Конър. — Не прави нищо, което и аз не бих направила.

Лулу се закиска и изхвръкна от стаята.

Макс остави вестника и се изправи. Беше го прегледал, за да види дали има някакви съобщения за неидентифицирани убити. Сега си помисли колко глупав е бил да повярва на Маришка и на заплахите й срещу Владимир. Каза си още веднъж, че тя както обикновено лъже и блъфира, защото просто си беше такава.

Днес възнамеряваше да постави всичко на мястото му. Първата му работа беше да се справи с Маришка. След това щеше да се погрижи Владимир да бъде депортиран. Това беше единственият отговор.

* * *

— Здравей! — каза Ейми. — Как се чувстваш?

Тина седеше в болничното легло, подпряна на няколко възглавници. Бебето лежеше в люлка до нея.

— Като че ли през оная ми работа е преминал камион — рече намръщена Тина. — Като изключим това, се чувствам идеално.

— Значи е болезнено.

— Да, болезнено е. Само че всеки път, когато погледна към Брад-младши, си казвам, че определено си струва.

— Той е великолепен — рече Ейми и се наведе да погледне в люлката. — Какви мигли има само!

— Остави миглите, ами какво ще кажеш за пишката му? — настоя Тина. — Брад само за това говори. Мъжът ми се е побъркал.

— Естествено — усмихна се Ейми. — Гордият баща!

— О, да, много е горд. Няма търпение да разправя на всеки, който е готов да слуша. Типична семейна черта.

— Мисля, че в това няма нищо лошо.

— Мене питай — каза Тина и отпи малко вода. — Дошла си много рано. Всичко наред ли е?

— Исках да те видя, преди да отида на работа.

— Нещо спешно ли е?

— Не, не е спешно. Ти току-що роди и си помислих, че ще се зарадваш на едно ранно посещение.

— Разбира се — рече Тина, без да й повярва, и се нагласи по-удобно. — Нещо си си наумила. Нали знаеш, че не можеш да скриеш нищо от мен.

— Хм… — каза само Ейми.

— Какво хм?

— Познаваш ме — рече Ейми и седна в края на леглото.

— Е, и?

— Онзи, тайнственият мъж.

— Какво за него? — веднага наостри уши Тина.

— Вече не е толкова тайнствен.

— О, не! Не си го направила, нали? — възкликна Тина. — Ти, лошо момиче такова! Отишла си в апартамента му.

— Нищо подобно.

— Тогава какво?

— На партито снощи забеляза ли брата на Макс, онзи по-малкия?

— Мъжа с италианския модел?

— Същия.

— И какво за него?

— Ами… не ти ли се видя познат?

— Сега като ми казваш… — после Тина се сети: — Не! — викна тя и седна в леглото. — Майтапиш ли се! Това е невъзможно!

— За съжаление е вярно — каза Ейми и се почувства по-добре, след като го беше споделила. — Тайнственият мъж вече не е тайнствен. Той е Джет Даймънд, братът на Макс.

Преди Тина да успее да каже нещо повече, влезе Брад, натоварен с цветя, списания и голяма кутия шоколадови бонбони.

— Здравейте, момичета — рече той. — Какво става тук?

* * *

Крис остави съобщение на рецепцията за Джет да се видят във фитнес залата на хотела. Трябваше по-рано да се сети, че има нужда от малко физически упражнения. Първият човек, когото видя в салона, беше Инес. Тя беше на една от бягащите пътеки, облечена в шорти и червена тениска, откриваща голия й пъп.

— Здравей! — каза тя и му махна, сякаш се познаваха съвсем бегло.

Всъщност, каза си той, те наистина се познаваха бегло, като се изключи фактът, че нощес се бяха чукали здравата.

— Здрасти! — отвърна той и се отправи към тежестите.

В салона имаше още няколко души, но не ги познаваше. Позагря няколко минути и след това започна да вдига. Изпитваше удоволствие да напряга мускулите си. Усещаше, че това му помага да се зареди отново с енергия.

Мина му през ума дали пак щеше да е загубил къщата си, ако Ред не го беше повикал в Ню Йорк? Ако беше останал в Лос Анджелис, дали нямаше по някакъв начин да я спаси?

Разумът му подсказваше, че не би могъл, а фантазията му казваше да.

Проклетият му Ред Даймънд. Всичко, до което се докоснеше, се разпадаше.

Не трябваше да бърза да идва в Ню Йорк. Беше грешка. В края на краищата можеше да мине и без парите на стария. Не си струваше цената.

Беше сигурен, че ще има цена. О, да, при Ред Даймънд винаги имаше цена.

* * *

Джет не вярваше в трайните връзки. Това бяха глупости. Бяха за хора, които искат да прекарат остатъка от мизерния си живот с един човек.

После беше срещнал Ейми.

Беше спал с Ейми.

И изведнъж беше започнал да вярва в тези неща.

Само че имаше един проблем. Оказа се, че Ейми беше годеница на големия му брат. Що за късмет беше това?

И какво, по дяволите, беше видяла тя в Макс?

Досадникът Макс, който поставяше бизнеса пред всичко останало.

Скучният Макс, който блестеше само в стаята на директорския си съвет.

Праволинейният Макс, който без съмнение беше пълен загубеняк в леглото.

Като крачеше по „Парк Авеню“ за срещата с Крис, той все още не можеше да избие Ейми от главата си. Сватбата наближаваше и се чувстваше напълно безпомощен, защото не можеше да направи нищо, за да я спре. Абсолютно нищо.

Освен, разбира се… Ако кажеше на Макс истината.

Ама че идея. Да каже на големия си брат истината и да гледа как светът на Ейми ще се срути.

Не, не би могъл да й направи такова нещо. Тя беше толкова необикновена. Заслужаваше нещо повече от това той да си отвори голямата уста.

Трябваше да се види с нея. Беше убеден в това. Беше решен да разбере какво й е било в главата, когато дойде в апартамента му и преспа с него.

Но как да си уреди среща с нея, без Макс да разбере?

Крис ще има отговор. Той беше експерт в измислянето на разни неща.

* * *

Седнала на задната седалка с гувернантката Рийс в колата на Макс, Лулу не престана да бърбори през целия път до апартамента. Коментираше всичко, което виждаше през прозореца:

— Погледни, татко, какво голямо куче… виж, татко, някакъв смешен човек лежи върху тротоара… виж, татко, онзи кон дрисна!

— Какви ги говориш! — рече ядосан Макс, което накара Лулу да прихне отново.

— Дриска! Дриска! Дриска! — развика се Лулу и лицето й почервеня от вълнение. — Дриска! Лайно! Лайно!

— Достатъчно — скара й се Макс, обърна се и изгледа гневно гувернантката Рийс, която продължаваше да стои с каменно лице. Реши, че е дошло време да поговори с Маришка за избора й. Тази жена беше едно нищожество и нямаше абсолютно никакъв контрол върху детето.

Когато пристигнаха, Лулу изскочи от колата и се втурна в сградата. Гувернантката се помъкна след нея със скоростта на охлюв.

Макс погледна часовника си. Беше малко преди осем часът. Разполагаше с малко време преди определената за девет часа среща с Ред.

— Почакай тук — нареди той на шофьора. — Идвам след петнайсет минути.

Докато се изкачваха нагоре с асансьора, Лулу шепнешком започна да нарежда песничката за паяко, паяко, паяче.

— Харесваш ли паяците, татко? — запита тя и спря за момент, широко отворила хубавите си очи. — Не ги харесваш, щото те ти пълзят по краката и ти влизат в дупето. — След това пак се разпищя и се закиска. — Дупето! Дупето! Дупето!

Гувернантката Рийс не каза и дума. Макс силно го заболя главата. Прекарването с дъщеря му понякога си беше доста изтощителна работа.

Асансьорът спря и тримата излязоха навън.

Макс се сети, че може би трябваше да се обади предварително. Мразеше, когато Маришка го посрещаше облечена само в прозрачните си дрехи и гърдите й почти изскачаха от тънката материя. Беше се случвало няколко пъти и беше сигурен, че тя се надява по този начин да го възбуди. Всъщност ставаше тъкмо обратното. Абсолютно му се отщяваше.

Гувернантката извади ключа си и отвори входната врата на апартамента.

Решен да не допусне да бъде въвлечен в някаква кавга, Макс си беше наумил точно какво да каже на бившата си съпруга и този път щеше да е по-добре тя да започне да го слуша.

— Мамо! — викна развълнувано Лулу и изтича през покритото с мрамор фоайе. — Мамо! Мамо! Мамо! Лулу си дойде.

Макс се отправи към хола.

— Кажи на госпожа Даймънд, че съм тук — каза той на Рийс. — И я предупреди, че бързам.

Тъкмо когато произнесе думата „бързам“, Лулу започна да пищи. Писъците й бяха пронизителни и идваха от спалнята на Маришка.

— Господи — рече ядосан той, защото от писъците на Лулу главата го заболя още повече. Обърна се към гувернантката и й каза: — Ама ти никога ли не се опитваш да контролираш Лулу?

— Моля? — рече Рийс и замръзна на мястото си.

— Детето пищи. Направи нещо.

В този момент Лулу изскочи тичешком от спалнята. Роклята и ръцете й бяха изцапани с кръв.

— Мама е болна! — развика се, изпаднала в истерия, тя. — Мама е болна! Болна! Болна!