Джаки Колинс
Секс и диаманти (62)

Глава шейсет и първа

Отне му известно време, но накрая Крис успя да отрезви донякъде Джет. След много кафе, леденостуден душ, няколко таблетки тилинол и голямо изпотяване във фитнес салона на хотела Джет започна да се разкайва. Как беше могъл да го направи? Какво му ставаше? Беше един голям, шибан неудачник.

— Случва се човек да прави глупости — успокои го Крис, докато седяха в апартамента му. — Сбъркал си, но сега от теб зависи това да не се повтаря.

— Чувствам се като пълен глупак — простена Джет и прекара ръце през косата си.

— Самобичуването няма да ти помогне — каза Крис. — Направил си го, но вече е свършило. Сега се налага колкото може по-скоро да отидеш на някоя сбирка от програмата за алкохолици. Трябва да ходиш редовно. Освен това за тях трябва да имаш и наставник.

— В Италия имах един — каза Джет, като допиваше петата си чаша кафе. — Всеки път, когато почувствах нужда от алкохол, му се обаждах и той ме разубеждаваше. Беше чудесно.

— Обаче не е добре, че си престанал да посещаваш сбирките — рече Крис.

— Разбрах.

— Надявам се.

— Мисля, че престанах да разсъждавам трезво, след като се случиха всички тези неща — опита се да се оправдае Джет. — Джиана ме напусна. Ейми не иска да нарани Макс.

— А ти искаш ли?

— В никакъв случай. Това, което искам, е да съм с Ейми.

— Значи това искаш, така ли? — рече с въздишка Крис. — Сигурен ли си?

— Напълно.

— Имаш ли какво да й предложиш, братко? Замислял ли си се за това?

— А?

— Ако тя изостави Макс, защо мислиш, че нещата между вас ще вървят? Ти нямаш постоянна работа, нямаш апартамент. Нямаш дори кола.

— Не ми помагаш много да се почувствам по-добре — рече недоволен Джет.

— Разсъждавам реалистично, а ти?

— Какво искаш да кажеш?

— Джиана е страхотна. Красива, преуспяваща, забавна. Дали не правиш голяма грешка?

— Ти не разбираш, Крис — каза сериозно Джет. — Аз обичам Ейми и тя ме обича.

— Каза ли ти го?

— Не, но…

— Не ти го е казала?

— Още е рано.

— И така, какъв е планът ви?

— Нямаме такъв.

— Какво ще кажеш за този?

— Какъв е той?

— Защо не я оставиш на мира за известно време, за да й позволиш сама да вземе решение, и чак тогава да видиш какво ще стане?

— Мисля, че не мога да го направя.

— Виж какво — рече Крис, опитвайки се да го вразуми, — ако сега я принудиш да направи нещо, има вероятност тя да те намрази по-късно. Сама трябва да реши кога да напусне Макс и изобщо дали да го напуска, а не защото ти си я убеждавал. По-късно, ако двамата се съберете… за Макс няма да е толкова мъчително.

— Може и да си прав — съгласи се неохотно Джет.

— Знам, че съм прав. Междувременно мисля, че трябва да дойдеш утре с мен в Лос Анджелис. Това ще ти даде възможност да помислиш по-трезво, да се откъснеш малко от цялата тази ситуация.

— Не мога…

— Можеш — настоя Крис. — Ще ти запазя билет, затова иди в апартамента и си събери багажа. Ще се срещнем утре в къщата на ужасите. Ще тръгнем направо оттам.

* * *

Макс излезе с несигурна крачка от апартамента на Ирена. Сърцето му бясно биеше. Това беше втората мъртва жена, която виждаше за по-малко от седмица. Какво, по дяволите, ставаше с неговия добре подреден живот?

Само преди няколко дни държеше всичко под контрол — всичко, с изключение на финансите си, а сега този проблем беше разрешен. Обаче личният му живот беше един невероятен кошмар. И за всичко беше виновен онзи руски боклук Владимир Бушкин с неговите заплахи и изнудвания.

Заради Владимир двете жени бяха мъртви. Изглежда, че по някакъв начин той беше разбрал, че Ирена ще го издаде, че той е убил Маришка, и затова беше затворил и нейната уста. Този път с пистолет.

Напълно паникьосан, Макс изтича надолу по бетонните стълби. Беше погледнал само веднъж към Ирена и беше изхвърчал от стаята й, подгонен от отблъскващата миризма на смърт.

Докато се спускаше бързо по стълбите, започна да премисля това, което беше видял. Не беше забелязал никаква кръв. Само малка дупка точно в средата на челото.

Може би не беше мъртва. Трябваше да провери пулса й, въпреки че защо трябваше да я докосва?

Да се обади ли на полицията? Това беше големият въпрос.

Да.

Не!

Как щеше да обясни второто си посещение при Ирена? Ами ако решат, че е имал нещо общо с убийството й?

Той нямаше алиби. Господи! Трябваше му алиби.

Ейми. Ще отиде право при Ейми. Ако го попитат, ще каже на полицията, че е прекарал нощта при нея.

Да. Това беше планът. Трябваше да има план, в противен случай имаше голяма вероятност да бъде обвинен. Можеше да си представи мазното лице на детектив Родригес. Кажете ми, господин Даймънд, защо посетихте Ирена за втори път? Да я убиете ли? Това ли е причината? За да не може тя да ни каже, че сте убили жена си? Извинете, господин Даймънд — бившата си жена.

Да, детектив Родригес със сигурност щеше да му каже тези неща.

Трябва да се обадя на адвоката си, помисли си той.

Защо! Не съм виновен в нищо. Най-добре е да си мълча. Никой не знае, че съм идвал тук. Ще бъде глупаво да казвам каквото и да било.

Няма ли да съобщиш за убийството?

Не, няма.

С тези мисли в главата той бързо слизаше по стълбите, като продължаваше да стиска брезентовия сак, облян целият в пот и измъчван от въпроса какво да прави по-нататък.

* * *

— Помислих, че ще останем за през цялата нощ — каза Фамка и направи разочарована физиономия.

— Защо ми е да прекарвам цялата нощ с две курви като вас? — рече Ред Даймънд, като стана от леглото и започна да се облича.

— Защото ни харесваш — каза Фамка с най-нежния си глас. — Защото сме секси и обичаш да ни чукаш.

— Попитай приятелката си защо няма да останете — рече Ред и посочи към Соня. — Тя се опита да ме изнудва.

— Какво говориш? — учуди се Фамка, като премести погледа си от Ред на Соня.

— Не ти ли е казала? — ухили се Ред. — Пренебрегнала те е, така ли?

Фамка изгледа Соня. Приятелката й сви рамене, като че ли искаше да покаже, че няма представа за какво говори той. Да го вземат дяволите. Ако този дъртак каже нещо, ще отрича.

— Пренебрегнала ме е за какво? — попита накрая Фамка и леко сви устни.

— Тя ще ти каже — каза Ред и си вдигна панталоните. И двете му бяха омръзнали. Бяха си свършили работата и сега искаше да си вървят.

Отиде до гардероба, извади портфейла си и им хвърли куп банкноти от по сто долара.

— Вън! — викна той. — Веднага!

* * *

Някъде по средата на стълбището Макс се спъна и преди да успее да запази равновесие, полетя надолу, като си удари коленете в няколко стъпала. Веднага изпита силна болка, а брезентовият сак изхвръкна от ръцете му, прехвърли перилата и падна чак долу на площадката на приземния етаж.

— Мамка му! — процеди през зъби той, хвана се за перилата и с мъка се изправи. Нямаше ли да има край на мъките му в този ден? Панталоните му се скъсаха, едва се държеше на крака, а болката в дясното коляно беше непоносима.

Дотътри се някак до края на стълбището и стигна до сака в момента, когато едно рошаво момче се канеше да го вземе.

— Мой е — рече Макс, като дишаше тежко.

— Кой го казва? — запита момчето. — Беше шестнайсет-седемнайсетгодишно, с остри черти на лицето и заплашителен вид.

— Сакът е мой — повтори рязко Макс. — Изпуснах го.

— Какво има в него? — попита момчето, като се опита да хване с ръка дръжката.

— Не е твоя работа — кресна му Макс, грабна сака и закуцука към вратата.

— Трябва да получа награда — викна след него хлапакът.

— Глупости — процеди през зъби Макс, пресече улицата и стигна до колата си.

Облегна се за момент на мерцедеса, преди да влезе. После седна зад волана, сложи сака на седалката до себе си и запали мотора.

Какво щеше да прави сега с парите и скъпоценните камъни? Какво, по дяволите, щеше да прави?

* * *

Както спеше, Ейми чу да се тропа и звънецът да звъни. Бавно отвори очи и разбра, че не сънува. Някой блъскаше по входната врата.

Погледна часовника на нощното шкафче и видя, че е почти полунощ. Кой ли блъскаше по вратата толкова късно?

Джет. Сигурно беше Джет.

За момент остана да лежи, без да помръдва, надявайки се той да си тръгне. Обаче не стана така. Непрекъснатото звънене продължи, докато накрая я принуди да стане от леглото, преди хората от съседния апартамент да се събудят.

Грабна халата си и се отправи към входната врата.

— Джет — рече твърдо тя, без да я отваря, — върви си.

— Макс е. Би ли отворила, моля те.

О, господи! Макс беше разбрал за нея и Джет и сега беше дошъл да й иска обяснение.

За момент замръзна на мястото си, като се чудеше какво да прави.

— Побързай, Ейми — рече той, повишавайки глас.

Беше ли му казал Джет? Беше ли си признал? Или пък лошата новина му беше съобщил Крис?

Е, добре. Не се паникьосвай, каза си тя.

Като пое дълбоко и продължително въздух, Ейми отвори вратата. Макс влезе, препъвайки се вътре. Изглеждаше ужасно. Беше разрошен и раздърпан и изобщо не приличаше на познатия й Макс. Явно беше, че е понесъл зле новината. Тя не се изненада.

— Аз… аз не знам какво да кажа — започна Ейми, като търсеше подходящите думи. — Не беше планирано… просто стана.

— Трябва да използвам банята — рече той, като мина покрай нея — След малко ще ти обясня всичко.

Влезе в банята и затвори вратата след себе си.

Тя остана за момент неподвижна в коридора, без да знае какво да мисли. Какво беше искал да каже с това Ще ти обясня всичко след малко? Не трябваше ли тя да обяснява?

Дали си въобразяваше, или наистина панталоните му бяха скъсани на коленете? И защо беше целият в пот и в такъв раздърпан вид?

Да не би с Джет да се бяха били? Тази мисъл й се стори направо непоносима.

Джет. Трябва да се обади на Джет и да разбере какво беше станало. Можеше да го стори, докато Макс беше в банята.

Изтича в спалнята и вдигна телефона, като наблюдаваше вратата на банята.

— Здрасти — каза Джет, явно радостен да чуе гласа й.

— Какво стана? — попита тихо тя.

Джет се поколеба за момент.

— Виж какво, нямах намерение да го правя — рече той, като се мъчеше да си обясни как беше разбрала, че е пил. Просто се случи.

— Това е толкова лошо — рече разгневена тя.

— Съжалявам — каза Джет. — Стана ненадейно.

— Ако някой трябваше да му каже, това трябваше да съм аз. Двамата бихте ли се?

— Кой? Аз и Крис ли?

— Какво общо има Крис с това?

— Ами… той… ми помогна да изтрезнея и да дойда на себе си.

— Ти си бил пиян? — рече ужасена тя.

— Ами нали за това говорихме досега?

— Не — рече рязко тя, — говорихме за това, че си казал на Макс за нас.

— А?

— Той дойде в апартамента ми преди няколко минути и изглежда ужасно. Сбили сте се, нали? — каза с укор тя.

— Ти будалкаш ли ме? Не сме се били и не съм му казвал нищо за нас.

— Тогава откъде знае?

И двамата го казаха едновременно.

— Крис!

— Този кучи син! — изруга Джет.

— Как е могъл? — проплака Ейми.

— Идвам веднага — рече Джет, вземайки бързо решение. — Трябва да се изправим заедно пред това.

— Не! — рече безпомощно тя. — Ако дойдеш, ще стане още по-лошо.

— Не можеш да се справиш сама с тази работа. Ще дойда там колкото може по-скоро, Ейми, обещавам ти. Всичко ще е наред.

Тя затвори телефона, когато Макс излезе от банята. Да, той наистина изглеждаше като пребит. На панталоните му се виждаха дупки, а от едното му оголено коляно течеше кръв.

— Аз… аз не знам какво да кажа, Макс — започна тя. — Не исках да го научиш по този начин.

— Слушай ме внимателно Ейми — каза припряно той, без да обръща внимание на думите й. — Ако някой попита, бил съм тук през цялата нощ.

— Моля? — рече тя и се намръщи.

— През цялата нощ — повтори той. — Разбираш ли?

Тя беше напълно объркана. Знаеше ли той за нея и Джет? Ако знаеше, явно имаше нещо друго предвид.

— Съжалявам, че трябва да те използвам за алибито си — продължи Макс, — обаче тази нощ станах свидетел на нещо и ако полицията помисли, че съм бил там, ще бъда замесен в тази работа, а това няма да е добре.

— Бил си свидетел на какво?

— Нещо лошо.

— Колко лошо?

— По-добре да не знаеш.

Изведнъж почувства, че й прилошава. Спомни си думите на майка си: Макс не е жертва, Ейми. Жена му е била брутално убита и подозрението пада върху него.

— Какво става, Макс? — попита тя и се загърна плътно с халата.

— Казах ти — рече той и седна в края на леглото, — по-добре да не знаеш.

— Ако искаш да кажа, че си бил тук, трябва да знам от какво те прикривам.

— Боже господи! — викна ядосан той и пак се изправи. — Защо веднъж не постъпиш както ти казвам?

Никога не беше го виждала в такава светлина. Този гневен човек й беше непознат.

— Това… това да не би да има нещо общо с убийството на Маришка? — попита предпазливо тя.

— Мамка му! — изруга той, пристъпи напред и удари с юмрук по стената. — Мамка му! Мамка му! Мамка му!

— Не разбирам какво става — каза Ейми и пресече стаята, за да се отдалечи от него. — Обаче каквото и да е, мисля, че ще е по-добре да си вървиш.

— Дойдох при теб за помощ, а ти ми казваш да си вървя, така ли? — рече, невярващ на ушите си, той. — Това е много сериозно нещо, Ейми. — По-добре да постъпиш, както ти казвам.

Той се приближи към нея, а тя започна да отстъпва назад.

— Какво ти става? — попита Макс. — Помолих те да направиш нещо много просто, а ти не искаш. За бога, аз съм бъдещият ти съпруг. Ще се женим.

Думите му я изпълниха със страх. Беше си мислила, че обича Макс, но изведнъж й просветна, че не е така. Беше виждала в него сигурност, а сега не я виждаше. После осъзна, че никога не би преспала с друг мъж, ако наистина го беше обичала. Независимо дали беше пила повече или не, това нямаше да бъде възможно.

Единственото нещо, което искаше в момента, беше да го накара да напусне апартамента й.

— Ще продължаваш ли да стоиш така и да не казваш нищо? — извика той. — Боже господи, Ейми. А аз си мислех, че мога да разчитам на теб.

— Ако ми кажеш какво става, тогава може би ще мога да ти помогна — каза тя, повишавайки глас. — Обаче ако не го направиш… — Тя не се доизказа, спомняйки си, че Джет е на път към дома й и ако Макс не знае за тях, моментът да разбере това не би могъл да бъде по-лош.

— Забрави — рече рязко Макс. — Тръгвам си. Ти не си момичето, за което те мислех, Ейми. Не си човек, на когото мога да се доверя. — Казвайки това, той се отправи към входната врата.

Тя остана в спалнята, като му даде възможност да излезе. С Макс се беше случило нещо много лошо, щом като се държеше по този начин. Нещо много, много лошо.

После внезапно си помисли. Дали беше отговорен за смъртта на Маришка? Той ли я беше убил? Внезапно я обзе ужасен страх. Тя изтича в коридора и заключи вратата след него.

* * *

Като си мърмореше под носа, Макс слезе с асансьора надолу. Беше бесен на Ейми. За пръв път я беше помолил за нещо и тя му беше отказала.

Проблемът беше, че е твърде млада, за да разбере какво става. Тя още не беше жена, а девойка. Много мила и невинна девойка, но може би това, че си беше мислил, че бракът им ще бъде успешен, беше грешка. Не се държеше много добре с Лулу, а сега тя повече от всякога имаше нужда от майка.

После образът на Ирена, седнала в стола с дупка от куршум в челото, пак се изправи пред очите му. Кой я беше убил? И защо?

Господи! Какво ставаше? Защо всичко като че ли излизаше от контрол? Трябваше да се вземе в ръце, да реши какво да прави.

На излизане от асансьора се изправи лице в лице с Джет.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита намръщен той.

— Добре, добре — заговори пръв Джет. — Трябва да ти обясня, че никой не беше виновен. Беше едно от онези щури неща, които се случват понякога. Не сме го мислели предварително. Мога да те уверя, че нямах представа коя е тя, а тя пък нямаше никаква представа, че съм твой брат. Това беше един вид… съдба.

Макс изгледа втренчено по-малкия си брат, „загубенякът“, както обичаше да го нарича Ред. Пропускаше ли нещо? По-рано, докато тропаше на вратата на Ейми, тя си беше помислила, че е Джет. И защо ще си мисли, че Джет може да тропа посред нощ на вратата й.

В това нямаше логика… или пък имаше?

После си припомни думите й: „… аз… не знам какво да кажа… не беше планирано… просто се случи“.

Бяха почти същите като тези, които беше използвал и Джет. Освен това като че ли Ейми не беше на себе си, беше нервна и напрегната, държеше се почти като виновна.

За какво?

— Я ми разкажи какво е това щуро нещо, което се е случило? — рече Макс, обзет от безсилен гняв, защото разбираше, че това, което щеше да чуе, нямаше да му хареса.

— Не трябва да си го изкарваш на Ейми — каза сериозен Джет. — Трябва да разбереш, че тя не беше виновна. Беше пила твърде много и както ти казах, беше просто една щуротия…

Макс разбра. Без да се замисли, той замахна и стовари юмрука си в брадата на Джет.

— Ти, кучи син, такъв! — изкрещя той. — Ти, гадно копеле!

Джет едва се задържа на краката си.

— Казвам ти… трябва да разбереш — извика той. — Аз я обичам и тя изпитва същото към мен. Нищо не можеш да направиш.

— Нищо ли? — извика Макс, а гневът и напрежението от последните няколко дни стигнаха кулминационната си точка. — Ти скапан неудачник такъв.

— Същият си като Ред — успя да каже Джет, като потриваше брадичката си. — Същото отвратително държане. Същите гадни думи.

— Не смей да ме сравняваш с него.

— Господи, Макс, мъчно ми е за теб, защото ти си като него. Защо не си го признаеш? И двамата сте еднакви.

Макс усети дълбоко в себе си как го обзема страх и гняв. Губеше всичко, включително и проклетия си разсъдък. Обаче никога нямаше да загуби същността си. Никога нямаше да бъде като баща си. Никога.

Без да каже дума повече, бързо излезе от сградата, качи се в колата и потегли към дома.

След като мисли напрегнато няколко минути и удари едно силно питие, той се обади на адвоката си, после на Крис и накрая на детектив Родригес.

Истината беше, че вече нямаше какво да губи.