Джаки Колинс
Секс и диаманти (7)

Глава шеста

След като се настани в апартамента на Сам, Джет започна да се обажда по телефона на този и онзи. След тригодишно отсъствие той нямаше намерение да прекара първата си нощ в Ню Йорк сам, особено при мисълта, че рано сутринта щеше да види Ред надвесен над него. Скъпият стар татко! Какво недоразумение на природата беше той.

Донякъде Джет очакваше с тревога възможността да застане очи в очи с него. От друга страна, какво чак толкова трябваше да му мисли? Вече не беше онова разтреперано малко момче, което се спотайваше в очакване баща му да го спука от бой. Майната му на Ред Даймънд! Можеше да се справи с всичко, което му поднесеше старецът.

Докато прехвърляше бележника си, той избягваше да се обажда на когото и да било от бившите си приятели, които по времето, когато напусна града, също прекаляваха с наркотиците. Това не му остави голям избор, но след още две позвънявания се свърза с Бевърли — изумителна самоука художничка от Гвиана. Бевърли беше бивша приятелка на Сам и бе съдействала за неговата намеса.

— Как я караш? — попита тя с тон, който подсказваше, че може би наистина я интересува.

— Не е много зле — отвърна той. — Благодарен съм на теб, на Сам и на няколко други хора, на които не им беше все едно дали съм жив, или мъртъв.

— Ама ти наистина го беше ударил съвсем през просото и трябваше да те измъкнем оттук.

— Не ми напомняй — изохка той, защото нямаше желание да съживява стари спомени. Бяха твърде много и твърде смущаващи.

— Добре, добре — рече Бевърли и се засмя. — Няма да ти напомням.

— Благодаря.

— Както и да е, казват, че се справяш добре в Италия, значи акцията се е оказала успешна.

— Да, най-вече благодарение на теб — рече признателен той, защото тъкмо Бевърли го беше препоръчала на италианската агенция за манекени, която подписа договор с него.

— Беше дошло време и ти да пробиеш някъде и съм доволна, че успя — каза радостно Бевърли.

— Предполагам, това означава, че съм ти задължен, затова си мислех да те поканя на вечеря тази вечер. Нещо като среща между стари приятели.

— Мен и новото ми гадже ли?

— Има ли ново?

— Скъпи, винаги има някой и мисля, че ще го харесаш.

— Сигурна ли си?

— Бих ли довела някой скапаняк? — рече тя закачливо.

— Случвало се е — контрира той.

— Ти пък как си забелязал? — учуди се тя и пак се разсмя. — Винаги беше толкова…

— Хей, Бев, може да съм бил кьоркютук пиян, но човек никога не забравя някои неща.

— Добре де, добре — съгласи се тя, — може и да съм имала кратки връзки с един-двама загубеняци.

— Един-двама? — възкликна той и избухна в смях.

— Благодаря ти, Джет — рече тя, преструвайки се на засегната. — Обаче ще трябва да ти кажа, че този е за дълго.

— Доведи го. Къде искаш да отидем?

— Какво ще кажеш за „Кантинори“ в осем и половина? — предложи тя. — Спомняш ли си „Кантинори“?

— Разбира се — отвърна не особено ентусиазирано той. — Надявам се да не ме помнят. Имам смътен спомен, че една нощ превърнах това място в развалини.

— Така беше. Обаче собственикът Франк е хладнокръвен мъж, така че не се притеснявай. Освен това ще бъдеш с мен — успокои го Бевърли и небрежно добави: — Както и да е, това е било някога, а сега ти си се променил, нали така, бебчо?

— Можеш да бъдеш сигурна.

Той затвори мобилния си телефон и си помисли да се обади на Макс или на Крис. После реши, че не е нужно. Не знаеше нищо за тях, откакто преди четири години празнуваха седемдесет и петия рожден ден на баща им. Тогава беше фиркан до козирката и притесни всички с държанието си. Мамка му! Да се стовари върху триетажната торта с една малолетна пуерториканска проститутка, която беше забърсал от улицата, не беше най-удачното поведение. Особено пък след като си беше свалил и панталоните.

Като си спомняше сега, си каза, че е било доста смешно, макар че беше готов да се обзаложи, че семейството му не беше на това мнение. Сигурно още говореха за невъзможното му държане.

Е, утре пък щяха да се изненадат, когато видеха един нов, трезвен Джет, направил успешна кариера в сфера, която едва ли биха одобрили.

Да, със сигурност щеше да изненада всички.

* * *

Макс се запита дали това, че го бяха извикали в къщата на баща му, можеше да има нещо общо с предстоящата му сватба. Вероятно не. Беше постъпил както трябва и беше изпратил покана на Ред и лейди Джейн Бентли. До този момент не беше получил отговор. Не беше изненадан: беше типично в стила на Ред да бъде груб. Старецът нямаше никакви обноски. Разбира се, той щеше да дойде, но тъй като знаеше кой е, не считаше за нужно да отговори.

Ред Даймънд беше една похотлива змия, женил се много пъти, който беше успявал да се отърве от всичките си съпруги веднага след като бъдеше готов да ги замени с друга. Макс често си беше задавал въпроси, свързани с кончината на собствената му майка, Рейчъл. Беше го родила и беше умряла от сърдечен удар в съня си шест месеца по-късно. Беше напълно здрава, двайсет и шест годишна жена. Макс не беше много уверен, че е станало тъкмо така. Такава енергична, млада жена, без никакви здравословни проблеми. Как беше възможно да се случи такова нещо?

Понякога късно нощем през главата му минаваше мисълта, че може би Ред беше отговорен по някакъв начин за това. Обаче винаги я отхвърляше като невъзможна. Ред не би могъл да бъде чак толкова лош.

Дали пък не би могъл?

След смъртта на Рейчъл той се беше оженил за друга красавица, Оливия, и тя бе родила Крис. Новият брак не му попречи да продължи да хойка, защото когато станеше дума за секс, Ред беше ненаситен и беше готов да се нахвърли върху всяка жена, до която би могъл да се докопа. След време се разведе с Оливия и се ожени за майката на Джет, Еди, която успя да превърне в алкохоличка.

Честно казано, на Макс изобщо не му пукаше дали Ред ще дойде, или няма да дойде на сватбата. Защо да позволява Ейми да бъде заразена? Неговата бъдеща съпруга тепърва щеше да се запознае със змията — каква изненада я очакваше.

 

 

Нанси Скот-Саймън беше бясна, че на Ред Даймънд липсваха каквито и да било добри обноски.

— Къде да сложа да седнат баща ти и лейди Джейн? — поиска да узнае тя, поглеждайки гневно бъдещия си зет. — И какво стана с предсватбената вечеря? Баща ти ще даде ли такава, след като аз поемам всичко около сватбата?

— Няма да има предсватбена вечеря — беше казал отначало Макс. Обаче това беше напълно неприемливо за Нанси и за да има мир, той беше уредил сам да даде такава. Беше наел салон в хотел „Уолдорф Астория“ и в неделя вечерта на нея щяха да присъстват сто и петдесет души. Не беше поканил нито Ред, нито лейди Джейн, защото беше счел това за ненужно.

Утре вечер беше ергенското му парти. Нямаше нищо друго, което да очаква с такова нежелание.

* * *

Бърди Марвъл беше хубава по някакъв евтин, безвкусен начин. Дребна, но набита, тя беше само на осемнайсет, но беше идол на всички тийнейджърки. Дисковете с нейни песни се продаваха с милиони, а фенките й ревностно подражаваха на всичко, което вършеше. Имаше една елитна група от млади певици — Бритни, Хилари, Линдси и близначките Олсен, но точно сега Бърди Марвъл беше над всички.

Когато беше на шестнайсет, Крис я беше накарал да стане по-независима от родителите си. Макар и много млада, Бърди беше златна мина. Пееше и танцуваше от осемгодишна и подозираше — съвсем основателно, — че родителите й харчат милионите й за себе си.

Крис й беше спечелил желаната от нея свобода и междувременно беше успял да договори за себе си десет процента от бъдещите й печалби.

Бърди му беше помогнала да стане богат, а той пък й беше помогнал да направи шеметна кариера.

Проблемът беше, че не можеше да остане задълго богат, след като профукваше повечето от парите си край игралните маси във Вегас.

Бърди си имаше свои проблеми. Беше пристрастена към кокаина и обичаше да ходи на партита, да се надрусва и да става за резил. Съчетаваше тези опасни навици със склонността винаги да подбира най-неподходящите мъже. Бърди си падаше по такива, които се отнасяха към нея като с парцал. Сегашният й компаньон беше Роки, рокер, когото беше намерила на плажа на Санта Моника. Неотдавна го беше произвела в главен мениджър на турнетата й и настояваше да му се плаща щедра заплата.

Титлата доставчик на кокаин би му подхождала повече.

Роки беше навсякъде, където беше и тя. С бръснатата си глава, черни кожени одежди, вериги, мускулести ръце и татуировки от пръстите до масивните си рамене, той представляваше твърде заплашителна фигура. Таблоидите го бяха взели на мушка. Всяка седмица се появяваха нови скандални заглавия. Бърди, изглежда, не се смущаваше, че я наричаха каква ли не — от принцеса на белите бедняци от Юга до тийнейджърката скитница.

— Всяка публичност е добра — чуруликаше тя, като цитираше безмозъчната си PR агентка, която между другото беше нейна втора братовчедка.

На партито Бърди посрещна Крис порядъчно надрусана. За осемнайсетте си години тя наистина имаше доста грубоват вид въпреки дръзкото си облекло — супер мини пола, бюстие от червена кожа, което прикриваше твърде пестеливо разголен корем с блещукащ диамант на пъпа, и къси бели ботушки. Косата й, както обикновено, беше разрошена, устните — лепкави от голямото количество розово червило, очите — изрисувани с гарвановочерен молив. И дъвчеше дъвка — друга нейна страст. Той забеляза, че има две нови татуировки. Малък гълъб на лявото рамо и череп с кръстосани кости на голото й бедро.

Крис винаги трябваше да си напомня, че тя е само на осемнайсет и ще излезе от този бунтарски период. Опитваше се да я защитава колкото е възможно по-добре, но като неин адвокат можеше да прави само това.

— Крис! — провикна се тя, спусна се към него и го прегърна. — Страшно съм доволна, че дойде! Шоуто беше изумително, нали?

— Изумително — съгласи се той.

— Хареса ли ти обезумялата публика? Напълно откачиха.

— Направо динамит.

— Толкова се радвам, че си тук — продължаваше да чурулика тя, сграбчи ръката му и силно я стисна. — Трябва да поговорим.

— Сега ли?

— Да, обаче е по личен въпрос — рече тя и се притисна по-силно до него. — Това означава, че трябва да намерим някое място, в което ще бъдем насаме.

Нямаше начин това да стане, защото както обикновено Бърди Марвъл беше център на внимание. Няколко фотографи непрекъснато следяха всяко нейно движение, а и Роки беше наблизо и гледаше подозрително Крис. Не го обичаше. Чувството беше взаимно.

— Къде си отседнала? — попита Крис младата си клиентка.

— В „Тръмп Интернешънъл“. О, да, щях да забравя. Мисля да купя една мансарда в сградата на „Тайм Уорнър“. Няма ли да е страхотно? Гледката оттам е направо убийствена!

„Да бе, помисли си Крис. Сигурен съм, че на Роки много ще му хареса“.

— Ще се опитам да намина по някое време утре след обяд — обеща й той. — Така ще можеш да ми кажеш за какво става дума, без да има публика.

— Ама това е направо страхотно. — После снижи глас и каза: — Нито дума на Роки. Искаш ли да ми се обадиш по мобилния и да се уговорим за часа?

— Да не би да има неприятности в страната на рокерите? — попита той, надявайки се, че тя се кани да разкара онзи дангалак.

— Не, глупчо! — закиска се Бърди, потривайки върха на чипия си нос с дебелия си пръст. — Роки е най-големият хубавец на планетата.

— Вярвам ти — рече сухо Крис. — Обаче хиляди не биха го направили.

— Не ставай гаден — скастри го тя и отново се закиска. — Наистина е страхотен.

— Ще се видим утре — рече Крис, защото нямаше желание да обсъжда колко страхотен е Роки.

— Обещаваш, нали? — настоя тя, като пристъпваше от крак на крак като някое малко дете.

— Абсолютно.

Денят му вече беше планиран. Срещата с Ред сутринта. Обяд с един клиент. Още две срещи. Вечеря с друг клиент. После в събота сутринта щеше да хване някой ранен полет за Лос Анджелис, а в неделя — във Вегас.

Чакаше го много работа. Ще се справи.